2013 година е и технологията е толкова напреднала, че дори графиката на игрите и анимационните филмчета от преди четири-пет години ни изглежда праисторическа, филмите в 3D формат са се превърнали в нещо съвсем обичайно, а очилата за този формат са още един атрибут, който намира място в някои дамски чанти. Киноманите вече се прехвърлят на 4D и 5D в търсене на нови усещания и тръпнат в очакване кога ли най-накрая ще има пълнометражен филм в тези формати.

Това са малка част от причините, поради които радиото остава на заден план извън колите и обяснява защо когато кажем „сериал” повечето хора първо се сещат за ситкома, който дават по телевизията и напълно изключват радиото като източник на подобен тип забавление. Действителността може да бъде малко по-различна обаче.

Подобно на повечето хора, аз също подходих скептично, когато ми съобщиха за „ей тоя мега як сериал, който задължително трябва да изслушаш”, някак радио и нещо по-различно от музика, досега не бяха се сблъсквали в едно изречение с положителна насоченост и самата идея, а и усещането, бяха доста странни. Започна се със задължителното проучване – най-ниската оценка за сериала бе 4,47 от максимална 5, а присъствието на Бенедикт Къмбърбач го направи наистина нещо, което трябваше поне да опитам. И, за да не ви занимавам с излишни предисловия, представям ви Cabin Pressure.

Радиосерилът ни запознава с Каролин Нап – Шепи – собственичката на малка авиокомпания (airline), или ако трябва да сме напълно точни – авиоточка (airdot, защото „няма как да подредиш един самолет в линия”), наречена MJN air (Моят Джет Сега!) – тя се състои от само един самолет, който Каролин успява да си присвои след развода с мъжа си. И, разбира се, когато притежаваш само един самолет, нулеви знания, с които да го управляваш и още по-мизерни такива по контролиране на цяла компания, пък била тя и наистина малка, привличаш възможно най-некадърния и смахнат персонал.

Каролин успява да се сдобие с необходимия минимум екипаж, но трудно бихме могли да кажем, че количеството е за сметка на качеството – капитанът, Мартин Крийф, успява да вземе изпита и сертификата си за летец чак на седмия опит и има толкова голямо желание да бъде капитан, че се съгласява да работи без заплащане. Помощник-капитанът – Дъглас Ричардсън, е еднакво компетентен, хитър и находчив, за да съумее да свие бутилка качествено уиски под носа на г-жа Шепи, която го следва по петите досущ като хрътка и прави всичко възможно да опропасти опитите му за кражба, очевидно неуспешно.

Ако пък това не ви е достатъчно, на борда си имаме и един стюард – синът на Каролин – Артър – 29-годишен, съвършено некадърен младеж, с акъл и речник досущ като на петгодишно момченце и горд изобретател на „Изненадващия ориз” и собствената си шапка, освен това и с ясно изразена наклонност да се диви на всичко, а единственото прилагателно, което е известно в Артъровата вселена, е „великолепно!”.

За сметка на оскъдния актьорски състав обаче, случките са коя от коя по-забавни и разнообразни. Нашите герои обикалят света, превозвайки най-странните багажи или пък още по-чудати и капризни пасажери, и някак винаги успяват да оплескат всичко, което води до аварийни кацания по възможност в най-отдалечената точка от крайната им дестинация. Какво пък, пътниците са важни, дори когато това може да са оркестранти, които имат изчанчени изисквания, а жената, която свири на фагот, страда от странното усещане, че всички се опитват да я убият (например да поръсят фъстъците й със стъкла, които са си чисто и просто сол) или пък мъж, упорито отказващ да загаси цигарата си, което автоматично му спечелва двойна изненада – атака от Артър и сърдечен удар. Естествено, това далеч не изчерпва интересните неща – имаме си Коледа в самолета, когато Мартин и Дъглас успяват да заприличат на доволно умопобъркани, само за да докажат, че MJN air си е съвсем нормална и добра компания, Денят на Бърлинг, най-потресаващата пратка – конска сперма, и още хиляди забавни моменти, събрани в четирите сезона, които биват излъчени от BBC Radio 4.

Разбира се, тук е малко трудно да говорим за атмосфера, но доколкото такава може да се създаде в радиосериал, то това е направено. На заден фон можем да чуем кученцето на г-жа Нап-Шепи, драскането на клечка кибрит, сгъването на хартия и още хиляди звуци, които ще ви помогнат да си представите по-ясно обстановката. Ако сте в подходящо настроение и затворите очи, можете дори напълно да се пренесете в самолета, където ще бъдете посрещнати от Артър, винаги готов да ви разкаже всичко, което знае за полярните мечки и колко точно великолепни са те, Каролин, която ще ви изгледа изпод вежда, а в случай, че искате да се присъедините в пилотската кабина – винаги сте добре дошли при Мартин и Дъглъс, които навярно отново играят поредния рунд на „Саймън каза” или „градове, които се римуват” и по всяка вероятност ще ви поканят да се включите. И, моля, не забравяйте, че Мартин е капитанът, а не Дъглас, голяма част от самочувствието и състоянието му зависи от това.

Почти всеки сериал си има своите недостатъци и Cabin Pressure не прави изключение, но като радиосериал някак успява да се измъкне по-леко, най-малко заради невъзможността да използваме фрази като „лоша актьорска игра” и „кофти визуални ефекти”, когато реално такива е нямало, но дори и без тях може да измрънкаме за едно-две неща. Най-важното – поне до момента няма български скрипт на Cabin Pressure, но пък за щастие разполагаме с достатъчно такива на английски. Освен това в един от епизодите Мартин е озвучаван не от Бенедикт Къмбърбач, а от Том Гуудман Хил, но пък обстоятелствата са го налагали, така че тук мижаме и се правим, че нищо не е станало.

В заключение бих казала, че Cabin Pressure бе наистина приятен – с простичка идея, но пък прекрасно изпълнение и чудесен актьорски състав, с пренебрежими недостатъци и достатъчно зарибяващ, за да ме накара да дам поне още няколко шанса на радиото, защото то определено има какво да предложи.