Кино

Папите в киното

20.02.2020

Преобладаващата патриархалност в религиозните общества щеше да ме ядосва адски много, ако се вълнувах от активното си членство в такова общество. Моята лична ерес ме води към Бог в материя, която се намира много далеч от всеки предполагам негов храм и чисто човешка структура.

Религиозните институции не са онова, което ми се струва, че Бог е. В тях са концентрирани твърде много власт, твърде много средства, твърде много материалности. И въпреки това, напълно парадоксално, в тези структури понякога има хора и места, които ни носят вяра и смирение. Има духовници, с които пием компот, скрили се от слънцето под дебелата сянка на някоя асма и църкви, в които можем да седнем на някое столче и да гледаме как хората идват и си отиват.

Въпреки двойствената им характеристика, а може би именно заради нея, религиозните институции крият истории, които са вълнуващи. И тъй като в религиозните общества вълнуващите истории на ниските по ранг Божи служители рядко остават другаде извън сърцата, които са докоснали, днес ще си говорим за няколко души от най-висок религиозен ранг. В следващите редове ще разгледаме историите на няколко папи, разказани от киното.

‘Pope Joan’ (‘Die Päpstin’, 2009)

Честно казано, самият филм ‘Pope Joan’ няма особено блестящи качества. Формата му е класическа, няма уникални или поне забележими подходи в разказването, разказва за единствената попеса в историята обаче, доколкото съществуването ѝ е реалност.

Филмът следва стъпките на попеса Йоана, която се смята, че е била начело на Ватикана между 855–857 и показва малко по-различна духовна история, но не само защото папата всъщност е жена. Разбира се, водеща в лентата е вярата в Бога, но интересното в нея е начинът, по който е представено християнството – наказващо, изпитващо, с представители, които нямат нищо добро в себе си и с висши духовници, в които не се чете никаква смиреност. Понякога ‘Pope Joan’ си противоречи до нелогичност, но пък е интересна гледна точка.

„Имаме папа“ (‘Habemus Papam’, 2011)

„Имаме папа“ е определено най-странната лента в този текст, най-малкото, защото логиката в него се счупва някъде в средата. Целият филм е като съшит, не са малко не съвсем логичните моменти в него, персонажите му също някак не се развиват мотивирано и ясно.

Интересното в „Имаме папа“ обаче е, че самият папа е съвсем и изцяло различен от всички други папи, някога представяни на екран. Папата във филма е измислен персонаж, а различното в него е, че в рамките на филма неговата воля се чупи, депресията го обзема, не постъпва както бихме предположили – преборвайки се, а дори се предава – не личностно, личностно печели, предава папската длъжност. Други нетипични моменти в „Имаме папа“ са, че в него значително по-важна роля от Бог има волейболът, а духовниците дори не само не говорят за Бог, а по-скоро за себе си.

“Младият папа“ (‘The Young Pope’, 2016) и „Новият папа“ (‘The New Pope’, 2019-2020)

Младият папа в сериала „Младият папа“ е арогантен, вглъбен в себе си, снизходителен и дори осъдителен. В продължението на сериала  – „Новият папа“, ситуацията минава отвъд и стига до краен цинизъм, неонови светлини и мелодрама от висш ранг.

Общо деветнайсетте епизода на „Младият папа“ и „Новият папа“ съдържат напрежение, което се реже с нож, жлъчност, крайно контрастна на зелените градини, неосъществена сексуалност, за която дори не бива да става и дума, щом говорим за папа и двама мъже, които не изглежда да имат дори и една мисъл за Бог, за хората, за добротата. Двамата мъже пък са изиграни от Джуд Лоу и Джон Малкович, които дори и да пасат гъски в продължение на два часа, пак бих гледала. Сериалите съдържат още хумор, силни женски персонажи и много воюващи амбиции.

„Двамата папи“ (‘The Two Popes’, 2019)

“Двамата папи“ е чист шедьовър. Дори и да няма капка истина в него, пак си е чист шедьовър.

Вероятно преувеличавам, но действително продукцията на Netflix е много добра. В този филм харесвам най-много фактът, че цялата история е разказана предимно в една единствена ситуация. Действието е бавно и наситено, като диалогът е формата му на развитие.

Доста неща, които има нужда да бъдат казани просто не са и определено персонажите на двамата папи – папа Бенедикт XVI и папа Франциск, са показани в най-добрата им светлина. От друга страна филмът лъха на надежда, която е силно необходима на религията, особено днес. Определено водещо в „Двамата папи“ са и актьорите в главните роли – Антъни Хопкинс, който и тук е суров и решителен и Джонатан Прайс, когото винаги е висша радост да гледам.

Разбира се, в горните редове можеше да попаднат много филми като „Карол. Човекът, който стана папа“ (‘Karol, un uomo diventato Papa’, 2005), който в над три часа проследява живота на папа Йоан Павел II или пък още поне пет италиански телевизионни филма, които разказват за папа Йоан XXIII, за папа Павел VI или папа Франциск. Някак не ми се пише за тях обаче, мисля, че всички очакваме едно и също от тях – мека религиозна пропаганда и канонизация. Прилагам и един съвет (молба) за финал – не обръщайте твърде много внимание дали историите по-горе са фикционални или биографични, така или иначе по-скоро хабитатът им е полуистинен. Просто гледайте нещо, което е интересно.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян Симеонов8-те актьори родени, за да играят злодеи11.12.2013

Още от Под Моста

Деница ДимитроваМежду Холивуд, Бродуей и Уест Енд: театралните роли на филмовите звезди, за които не сте знаелиКино