На 8 октомври, вторник,  в Съюза на архитектите се състоя среща с писателя Георги Господинов по случай  представяне на новата книга с разкази „И всичко стана луна” и „Невидимите кризи” (есета).  Събитието  съвпадна с излизането на „Естествен роман” на 23-ия му език, исландски, и успеха на първото чуждо издание на „Физика на тъгата” в Италия. На премиерата за първи път бяха  показани преводните издания на книгите.

Голямата зала със „соц“ атмосфера едва ли побра всички почитатели на Господинов.  30 минути преди събитието  тя  все още е празна, столовете са наредени. Най-отпред са изложени всички преводни издания на автора. Шарени корици, заглавия на различни езици. Толкова много книги. И всичко това е Георги Господинов.

Няколко минути по-късно залата е препълнена, всички места са заети, а входовете – задръстени от хора. Смятам на ум, че ако дори половината от хората, обявили във фейсбук, че ще дойдат, са тук, то около мен има поне 150-200 човека, жадни да чуят Георги Господинов и новите му разкази.

Събитието започна с думи от  Божана Апостолова, представяйки издателство „Жанет-45”, което вече 15 години издава този необикновен автор. Първата книга на Господинов излиза 1992г.- стихосбирката „Лапидарирум”. Пред мен стои човек, който пише повече години, отколкото аз съществувам.

Сборникът представи Георги Ангелов, макар събитието да беше по-скоро един топъл вътрешен диалог между публиката и автора. От различни места се чуват подвиквания, че не се чува. Явно публиката е нетърпелива да срещне точно тези думи на автора. Всъщност няма нужда от представяне- всеки от нас знае точно какъв човек стои срещу него. С думите си Ангелов нарисува Господинов като „най-добрият търговец на истории”, което едва ли някой би оспорил в наши дни. Сподели също, че е щастлив, че Господинов не спи, защото „неговите безсъния дават нашите сънища”. Ако поне една от тези истории не ни се е случила, то със сигурност сме сънували някоя от тях.

Литературоведът Бойко Пенчев, който също каза думи за автора, сподели, че Господинов „няма нужда да бъде обясняван”. Няма какво да не разбереш- четеш и потъваш, пренасяш се на село, в големия град, пътуваш във влака или чакаш някъде някого. Представям си как всички хора се сещат поне за един ред от книгите му.

Господинов е европейски писател най-вече, защото съчинява Европа. Разказите му поддържат един утопичен хоризонт, без който не се живее. Той предлага безплатна терапия, „лекува депресията със серума на меланхолията, с внимателно премерени дози тъга”.

Думите на Марин Бодаков бяха емоционални и точни- в разказите на Георги  откриваме ужасът, че  никой не може да спре хода на времето, че времето тече, а че нещо не се е случило както трябва; срещаме писане, което връща усещането за вечност. Според Бодаков авторът се стреми всяка дума да е поанта.

Нямаше как да пропуснем разказа, включен в „И всичко стана луна”, „Лицата от последните дни”, който още със заглавието си обръща погледа ни към изминалите месеци и всички хора, които излизаха на улицата протестирайки. Това са хората,  които вече усещат, че нещо пари, че нещо е горчиво, че най-малкото на телесно ниво не ни е уютно тук и сега. И именно литературата  е това, което вдига прага на сетивността ни- възпитава нашите чувствителност и вкус.

Вечерта завърши  с четене на разказите „Пред хотел „България”, „Старецът и морето” и „Ритуалът”  от актьора Руси Чанев.  Вече съм прочела „И всичко стана луна” и познавам много добре текстовете. Чувствам се топло и уютно докато ги слушам. Мисля, че очите ми се насълзяват от тишината, която е изпълнила залата, за да чуем текста. Силата на думите. Ореховият бюфет, който е описан и ако не сте имали такъв, то със сигурност сте виждали такъв в къщата на баба си, желязното легло с лебедите, печката с кюнеца- почти виждам детството си пред себе си. Всички се усмихват, всички се радват на това, което се случва. Някои чакат пред хотел България, други пред Мавзолея…

Това са разкази, пълни с хора, които не разказват и никога няма да разкажат своите истории, но винаги са изправени на ръба на нещо, което предстои. Тези истории заслужават да бъдат прочетени, защото в много от тях ще открием себе си, родителите си, бабите и дядовците си, а може би и бъдещето си.

Четем „ 8 минути и 19 секунди”. Първият разказ от сборника. Господинов наглас, всеки от нас на ум отброява секундите след него. Залата е пълна, залата мълчи.Светлините угасват. Избухват аплодисменти.
Колко ли остава до апокалипсиса? Всеки сам знае за себе си.
А финалните думи са-  всички имаме своите 8 минути и 19 секунди… Останалото е Оставка!

Снимки – Firebird’s photo