Срещаме се с Нели Станева, която наскоро издаде втората си стихосбирка „Другото време“ (изд. Жанет-45). Това е от този тип поезия, която можеш да прочетеш и на един дъх, и бавно, във времето.

Нели пише от малка и е страстен читател. Вярва, че всичко е вече написано, но точно заради това трябва да се пише. Вярва също, че литературата може да спечели от количественото натрупване, противно на негативизма, който съпровожда този естествен процес на пренасищане напоследък. На нея и предстои връщане в България, след години живот в Германия и Швейцария. Без дългосрочни цели, но с надежда за повече писане и щастие.

Кога е другото време?

Другото време е винаги, когато умът се откъсне от сегашното и започне сам да тактува възприемането на реалността. В този смисъл другото време е едно много по-необятно пространство от времето на тялото, което живее само в сега. Но не винаги е толкова приятно за обитаване.

Къде е другото време?

Другото време се намира в артефактите на човешката мисъл, в знанието,  в изкуството и науката.

Каква е нуждата от сезоните?

Сезоните са невидими памфлети с напътствия как да живеем, които никой не следва. Признавам, аз също. Съвременния живот почти не позволява това. Но тялото не забравя.

Животът бягане в кръг ли е, или бягане в права линия?

Бягане в кръг е, но диаметърът на кръга се разширява с всяка обиколка, като движение по локсодрома. И макар завладяването на новото да е минимално и  чувството за капан с времето да се увеличава, защото започваш да познаваш гледката до втръсване, реално територията ни се увеличава, макар и много по-бавно, отколкото ни се иска. 

За колко време написа “Другото време”?

Стихотворенията в „Другото време“ са история за едно порастване като едногодишен цикъл, чиято времева логика всяко стихотворение се опитва да срути.

Кое е най-силното нещо, което искаш да кажеш с тази своя стихосбирка?

Липсата е потенция, която създава, съвсем наравно с любовта. Любовта ни кара да забравим, а липсата да си спомним. 

Корицата ми направи особено впечатление. Кой работи по нея?

Корицата е дело на Вероника Белчева, българска илюстраторка, с която ме срещна прекрасният нов свят на инстаграм. Между нас имаше и все още има едно учудваща синхроничност, която направи визуалния ѝ превод на ръкописа ми толкова точен за съвсем кратко време.

Какво е поезията за теб?

Бих могла да кажа много неща, всички от които биха били верни. Но най-важното е – поезията е вътрешната музика, тактът, който настройва света, а често и го създава от нищото. Поезията е божествена, вярвам в това като агностик, често клонящ към атеизъм.

Поезията е свръхлична винаги. Представяш ли си хората, които четат твоите строфи – как изглеждат те, какво си мислят, припознават ли се в тях?

Все още ми е трудно да си представя, че някой от плът и кръв чете стиховете ми. Твърде дълго съществувах като автор, откъснат от езиковата си среда. Блогът, който имам от няколко години, само засилваше това усещане – бях просто виртуално присъствие с читатели – анонимни IP адреси, или в най-добрия случай аватари. Очаквам с нетърпение, примесено с голяма доза страх, премиерата на книгата и следващите ми срещи с публика. Когато се опитам да си представя свой читател, мога да видя единствено себе си, седнала на пейка, в полутранс, стиснала чаша кафе в едната ръка и стихосбирка на Георги Рупчев, Константин Павлов или Борис Христов. в другата. Ако стиховете ми някога предизвикат у някого същото усещане на докосване с чувствителното ядро на вселената, бих повярвала, че съм съществувала истински. Смятам срещата с читателите за основна съставка на това да бъдеш добър писател и – колко вълнуващо – тя все още ми предстои. 

Това е втората ти стихосбирка. Мислила ли си да пишеш проза?

Пиша проза откакто пиша и поезия, но начинът, по който прозата се ражда при мен, е коренно различен. Прозата ми отнема наистина много време, а аз винаги съм била един много зает перфекционист, така че рядко успявам да завърша текст, а още по-рядко да съм доволна от него. Този муден и малко болезнен процес на писане обаче много ми харесва и не възнамерявам да се отказвам от него. По скоро се опитвам да наредя живота си така, че да ми позволи да му се отдавам повече. Досега имам няколко публикувани разкази и стотици започнати чернови, които спокойно могат да бъдат изтрити, но засега си ги пазя като виртуални талисмани.

Вярваш ли в случайните неща? Или намираш по-скоро ред и някаква предопределеност в нещата, които ни се случват?

Вярвам и в двете. Вселената съществува, изящно разтегната между хаоса и детерминизма. Всяко залитане на вярата към едното или другото носи разочарования. В този смисъл, отварям си очите за пътни знаци или ги затварям, когато бурята на случайностите ме връхлети.

Какво четеш? Кои книги са те впечатлили най-много?

Аз съм хищен читател, който виси с часове в книжарници и библиотеки и вярва повече на прочетени истории, отколкото на хора. Рядко оставям книга, която съм започнала, дори и да не ми харесва. Чела съм почти всичко важно от класическата и съвременната литературна фикция, единствените книги, от което страня, са жанровта и нехудожествената литература. Когато харесам автор, гледам да прочета всичко налично от него колкото се може по-бързо, като обсебена. Бих споменала тотални любимци като Томас Ман, Гюнтер Грас, Херман Хесе, Гайто Газданов, Габриеш Гарсия Маркес, Джефри Юдженидис, Филип Рот, Пол Остър, Итало Калвино, Бруно Шулц, Сигизмунд Кржижановски, Маркус Вернер, Томас Пинчън, Олга Токарчук, Сири Хуствет, Дейвид Мичъл, Мишел Турние. Поезия – всякаква, най-вече в класически стих, най-вече българска или ако e чуждестранна – в оригинал, колкото се може повече, защото поезията ще спаси душите ни, както знае вече и една стена в София. От новите български автори мога горещо да препоръчам Лято в Бурландия на Момчил Миланов, която излезе съвсем наскоро, един наистина добър, помитащ географските граници на фантазията роман.

А можеш ли да ни препоръчаш филм, който си пускаш през някакво време?

Навлязла съм едва до глезени в необятния свят на киното, това е море, в което вероятно ще плувам в по-късен период. Доста обичам да гледам експериментално кино, то ми е и най-достъпно. Иначе, от върховете бих препоръчала „2001: Космическа Одисея“ на Кубрик, Младост на Сорентино, Кратък филм за любовта на Кешловски, филмите-есета на Крис Маркер, например The Pier.

Ако “Другото време” има саундтрак, коя песен/албум би бил?

Представям си я като кавър на Mourning Air на Portishead, изпълнен от Portico Quartet с Thom York на вокалите.

Какво има след другото време?

След времето, а и след издаването на книга, не съществува нищо, тоест е възможно всичко. След моето друго време следва просто нов кръг с доста по-голям диаметър, така че в момента нагласям дължината на крачките си.