Не, това не е новата философия на екипа, която цели да докара до самоубийство, депресира или отчужди и малкото редовни читатели на сайта ни. Всъщност става дума за съвсем действително направление в метафизиката, сред чийто представители са Русо, Шопенхауер, Мейнлендер, Цапффе, Камю, Фуко, Ницше, списъкът е безкраен и към него вероятно принадлежи и всеки от нас в онези неприятни моменти, в които разумът ни излиза от добре утъпкания  от милиони човешки крака път на оцеляването и добрия живот и тръгва по трънливата и не водеща доникъде пътека на въпроса „Защо ме има?”

Ако имате интерес към читавата телевизия, вероятно вече сте гледали “True Detective” (Прочете ревюто ни Тук).  Ще си говорим за автора и книгата, станали основно вдъхновение за (анти)житейската философия на героя на Матю Макконъхи.

Тук няма да правим пространен анализ на историята на песимизма, понеже за тази цел си има Уикипидия, а и самата тема подхожда повече на дипломна работа или дисертация. Всъщност е и малко налудничаво вместо за същността на една идея, да си говорим за нейната история. Тук става дума за една конкретна книга на един конкретен автор, която синтезира по изключително уместен начин някои от водещите идеи на песимистичната философия като цяло – „Конспирацията срещу човешката раса” на Томас Лиготи.

Поначало Лиготи се изявява предимно в хоръра и един жанр, станал известен с нелепото име “weird fiction”. “Конспирацията” обаче е нещо друго – тя е философски труд, в който, противно на популярната тенденция, философията да се свежда все повече и повече до книги по самопомощ, позитивно мислене, самоусъвършенстване и по-добър живот, всъщност отрича изцяло стойността на съществуването – човешко, животинско и вселенско.

Идеята
Още с първите си редове книгата завлича читателя в една дискусия, за която той едва ли е бил подготвен. Нещо повече – темата на тази дискусия е такова табу, че не просто задълбочаването в нея, а самото признаване на факта, че я има и някой някога е разсъждавал върху нея, за повечето от нас е немислимо без външна помощ. Темата е проста – „Има ли стойност човешкият живот?” Разбира се, всички изповядваме, без да се замисляме, че човешкият живот е основната ценност на модерния свят – на това схващане се гради държавността, правото, науката, а в по-частен и интимен план то обосновава съществуването на всеки един от нас. Всеки човек живее, защото дълбоко в себе си таи убеждението, че животът му има стойност и смисъл. Но това убеждение не е обосновано, то е една аксиома и дори и едно единствено зрънце съмнение в нейната абсолютност ще срине цялата система. А съмнението, както знаем, е основна функция на разума.

„Кошмарът на съществуването”

Нека да си представим природата преди човека. Милионите години естествена история и еволюция, е създала някои от най-красивите и благородни животни, чийто образ неизменно свързваме с понятия като сила, смелост, свобода. Но също така родила и истински дракони в лицето на динозаврите и някои толкова грозни копелета, че природата е решила да ги скрие на дъното на океана, където слънце не огрява. Общото между тях – всички те си съществуват, водейки се от инстинкти и елементарни физиологични потребности, без да мислят, че са личности, че имат воля, че искат нещо повече от това, от което се нуждаят. Че един ден ще умрат и това едва ли ще е приятно. Те не мислят, защото не могат, защото сляпата сила на еволюцията не им е дала физиологичната възможност да осъзнаят себе си. И така милиони години всяко живо същество си съществува между моментното удоволствие и моментната болка, когато се нахрани, не си задава въпроса „Какво да правя сега?”, а когато хормоните му се разбунтуват, не чака да си завърши образованието и да си намери работа, а хуква да прави деца.

Fast forward до човечеството. Природата доволно потрива ръце и с усмивката на бавноразвиващ се, който се готви за сложна мозъчна операция, създава неокортекса. Пръква се нов вид маймуна – тя има същите потребности и инстинкти на косматите си, пернати или люспести предшественици, та чак до първото едноклетъчно подобие на живот. Тази маймуна обаче се ражда с едно ново оръжие, което я прави горе-долу САЩ в рамките на войната за оцеляване – разумът. Разумът, който позволява да привържеш камъка към пръчката, да си запалиш огън, да си сготвиш прясно убития дивеч. Разум, който е работил прекрасно, докато е служил единствено на инстинктите за оцеляване и размножаване. Скоро обаче този разум започва да работи в една твърде непредвидена насока – той се насочва към самия себе си и търси причина, смисъл и цел за своето съществуване. Природата обаче не предлага подобни – досега не й се е налагало. Това води до страдание – дълбоко, екзистенциално страдание. Затова разумът започва да си измисля.

За личностите:
Един от най-стряскащите аспекти на книгата на Лиготи е главата “Unpersons”- „Неличности”. Разумът, изправен пред панически страх от липсата на отговор за своето съществуване и направляван умело от най-великия задкулисен играч – инстинктът за оцеляване, решава да обедини всичките си сетивни възприятия и опит, да ги украси с разнообразни качества и илюзия за свободна воля и да им даде име – Аз. „Аз”, това звучи гордо. Този „Аз” обаче не е нищо повече от един измислен персонаж, около когото да изградим повествованието, което да превърне ограничения ни брой години в живот – красива или грозна, но винаги смислена история, чийто главен герой се ражда и се преборва с множество трудности в името на неща, които е възпитан да възприема като смисъл на съществуването си – морал, кариера, семейство, щастие. Ако трябва да направим преразказ – той ще се роди, ще живее, ще страда, ще са размножи и ще умре.

Ужасът:
Като автор на ужаси, Лиготи се чувства длъжен да свърже философията си с хорър жанра. Идеите на автори като Хауърд Лъвкрафт за човечеството като една плюнка, рееща се из безкрайния космос в резултат на случайност или лоша шега от страна на необятна сила, която в най-добрия случай няма никакъв план, а в най-лошия е безкрайно злонамерена към своите творения, е песимизъм в най-чистия му вид. Разбира се, не е нужно да вярваме в Ктхулху и Великите древни – достатъчно е да погледнем към природата и законите, които я управляват. Достатъчно е да се сетим за динозаврите, изчезнали заради комета, ударила Земята, за да осъзнаем колко произволно е съществуването и как може би не сме нищо повече от поредния обречен на изчезване след време вид, който, за разлика от предшествениците си, е имал наглостта да си въобрази, че е короната на сътворението.

True Detective” (Прочете ревюто ни Тук).

Къде е мястото на бебетата в цялата работа?
Много просто. Дори да не възприема разумния живот като обречен на страдания и смърт, дори и водещ се от хуманни и морални съображения, човек трудно може да оправдае създаването на нов живот. Било то заради свръхнаселение или глад, заради факта, че никой не пита неродения дали желае да се роди или поради песимистичното схващане, че несъществуването е за предпочитане пред съществуването, защото в първия случай няма болка и удоволствие, а във втория има непропорционални количества от тях, разумният човек достига до извода, че да продължава вида си просто не е рационално оправдано.

Още малко за книгата
Книгата е кратка, за съжаление все още не е преведена на български, но езикът и стилът на Лиготи са прости и красноречиви, за да не създаде сериозни пречки за човек с добро ниво на английски. Може би не е нещо, което ще четете на децата си преди сън, ако искате да доживеят до тийнейджърството. Въпреки това, книгата е провокираща, ангажираща, не омръзва и увлича. И не на последно място – ще ви помогне да разберете по-добре “True Detective”: