Когато започнах да чета „Английски за гълъби“ от Стивън Келман в прекрасното издание на Жанет 45 и превод от Бистра Андреева, нямах идея, че ще се срещна с едно 12-годишно момче. И между часовете със седмокласниците в училище и страниците, изписани от Келман, разбрах защо и как се срещаме по пътя. Вярвам, че никоя книга не избираме случайно.
„Английски за гълъби“ е роман с много силно послание, предадено все пак леко и невинно. Напомни ми размаха на птиците, когато летят – съвсем неуловим е, но със сигурност го има.
„Веднъж видях облак отгоре. Беше като летяхме със самолета. Всъщност бяхме над облаците. Знаете ли какво има там? Нищо, освен още небе. Честно, самата истина. Само още и още небе, което никога не свършва. Раят е чак след това.“
Повествователят в „Английски за гълъби“ е 12-годишният Харисън Опуко – момче, което живее в Англия с майка си и по-голямата си сестра Лидия, които трябва да емигрират от Гана заради бедността . Книгата силно ми напомни за „Да убиеш присмехулник“ и „Аз съм пратеникът“, може би заради младежкия език, измислените думи и значения, страховете и смелостта. Не мога да си представя какво е възрастен да разказва от името на дете – може би Келман е самият гълъб, който следва и пази Хари в продължение на цялата книга – опознава приятелите му, думите и мислите му и затова така автентично ни представя живота, който го вълнува. А от време на време ни разказва и как ние хората изглеждаме отстрани със свой автентичен език, който Келман предава свежо и находчиво.
Книгата напомня дневник, изпълнен с митовете на детството – безброй погрешни представи за значението на неща от „света на възрастните“ са разказани, нарисувани, описани. На моменти са толкова забавни, че се смеех с глас. И в този момчешки свят Хари и неговите приятели разследват убийството на момче, наръгано пред закусвалня заради един сандвич. Но като слънчеви зайчета изскачат емпатията и желанието за справедливост на Хари. Навсякъде изникват правила, знаци, табели с обяснения. Озоваваме се в свят на насилие и грубости, видян през очите на любопитното малко момче от Гана, което има най-верния гълъб за свой приятел. Защото в свят на насилие, сме изгубени без приятели.
„Насилието винаги ви се е удавало прекалено добре, това е проблемът. Винаги ви е доставяло твърде голямо удоволствие. Помните ли първия път, когато стъпкахте мравка, и с удара на детския си печат превърнахте движението в покой, настоящето в минало? Не беше ли това прозрение сладко до накъртване? Такава власт в краката ви и на върха на пръстите ви – такова изкушение! Необходим е някакъв жест на крайно великодушие, за да се откаже човек от такава благинка. Трябва да си нещо повече от поредната приумица на един злобен бог.“
Хари мечтае да види своята сестричка Агнес при себе си, мечтае да държи за ръка Попи Морган, в която е влюбен, без другите да го смятат за „педалско“ , мечтае да спасява – да има суперсили, да бъде детектив, да лети и да усеща дъжда… Всъщност има едни съвсем човешки мечти и съвсем по човешки – наивно и искрено вярва в тях. Но освен правилата, социолекта и жаргоните това е и книга, пълна с молитви, които съдържат едно тихо „съжалявам“, просто защото понякога няма какво друго да се каже…
„Наум си казах едно съжалявам, но то вече не беше тъжно, беше силно. Силно, за да ни предпази от каквото ни чакаше след това, като зъб от алигатор за всички нас.“
„Най-хубаво е да тичаш в дъжда . Ако си обърнеш лицето нагоре към небето по същото време, докато тичаш, почти се чувстваш все едно летиш.“
„Английски за гълъби“ умело вълнува – емоциите преминават от искрен смях през чудовищна тъга, сблъсък с несправедливостта в света, но и мъдростта, чистата мъдрост, до която често може да достигне само едно дете.
„Да направиш нещо лошо нарочно, това е по-лошо, отколкото да направиш нещо лошо по погрешка. Грешката можеш да я поправиш, но нарочно – не само че се разваляш ти, но и целият свят се разваля малко по малко…“
Всъщност Стивън Келман пиша „Английски за гълъби“, вдъхновен от истинско събитие – убийството на 10-годишния Дамилола Тейлър от Нигерия през 2000г. пред дома му в Англия, намушкан от други деца. Може би затова „Английски за гълъби“ носи езикът на живота – близък до сладостта и горчивината му, и неспособен да се избави от смъртта.
„Не разбирам защо трябва да умираш преди да отидеш на Небето, трябва просто да има врата, през която да се минава. Тогава можеш да се връщаш и да идваш на гости, когато поискаш, ще е като ваканция, вместо завинаги. Завинаги е прекалено дълго, просто не е честно.“