„Седем добри години“ на Етгар Керет

19.10.2015

12Един от любимите ми съвременни български писатели ме открехна за Керет. Случи се преди две години, през зимата, с един много кратък разказ, който може да се чете и като бележка, и като коментар (в социална медия например), и като стихотворение. Става дума за „Пристъп на астма“. Тогава се впечатлих много и, логично, покупката на първия ми Керетов сборник (а и първия, преведен на български) – „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“ – не закъсня. Много. Ако си спомням ясно, в първите седмици на пролетта вече го държах в ръцете си. Първата ми работа беше да прочета на всички важни за мен хора „Пристъп на астма“. После се залових за работа и лакомо, като книжното торпедо, което (както ми казаха скоро) съм, го прочетох. Препрочитала съм го няколко пъти и – въпреки че е толкова кратък, въпреки че съм го чела преди – вкусът е същият. Сладък и затрогващ. Чудатата рожба на буца, заседнала в гърлото, и катарзис.

Такова е писането на Керет.

С яркочервената корица на Етгар (справка: „Автобусният шофьор“) се познаваме добре, но никога не пропускам да прочета предговора ѝ, написан специално от автора за българските читатели. Едно топло усещане за скромност, но не от типа на изпълнителите, които на концертите си подмятат „Може и да сте ни чували, ние сме *insert name of a famous band here*“. Инстинктивно вярваш на този добряк преди да си го чел. Изморил си се от съмнение – на българите, макар че страня от такива заключения, това ни е вродено. Усещането, че имаш нужда да се довериш на някого, намира пристан в прозата на Керет. Уютно е.
Та, две лета по-късно държа в ръцете си сборник номер две (в личната ми хронологична поредица), който съм решила да прочета. И аз попораснала, и Керет – също. И една лична загуба – мост. Не пропускам удоволствието да обърна подобаващо внимание на предговора и към този сборник. И как мислите се казва той? „Близки срещи от втория вид“. Да, случайност е, но аз живея за такива случайности. Нали на тях се базира мантрата ми – книгите те намират.

Преди това пък съм прочела, че предговорът от първия сборник всъщност е бил част от този. Също приятна вметка, която очертава кръга на правилната (ми) последователност.
Както казах, Керет пише едновременно сладко  –  умиляващо сладко, сладкодумно  –  кара те да го харесваш, ама много да го харесваш, да го искаш за приятел, да искаш да му се  обадиш по телефона (както пише Селинджър). Любопитен разказвач, талантлив. Овладял словото до такава степен, че, побирайки фейлетоните си върху страница-две, успява да разсмее, да разтърси, да затрогне. А това все още значи много. В моя свят. В който и да е свят.

Неслучайно твърдят, че разказът е най-трудната форма в прозата. И не, мили Етгар, не е нужно хора да те потупат утешително по рамото и доверчиво да отбележат, че ако не друго, то поне на иврит разказите […] сигурно се разбират. Формата е несъвършена – кой би искал това, кой би го очаквал – но толкова земна и човешка, че преминава условните граници. Скача над езика. Браво и на чудесната Милена Варзоновцева, която и този път е уловила Керет. Как съм сигурна, без да съм го чела на иврит ли? Ами, преводачът – както казва Керет – трябва да е като нинджа. Усетиш ли го, не си е свършил работата читаво. А аз усещах само Етгар. Чувах го как се смее даже. Как плаче също. Макар че няма как да знам. Често се чудя, между другото, чии гласове чуваме, когато четем. Не са нашите. Може би читателят развива свръхестествена връзка с писателя, знам ли. Гласовете им чувам.

2

Извън това леко шизофренично лирично отклонение – не знам как плаче Етгар, но аз бях на път да се разплача и, ако не бях сред хора, може би щеше да се случи (още не се е намерила книгата, която да го постигне, но тук бях доста близо). И друг път съм чела автобиографични (или полуавтобиографични) повествования, но Етгар Керет е на съвсем друго ниво. Не чувствам, че нахлувам в живота му – той сам е решил да ми разкаже всичко, ако ще и сбито, в 140 страници. Сам ме е поканил в ‘Dom Kereta’. Личният елемент в историите винаги е нож с две остриета – тънка е границата между увлекателното и усещането, че четеш нещо, което започва с „Мило дневниче…“.

Керет е искрен, но не до болка – знае как да спре малко преди да заболи. Трогва, без да обезсърчава. Защото: „Обичам живота […] Ако качеството му е добро, чудесно. Ако не, пак добре. Не съм придирчив“. Затова е лесно да го обикнеш – защото щади. А в този живот все по-често имаме нужда от човек, който разбира, че сме се настрадали, и в наша чест преобразява реалността във фикция, поръсвайки я с щипка хумор. От това, повярвайте, не страда нито реалността, нито литературата.

Тук помествам и едно прекрасно определение за писателя – не за онзи, който цери, а за човека, който прави каквото може… и това е достатъчно.

„Такъв е редът на този свят. Писателят не го създава, но е тук, за да каже каквото е нужно да се каже. Има граница между убиването на насекоми и убиването на жаби и дори писателят да не я е преминавал, негово задължение е да я посочи. Писателят […] е обикновен грешник с малко по-изострена наблюдателност и малко по-точен език […] И с нищо не е по-добър от своите читатели (дори понякога е и много по-лош от тях) […] тъй като писателят е тук, до нас, затънал до шия в кал и мръсотия, няма по-подходящ от него да сподели какво се случва в главата му – в озарените ѝ части и особено в мрачните ѝ кътчета. Писателят няма да ни отведе в Обетованата земя, няма да донесе световен мир или да изцери болните. Но ако си свърши работата добре, може би няколко жаби ще оцелеят.“
Сега ще ме извините, но бързам да прочета една от прекрасните истории на любим човек.
Защото хубавите неща са винаги споделени.

Автор: Габриела Манова

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Никол Панкова“Морска книга” - приключение на ръба на реалността и въображението15.08.2018

Още от Под Моста

Карина НиколоваНина Николина или когато българският фолклор срещне джазаМузика