Костадин Бонев – архитектът на разрушението

20.07.2016

Режисьорът Костадин Бонев през три свои филма

K_Bonev-a-645x424Режисьорът Костадин Бонев е роден през 1951 година. Не го познавам лично, но ако трябваше да правя предположение за любим литературен герой от ранните години от живота му, щях веднага да си помисля за Шерлок Холмс. След като имах възможността да гледам документалните му проекти „Търпението на камъка“ и „Европолис“ наред с игралния му филм „Потъването на Созопол“, спокойно мога да заявя, че не се сещам за друг творец от седмото изкуство, на когото до такава степен да му допада метода на дедукция при създаването на общия пейзаж.

Бонев изхожда от съставните части, за да оформи цялостта. Във всеки един от трите си филма той представя с почти машинална последователност своите персонажи един по един. В игралния му филм „Потъването на Созопол“ те не се събират заедно едва до последните пет минути от сюжетното действие. В двете му документални ленти житейските пътища на образите му са маркирани от сходни или едни и същи събития, но нямат пресечни точки едни с други. Въпреки това, заедно те изграждат представите за изолираните и обречени на изчезване български села и за полуизоставеното пристанищно селище Сулима, живо повече в спомените за отминалото си величие, отколкото в суровата си реалност.

potuvanetonasozopol
„Потъването на Созопол“

И колко по-голям парадокс от това, че когато картината е завършена пред очите на зрителя, тя представлява разрушение, по-категорично илюстрирано от сграда след сблъсък с Батмобил? Целенасочено използвам препратка към филмите за Батман, които поддържат високо художествено равнище (поне трилогията на Кристофър Нолан), достойно за артпроект, но решават (а и имат средствата) да го направят достъпно за масовата аудитория чрез специални визуални ефекти и по-бляскаво, по-динамично действие. Резултатът от това е създаване на напрежение, повишаване на интригата в сюжета, липса на скучни моменти в която и да е част от трите филма. Е, трите филма на Костадин Бонев покриват два от тези три параграфа. Във всеки един от тях несъмнено има моменти на проточеност и мимолетно отегчение, но някои от тях само засилват интереса към развръзката и нивото на съспенса. А то е достатъчно високо и без това.

Както и без 200 милиона долара бюджет за създаване на практически разрушения. Костадин Бонев няма нужда от тях, за да рисува деструктивни картини, независимо дали става дума за забравените от Бога и от цивилизацията български села, чиито обитатели търсят причините за съдбата на родните си места в мистични, военни и лични истории, за град Сулима, станал едновременно галеник и жертва на историята в различните периоди от своето съществуване, или за разбитата на парчета психика и безкрайно разтегливите спомени и представи на главния герой Чавдар, изигран от Деян Донков в „Потъването на Созопол“. Може би те са толкова ефективни, именно защото са изградени от съставните си части пред очите на зрителя. А може би господин Бонев просто има талант за този тип разказвачество.

„Европолис“
„Европолис“

И този талант не му е единствен. Сър Майкъл Кейн обожава да разказва историята за това как Джон Хюстън му е казал, че добрият режисьор всъщност е най-добър в подбора на актьорите си. От трите филма на Костадин Бонев, които изгледах, само един е игрален, но и в документалните си проекти той проявява способността си да подбира изключително ефикасно своите екранни образи. Голяма част от напрежението в „Търпението на камъка“ произхожда именно от това, че реалните персонажи разказват толкова разнообразни и увлекателни истории, без всезнаещ разказвач или пък самите те да уточняват какво ги свързва. През по-голямата част от времето зрителят няма на какво друго да се опре, освен на тези индивидуални истории, и те са тези, които накланят везните от отегчението към интереса, от нетърпението филмът да свърши към нетърпението да види КАК филмът ще свърши. В „Европолис“ присъствието на разказвач обезсилва този елемент на въздействие, но в случая липсата на историческа информация у зрителя е тази, която създава напрежение и любопитство.

А що се отнася до „Потъването на Созопол“, кастингът е съвършен и едно от най-силните качества на филма. Ако някога е имало точен български актьор, който да изиграе объркан, леко налудничав, битов алкохолик с тежко минало, това е Деян Донков. Да, разбирате какво искам да кажа и независимо дали в момента реагирате с възхищение или възмущение към това, че си позволявам да направя препратка към реалните лични проблеми на господин Донков, няма съмнение, че ролята е (като) написана за него и че той я изпълнява изключително ефективно. Също толкова ефикасно на екрана до него стои Леонид Йовчев в ролята на онеправдания му, далеч по-симпатичен и трагично загинал по-малък брат. Останалите знайни и незнайни актьори, сред които Снежина Петрова, Васо Гюров и други, са подбрани за ролите си също толкова далновидно. Фактът, че не съм запознат с филмографията и дори самоличността на повече от половината от тях, а скромното ми лично мнение за представянията им е толкова категорично положително, говори красноречиво.

„Потъването на Созопол“
„Потъването на Созопол“

Във визуално отношение филмите на Бонев са точни, красиви, не залитат в излишни крайности и не предоставят нищо самоцелно, а остават подчинени на замисъла на сюжетното действие. Трудно е да се определи кой трябва да получи повече заслуги за това – самият той или операторите, с които е работил (а всъщност тук използвам множествено число, единствено защото по подводните сцени в „Потъването на Созопол“ е работил втори оператор, иначе Бонев си сътрудничи редовно с един и същи човек). Но по същата логика винаги е трудно да се каже дали режисьорът или сценаристът е по-отговорен за качествата на историята в който и да е филм. При Бонев такива противоречия не съществуват, тъй като той е добре известен и с работата си по сценарии на различни филми, всички от които е и режисирал. Но така или иначе режисьорът е отговорен за своя филм като за краен артистичен продукт и за безспорните качества и пренебрежимите недостатъци на „Търпението на камъка“, „Европолис“ и „Потъването на Созопол“ заслугата трябва да получи именно Костадин Бонев. Представен през тези свои три филма, той може да бъде сравнен с Шерлок Холмс на българските режисьори и Бог знае още кой, но у мен лично ще остави завинаги спомена за един добър творец зад вездесъщата камера.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаПетте филма на "Под моста" от предстоящата седмица на "Киномания"18.11.2018

Още от Под Моста

Габриела КанджеваПреди концерта: любимите ни 5 песни на Il VoloМузика