Кино

Светлана Янчева: Не искам да работя в клишето

08.01.2019

Светлана Янчева те гледа в очите и се опитва да ти помогне, когато вижда, че не успяваш да наложиш на мозъка си да работи от вълнение. Иска да не я питаш стандартни и скучни неща и се старае да те отведе отвъд твоето собствено клише. И много желае да я провокираш да ти отговори нещо хубаво, а истината е, че ти би слушал гласа ѝ в транс независимо какво ти казва.

Но за какво си говорихме с актрисата Светлана Янчева, четете в следващите редове или чуйте в звуковия файл.

Светлана Янчева във филма „8 минути и 19 секунди“

Илияна Маринкова: Как станахте актриса?

Светлана Янчева: Още от първи клас си спомням, че имах интерес – към театър по-скоро. Записах се в една детска студиа и така се започна.

ИМ: А как попаднахте в киното?

СЯ: Съвсем естествено. След като завърших НАТФИЗ – ВИТИЗ тогава, отидох по разпределение в провинцията, стоях една година там, после спечелих конкурс в София, дойдох в „Сълза и смях“, където също стоях една година, а след което отидох в „Сфумато“. Точно в този период някъде 1987-88 година получих и първите си предложения за кино – едното беше в „Бягащи кучета“ на Людмил Тодоров, а след това и в „Аз, Графинята“ на Петър Попзлатев. Преди това пък, като студентка, снимах една роля в „Смъртта може да почака“ – това ми беше и първата роля в киното.

Снимка: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

ИМ: „Подгряване на вчерашния обед“ – един филм на Костатин Бонев от 2001 година, и Катерина – защо Вие самата искахте да изиграете тази роля и защо я изиграхте?

СЯ: За мен най-интересното в този образ беше, че всъщност трябваше да играя две възрасти. Едната беше на възрастната Катерина – на жена, която не би трябвало да има възраст, да не можеш да ѝ определиш възрастта, иначе защо аз да я играя точно – взимаш една възрастна актриса и така. Тук, в случая не беше точно така и това ми беше интересно като опит, а, разбира се, и самата история, самият сценарий, това, през което минава тази жена.

Светлана Янчева в „Потъването на Созопол“

ИМ: Участвали сте в няколко филм на Иглика Трифонова – бихте ли ми разказали за работата с нея?

СВ: Да, с Иглика сме направили няколко филма. Първият беше „Писмо до Америка“, след това „Разследване“, след това „Асансьор за пациенти“. Ние с Иглика въобще имаме общ език, близки сме и сме приятелки и на мен винаги ми е било много уютно да работя с нея, тя ми е създавала необходимия комфорт по време на работа, страшно много ми се е доверявала – както и аз на нея, и общо взето ми е позволявала да бъда и съавтор на това, което тя прави.

ИМ: Има ли някакъв задължителен компонент в една роля, за да я изберете?

СЯ: Не, няма нищо задължително. Нито има значение дали ролята е голяма или е по-малка. За мене е важно оттук нататък тя да е нещо ново, да е някакво предизвикателство и да не е клишето, в което обикновено много често се случва така, че те набутват. Примерно – тя е драматична, дайте сега до дупка само това и всъщност да използват твоите данни и това, което ти можеш, непрекъснато, докато ти самия започнеш сам себе си да имитираш, да работиш в клишето. На мен това не ми харесва и оттук нататък бих искала да избирам неща, които ме карат да правя нещо ново, нещо различно, нещо, което не съм правила досега.

Знам какво не искам да играя. Не искам да правя халтури, не искам да се навивам въобще да правя неща, които не ме интересуват.

Светлана Янчева в ролята на Ангела в „Асансьор за пациенти“

ИМ: Искам и се да си поговорим за една моя много любима Ваша роля – тази на Ангела в „Асансьор за пациенти“. Какъв беше подходът към този сложен персонаж?

СЯ: Иглика беше написала един сценарий, който беше нещо като база, като основа. Мисля, че най-ценното нещо, което се случи в общата ни работа беше тази свобода, импровизация на тема, на конкретната тема. Буквално променяхме текст, тя измисляше нови текстове и това беше много приятно. Включително и по време на самите снимки, тя се опитваше да създаде ситуация, в която ти можеш да импровизираш и не знаеш докъде ще стигнеш. Имаше такива сцени, така оставени заснети, което беше интересно.

ИМ: Тоест, да разбирам, че обичате да ядете мусака от тиквички?

СЯ: Тогава така ми хрумна, точно мусака от тиквички не ми е най-любимото, но не, че не обичам.

ИМ: Какво пожелавате на българското кино в бъдеще?

СЯ: Пожелавам му то наистина да се случи, хората, които се занимават с кино да могат да работят много повече, да бъдат смели, свободни в идеите си и да разказват хубави и прости истории.


Интервюто със Светлана Янчева взе Илияна Маринкова за предаването „9 без 30“ на радио „Реакция“. С позволението на екипа на предаването, публикуваме цялото интервю.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаКостадин Бонев: "Далеч от брега" е опит да се направи колективен портрет на едно цяло поколение18.11.2018

Още от Под Моста

Габриела КанджеваПреди концерта: любимите ни 5 песни на Il VoloМузика