Кино

Иглика Трифонова: Киното прилича на любов

12.11.2018

Иглика Трифонова е режисьор на документално и игрално кино. Тя е още и режисьор на много добро кино. За игралните ѝ филми, за киното в България и за новата лента, чийто сценарии пише, четете в следващите редове или чуйте в звуковия файл:

Илияна Маринкова: Как се прави кино в България?

Иглика Трифонова: И лесно, и трудно. В моя случай продуцентката на всичките ми филми превърна всички ленти в копродукции и по някакъв начин те са направени така както се правят в цяла Европа. От една страна това е трудно – по-тежка става машината за правене на филм, но съм благодарна, защото още от самото начало имаш обратна връзка и можеш да си представиш как хората биха гледали и в Европа този филм.

А за мен това е важно – филмите да са универсални и да бъдат гледани навсякъде по света. След „Писмо до Америка“, който беше първият ми игрален филм, и неочаквания интерес към него се окуражих и си казах, че ако човек наистина иска да разкаже една история, тя ще бъде усетена навсякъде.

Иначе в България е икономически трудно да се прави кино, но пък тук имаме свобода. Случвало ми се е западни колеги да ме поздравяват за смелостта да правя даден филм, а пък аз знам, че това не е смелост – тук имаме една свобода, защото не се опасяваме как пазарът би реагирал просто защото пазар няма. Имаме една парадоксална свобода и това е прелестната страна на правенето на кино в България.

ИМ: Защо минахте от документално към игрално кино?

ИТ: Не беше желание да направя крачка към по-голямото кино, просто след филма „Разкази за убийства“ – с едни наистина осъдени на смърт хора, си дадох сметка каква отговорност е да превърна историите им в нещо, което се гледа от други хора. Казах си, че искам да разказвам истински истории, но с ясните правила, че ще го направя с драматургия и че това ще го играят други хора. Така исках да освободя героите си от тегобата да отговарят пред публиката.

ИМ: Кои са елементите, които един добър филм трябва да съдържа?

ИТ: За мен е много важно филмът да звучи автентично, да му вярвам. Не си падам по крайно измислените филми – фентъзи или екшъни. Не казвам, че филмите трябва да са базирани на истински истории, просто да стоят автентично. Когато усетя измислицата в един филм, той започва да ми се разпада – започвам да виждам разкадровките, даже грима на актьорите. Когато филмът е автентичен, мога да се разплача, историята може да ме трогне и да случи в мен това, което трябва да случи – да се замисля.

Може би съм вече старомодна, но също така изключително много държа на добрите актьорски присъствия. Занимава ме работата с актьора, много любимо нещо ми е в киното. Обичам актьорите, които прекарват всичко през себе си, а не го правят технически.

Филмът се е родил в главата ти, но историята минава през актьорите, през оператора, през композитора. Всичко е Божа работа. Изкуството е нещо, което не можеш да обясниш точно. Те не могат да направят това, което е в главата ти. Всички хора оставят себе си вътре във филма и няма как да се разберем с думи. Един флуид тече между нас – като се заобичат хората на снимки, като искаш на всяка цена да е щастлив човека, то много прилича на любов и се раждат хубави неща. По време на снимки е много щастлив момент за мен.

ИМ: Защо искахте да направите всеки един от филмите си?

ИТ: „Писмо до Америка“ исках да направя, защото открих това място и то много приличаше на родното място на моята баба. Филмът е и посветен в памет на моята баба. В него вкарах много истински истории и е една мешавина от преживени неща от мен и моите приятели. „Разследване“ исках да направя, за да продължа една линия от документалния филм „Разкази за убийства“. Исках да разсъждавам върху това как живеем, как човек е склонен да съди другия, а има много повече милост към себе си. Исках да говорим за това колко е разрушителна вината и възможно ли е изобщо възмездие. „Прокурорът, защитникът, бащата и неговия син“ направих по истински случай, който за мен беше много яка метафора на начина, по който живеем на Балканите, и за това как злото е все още абсолютно възможно. Във филмите ми са моите теми – тези, които мен ме занимават и се осмелявам да ги превърна в истории.

ИМ: Какви реакции към филмите си сте срещали от публиката?

ИТ: Това, което се случи с реакциите на публиката към „Писмо до Америка“, никога не се повтори. С него беше нещо изключително.

За мен най-вълнуваща ще остане реакцията на една прожекция през 2001 година в Канада, Монреал. След прожекцията говорихме с десетки хора в коридора и едно семейство – над 80-годишни, изчакаха всички. Казаха, че са гледали филма на първата прожекция – това беше втората, и че отново ще го гледат и на третата. Жената каза: „Сега, когато ние трябва да се приготвим за края, за нас е много трудно. Чувстваме се самотни и безутешни в Ню Йорк, където живеем, искаме да сме на мястото на бабите от вашето село, които се приготвят за смъртта и са абсолютно готови за нея“. Това ми се стори най-голямото признание за този филм – че едни хора от обетованата за нас земя искаха пък да бъдат в едно българско село на мястото на едни баби. Това е нещото, което никога няма да забравя.

ИМ: Работите ли по нов сценарий в момента?

ИТ: Да, за първи път работя върху роман. Той е „Калуна-каля“ на Георги Божинов. Много тежка задача, но нещо, което много искам да направя. Това е новият проект – тежък и хубав.

ИМ: Сложили ли сте му срок?

ИТ: Сложили сме, да. Но тежка работа ще е – историята е типично българска и ще е по-трудна копродукцията. Филмът пък изисква по-голям мащаб, защото е епичен, костюмен филм с масовка – трябва да бъде направен като хората, не може да бъде мизерен.

ИМ: Какво пожелавате на българското кино?

ИТ: Все така! Българското кино е едно от най-добрите неща, които се случват в тази държава. Много добри филми, а и от млади автори. Едни филми, които стоят добре на всякакви фестивали по света. За мен е важно българското кино да е световно кино, да може да бъде гледано навсякъде. Малко е да се занимаваме само с домашните си истории.

Респект към колегите ми, защото в едно време, в което нито можеш да живееш, правейки кино, нито има много публика за българско кино, те като че ли не се интересуват. Когато всеки талантлив човек гони собствената си мисия да създаде нещо, това има значение. Ако отношението на политиците към държавата беше каквото на някои от колегите към българското кино – да бъде на световно ниво, то щеше да бъде добре. Живеем в едно време, в което културата все едно няма значение. Това е тъжно.

В зората на демокрацията, когато ми кажеха не е време за кино – важно е здравеопазването, аз си казвах: „Да, така е!“. Това е била най-голямата заблуда – всяко време трябва да има своето изкуство. Когато пътувах по света с „Писмо до Америка“ се срещах с много българи – значението за тях да видят нещо българско, което е качествено и ги вълнува, е толкова огромно, че решава житейски избори.


Интервюто с Иглика Трифонова взе Илияна Маринкова за предаването „9 без 30“ на радио „Реакция“. С позволението на екипа на предаването, публикуваме цялото интервю, включително неизлъчени части.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаКостадин Бонев: "Далеч от брега" е опит да се направи колективен портрет на едно цяло поколение18.11.2018

Още от Под Моста

Карина НиколоваНина Николина или когато българският фолклор срещне джазаМузика