„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” в есенния влак на времето

24.10.2014

0541662001413366737_54985_600x458Нямам търпение да я държа в ръцете си! Случва се така, че я зачитам, именно докато пътувам с влак. Обичам да чета докато светът зад стъклото се сменя, а разни непознати лица откриват своите гледки, мисли, отговори около моето тяло. Не подозирам колко подходяща за пътуването е тази книга.

Виж още: „За Мураками, жените, писането и котките… авторът отговаря на въпроси“

„- Дори да си успял да скриеш умело спомените, дори да си ги заровил много надълбоко, не можеш да заличиш последствията от тях.Сара втренчи поглед в очите му и додаде:

Хубаво е да го запомниш. Не можеш нито да промениш, нито да заличиш историята. Все едно да убиеш самия себе си.”

Новата книга на Харуки Мураками „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” излезе съвсем скоро на родния пазар и вече завладя множество читатели- не само запознати с творчеството му, но и такива, които никога не са го чели. Книгата е в превод от японски на Дора Барова, но не пропускайте и редакторската намеса на Братислав Иванов – един от най-добрите ни японисти, който е пренесъл много от японския свят у нас, а тази книга е поредното ни щастие.

0810-bks-Smith-sub-COVER-master675-v2

„В Япония винаги изпитваше друг вид самотност. Не е никак зле, помисли си. Да си двойно по-сам, е може би двойно отрицание на самотността.”

По същество книгата разказва историята на Цукуру Тадзаки и неговите четирима приятели – момчетата Акамацу (Червен бор) и Оуми (Синьо море), и момичетата Ширане (Бял корен) и Куроно (Черно поле), с които се срещат и сформират стабилна група в гимназията, докато един ден Цукуру – единственият без цвят в името си, е отхвърлен от групата по необясними причини. И както често се случва, когато едно събитие настъпи неочаквано в живота, „безцветкото” остава сам, сред един свят, пълен с въпросителни.

Виж още: Норвежка гора на Мураками

„ А според мен да разсъждаваш на воля, означава също така в крайна сметка да се отделиш от плътта. Да излезеш от тясната клетка на тялото, да се освободиш от оковите и наистина да пуснеш логиката да полети. Да ѝ предоставиш естествен живот. Това е нещо, съдържащо се в същността на свободата на мисълта.”

Но няма да ви разказвам книгата. Мога само да кажа, че е изпълнена с въпроси, които отнасят към мисли, които ужасно отиват на тази студена и мокра есен. И внасят цвят, в който Цукуру не спира да се съмнява.

Именно това е и една от големите питанки – как един безцветен човек да повярва в цветността си, да повярва в себе си? Цукуру Тадзаки, който прекарва шестнайсет години от живота си, убеден, че е празен, че не носи нищо на света, трябва да срещне Сара, за да се осмели да бъде, да разбие рамката и стената, която сам е издигнал около себе си.

„Всяко нещо си има така наречената рамка. Същото се отнася и до мисленето. Не трябва постоянно да се боиш от рамката, но не бива да се страхуваш и да я разбиеш. Това е най-важно, за да остане човек свободен. Благоговение и омраза към маската. Важните неща в човешкия живот са в крайна сметка второстепенни.”

zx620_2365823

Загатнати са и въпросите за това какво е да си сам и самотен, какво е да си част от групата , от общността? Хората идват и си тръгват, споделяте топлина и мрак, и накрая оставаш сам на ръба на бездната, която Мураками не пропуска да спомене и тук. Но къде стои „Аз” и къде стои „Ние”? Какво си даваме и какво си отнемаме, без дори да подозираме? Какво си казваме и какво премълчаваме? Онова, което премълчим днес, ще се върне някой ден, за да ни отнесе с още по-голяма сила. А стената, която сме издигнали, ще се срути върху самите нас.

„Не само хармонията свързва едно човешко сърце с друго. Свързват ги дълбоко раните в едното и раните в другото; прегрешенията на едното и прегрешенията на другото. Няма покой без скръбен вик; няма пощада без пролята кръв; няма прозрение, без да си преживял мъчителна загуба. В това се корени истинската хармония.”

colorless tsukuru tazaki

Но Цукуру Тадзаки, който проектира гари и смята себе си за „безцветен”, носи, много невярващо, идеята за пътя. Привидно е човек, който стои на едно място, а в същото време пътува – във времето, в спомените, в самия себе си. Много естествено мислите ми отлетяха към Толстоевата любов към гарите – Толстой, който говори за пътуването, при което винаги се отразяваме в стъклото, поглеждаме се и образът ни се слива с този навън, с чуждите силуети във вагона и често не можем да различим реално от въображаемо. Точно както в света на Мураками винаги има една питанка кое е истина и кое сън. И само тракането на влака, което силно напомня туптенето на сърцето, може да ни събуди. Само докато пътуваме можем да сме живи. И само докато има къде да стигнем, има щастие.

Обичам меланхолията на Мураками; идеята за бездната, на чието дъно човек може да изпита сетивата си и най-добре да разбере себе си; обичам музиката в книгите му, защото и тук – в „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” звучи една прекрасна мелодия; обичам среднощните позвънявания по телефона и тишината му; обичам птиците му и смъртта, от която няма страх; и живота, който тихо ни чака да се намерим.

Ако имаш къде да отидеш, не си сам, Цукуру. И гарата те чака.

„Спомни си времето, когато като студент мислеше единствено за смъртта. Беше преди шестнайсет години. През онези дни имаше чувството, че ако се втренчи дълбоко в себе си, не след дълго сърцето му ще спре от само себе си; ако напрегне съзнанието си и се фокусира в една точка в него, със сигурност ще го прободе смъртоносно, както събраните в лупа слънчеви лъчи подпалват и правят дупка в хартия. Надяваше се от дън душа да стане така, ала противно на волята му минаха няколко месеца, а сърцето му така и не спря. Сърцето не спира толкова лесно.”

https://www.youtube.com/watch?v=FDWUvc5wv7U

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Карина НиколоваЗа „Кафка на плажа“, Мураками и няколко говорещи котки16.03.2016

Още от Под Моста

Деница Димитрова„О, ти, която и да си…“: спускане в сърцето на ВазовТеатър