Кристоф ван Херeвей – авторът на една лична история, който сам не може да определи нейния формат.  Нещо средно между писмо и роман, разказ, който не може да бъде обобщен, “текст, в който действат други правила”. Както между всъщност е и в любовта – такава, каквато той я описва.

Историята за една безвъзвратно приключила връзка тук започва с необходимостта да се документира изживяното, а може би и неизживяното от нея. Един вид, започва с опит за завършек. За затваряне на последната страница, което обаче няма как да направиш, ако преди това не преминеш наново през всички предходни. Това и прави авторът, докато се  опитва да напише писмо на жената, която вече не е до него. Но както и в любовните истории, повествованието се развива със свой собствен ход. В кой момент това писмо се разраства в роман, сам авторът не може да определи. Самият сюжет се крепи на двама главни (безименни) актьори, няколко поддържащи роли – приятелите, в чиито жилища отсядат, и няколко епизодични, които се появат за да изострят някой конфликт. Измежду всички се навърта и една котка, която слабо се интересува цялата история, но някак неусетно я върти около себе си.

Авторът започва разказa си в дома на свои близки приятели. По някаква странна, споделена традиция той и неговата (вече бивша) любима често прекарват времето си в къщите на техни приятели, докато те са на почивка, запълвайки “празнотата, оставена от други”. Уви, този път е сам, ако изобщо можеш да си сам със спомените, недоизказаните думи, ненаправениете признания, и остатъчното чувство от “погрешно” развилите се ситуации… листът е толкова дълъг, че може би си заслужава да се опише? Така и започва опитът на автора да преподреди матрицата на празното пространство, което вече обитава.

Действието прескача от един град в друг – през скучноватите предградия на Гент, заснежените улици на Антверпен, в стари апартаменти и най-често на чужда територия. Има нещо успокояващо в това историята да се разгръща всеки път на ново, неутрално място, така дори рутинните действия достигат неочакван обрат… най-вече за самите герои. Дали авторът е имал потребността да изкара всичко това и е вървял по следите на спомените или те самите са го подмамили с осезаемото си присъствие, е трудно да се каже. Остатъците от миналото дебнат дори в изостаналите пакети кафе в шкафа. Дребните фрагменти от историята я съживяват малко по малко.

Това е един прилежно документиран разказ, с много бележки под линията, метафорично, разбира се. В една такава история уточненията в скобите и лирическите отклонения, разпадащи се по параграфите, са ненужни на пръв поглед детайли. Всъщност именно те изграждат картината, правят разказа дотолкова пълнокръвен, че да оживява пред очите на читателя… с всички (не)възможности за развитие. Докато четеш, започваш да виждаш нещата в сегашно време – това не са отрязъци от приключила история, а разгръщащ се сценарий. Виждаш между редовете безброй вероятности и променливи, от които авторът изгражда една алтернативна реалност. Пресечна точка на това, което наистина се е случило и онова, което е могло да се случи. Всъщност в една любов всяка истина има поне по няколко версии…

“… ако беше писмо – истинско писмо, еднопосочна пътека от мен към теб, – щях да вярвам в написаното, щях да си въобразявам, че знам истината за случилото се между нас и че е мой дълг да те известя за нея. Не е писмо, тъй като не знам истината – само предполагам каква е. Понякога ми се струва, че е по-тъжна от описаното тук, а друг път вярвам, че е точно обратното.”

„Искам да знаеш“ е една история за това как времето не носи по-дълбоко разбиране за нещата, но пък изостря необходимостта да се опише истината – поне някоя от всичките й версии. Необходимостта да изкараш думите, които се катерят вътре в теб, за да освободиш място в сърцето си.

Затваряйки последната страница се чудя дали и авторът е успял да го направи. Поглеждам корицата на книгата, която е с котка – може би неслучайно. И то не само защото котаракът Миша върти историята, а и защото общуването с другия понякога е като това с котката – знаеш, че те разбира, но не се интересува от твоята истина. Може би това е моментът, когато трябва да продължиш напред, но преди това да я пуснеш на свобода – и истината, и котката, и любовта.

* Кристоф Ван Херевей е роден в Белгия и навлиза в литературните среди отрано. През годините е отличаван с различни награди, сред които Наградата за млада художествена критика. Романът “Искам да знаеш” е дебютен за него и излиза през 2012, а четири години по късно е отличен с един от най-големите призове за съвременните европейски автори – Европейската награда за литература.

Искам да знаеш

Автор: Кристоф ван Херевей

Издателство: Colibri

Дата на издаване: 18 май 2018

Текст: Пламена Кожухарова