„Земя на сенки” – между фикцията и историята за комунизма

01.11.2017

Който е чел „Историкът” и „Крадци на лебеди” със сигурност е очаквал с нетърпение и трето заглавие от Елизабет Костова. Преплитането на няколко сюжетни линии през погледите на няколко основни герои, напрягащата надпревара с времето, богатите исторически препратки и пътуването през различни градове и държави несъмнено е пленяваща комбинация, която те кара да поглъщаш неусетно страница след страница.

„Историкът” следваше кървавите следи на Дракула, а „Крадци на лебеди” – злочестата съдба на неизвестна художничка, като и двата романа впечатляват с детайлното проучване назад в миналото и наслагването на няколко времеви рамки. „Земя на сенки” не прави изключение от тази формула и ако в предходните две заглавия България е присъствала бегло в сюжетната линия, то тук страната ни е основната точка на развитие на действието. Влечението към „зелената страна” се заражда у Елизабет Костова още през 1989, когато за първи път посещава България, за да събира народни песни, и среща бъдещия си съпруг. Оттогава държавата присъства неизменно в творчеството й, а с част от събраните от „Историкът” средства писателката основава фондация за творческо писане „Елизабет Костова”, която подкрепя българската литература и поощрява превода и публикуването й в други страни.

Именно заради връзката на Костова с България и личната й история, третият й роман граничи с усещането за литературна мистификация. Срещаме се с американката Александра Бойд още в първите й минути в София (или на нашето „зелено петънце върху картата”), които й носят сблъсък (буквално) с напълно непознати и един неискан и неочакван дар. След непредвидената среща с Невен и Вера Лазарови тя установява, че сред собствения й багаж е попаднала и чужда чанта, в която открива урна с човешки прах. В опитите си да открие семейството и да им върне чантата, Александра се запознава с шофьора на такси Аспарух (или просто Боби, тъй като българското име е непосилно за запомняне и произнасяне), който също като нея обаче има доста тайни в миналото. Какво се е случило с нейния брат и с какво точно се занимава Боби – отговорите, разбира се, се разгръщат постепенно в хода на сюжета.

Хората като че ли вярват, че безнадеждността и терзанието са едно и също, но не са. Вярно е, че безнадеждността е обградена от страдание, но по своята същина безнадеждността е мълчание, празна страница.

Необичайната двойка започва пътешествието си от София през Велинския манастир, Пловдив, Родопите, като погледът на чужденец към страната (и на автора, и на героинята) несъмнено печели читателя и надгражда с допълнителни детайли и подробности сюжета и образите. От бездомните кучета по тротоарите и сивите панелни блокове до странните листи, разлепени по дърветата, за да обявят нечия смърт, читателят вижда България, която познава, но през призмата на външен човек.

Учудваше я това приемане на лошите неща: на глада, самотата, бесните кучета, които бродят на воля, опасното шофиране, разбитите тротоари. Защо хората бяха толкова примирени?

Отново чрез същия подход са представени и всеки един от основните герои – през скритите наблюдения на една чужденка, която говори на чужд език, често остава неразбрана и е представител на една чужда държава и култура. Не на последно място, разбира се, застава и природата на тази екзотична страна в очите американката. Величието на планините, необичайните родопски каменни къщи, вградени в земята, каменните плочи по покривите на стария Пловдив и хладният покой на манастирите докосват с неподправения възторг и възхищение, на които често забравяме да се отдадем, приемайки красотата им за даденост.

Александра погледна напред и видя къщи с издаден навън горен етаж, поддържан от дървени греди, някои украсени с изрисувани знамена, цветя и медальони. Последва балконче, от което висяха ярки черги с геометрични шарки, и няколко минути по-късно се пренесоха няколкостотин години назад. Тук горе не й беше трудно да си представи, че двайсети век просто не се е случвал. (бел.ред. Пловдив)

На този фон Александра и Боби поемат на приключението в търсене на Лазарови, само за да открият, че с всяка следваща следа, затъват все повече в една история, която надхвърля родовите предели, за да достигне до мрачните години на комунизма. Кой всъщност е човекът, чийто прах лежи в урната, каква е била съдбата му и какви страдания е преживял? Музиката е неизменна част от историята на Стоян Лазаров – съпруг на Вера и баща на Невен – който се завръща от Виена в началото на Втората световна война с най-ценните си притежания – цигулката и партитурите си на Вивалди. Почти болезнено се преживяват потискането на духа на този творчески човек с нежни ръце, който дори в най-трудните моменти не спира да репетира, макар и наум, любимите си концерти.

Често съм си мислел, че ужасното в комунизма не е само, че се настройвахме един срещу друг, а че отвръщахме лице един от друг.

За щастие на българските читатели темата за комунизма също стъпва върху тънкия предел между фикцията и действителната история, като по този начин избягва политическите оценки и спорове върху исторически факти. Идеологията на комунизма присъства единствено като фон, на който се разиграват драматичните събития, без да задълбава излишно в имена, дати, събития. Ако никъде не бе спомената България, спокойно бихме се заблудили, че действието се развива в друга постсоциалистическа държава, която все още се бори със сенките, останали й от минало.

През 1989 година свалиха от власт комунистическия ни диктатор. И на следващата година дойде демокрацията – или поне нов капитализъм – уточни той. – Най-напред имахме турците, после руснаците, а сега имаме кока-кола. – Александра остана с усещането, че по негово мнение нито едно от тези неща не е особено сполучливо. – Не решихме другите си проблеми обаче.

Ако „Историкът” и „Крадци на лебеди” оставят без дъх, то „Земя на сенки” не изобилства от подобна динамика, въпреки постоянното пътуване от град в град и непрестанното разкритие на различни факти от живота на покойника. Романът носи коренно различна атмосфера от предходните заглавия на Елизабет Костова, независимо че следва същата печеливша формула. Различната перспектива, историческият контекст и наслагването на няколко времена, лични истории и гледни точки превръщат „Земя на сенки” в още едно приключение, което ни кара да отмерваме времето до следващия роман на писателката.

„Земя на сенки” от Елизабет Костова се разпространява от Издателство „Колибри”.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Даниела ЛаловаСладко-горчивата симфония в „За мишките и хората“ от Джон Стайнбек06.07.2018

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаЗа Graffiti и страстта към изкуството – интервю с художника Дамян НиколовLIFE