Да си настъпиш сянката по Яна Букова

25.11.2015
Снимка: http://www.janet45.com/
Снимка: http://www.janet45.com/

Попаднах на тази книга случайно, докато се лутах из мнения и ревюта за други книги. Разочарована от последното си четиво и силно устремена да намеря нещо красиво, което да измие неприятния вкус в устата ми, се запътих към една от уютните варненски книжарници с изглед към блещукащите по повърхността на морето слънчеви лъчи. Стройна жена с нежни ръце ми подаде Пътуване по посока на сянката“ (ИК Жанет 45) на Яна Букова, усмихна се и ми пожела приятно четене.
Така започна моето пътуване.

Дълго време не знаех какво да напиша и усещах, че думите ми са недостатъчни, за да опишат този роман. Та, приемете ревюто ми не като оценка, а като призив: „Купете си „Пътуване по посока на сянката“, подарете си това щастие… защото книгата си заслужава да се чете и да се говори за нея.

Първото нещо, което ме грабна, беше езикът. Яна Букова прави чудеса с думите, използва непредвидими, изненадващи словосъчетания и там, където няма обрат в сюжета, има обрат в езика. Всеки ред е магия! Следях внимателно за цитати, които да изкарам и да запиша в тефтера си, но скоро осъзнах, че всеки абзац е достоен за записване и ако започна да го правя, ще се наложи да препиша цялата книга, да нарисувам главни букви в началото на всяка страница и да ги украся с камили и говорещи папагали.

Красотата на някои жени успява да се запази във времето, трае в продължение на години. При други се изчерпва с онази евтина метафора за пъпката и розата, разцъфва и изчезва за един сезон. Агата беше красива един-единствен миг, върху стълбите на църквата, една сутрин, заобиколена от приятелките си. Едно щастливо пресичане, едно случайно съвпадение на движение и светлина, което открои лицето й сред останалите. Имаше цвят в косите си от сутрешното слънце и една омекотяваща като крем полусянка върху клепачите и в ъгълчетата на устните, изглеждаше топла, току-що събудена, уязвима под погледите ни, с нещо изненадано в изражението си като някой, който търси с крак следващото стъпало при слизането и не го намира и за един кратък миг има чувството, че никога няма да го намери, че стъпало няма и ще продължи да пропада до безкрайност, но и нещо внезапно смело, сякаш любопитство към собственото си падане, към собствения си шемет. И ти беше там. Неизвестно какво видя. Каквото и да беше, щеше занапред да го полагаш като маска върху лицето ѝ.

Книгата е разделена на няколко разказа, през които минава тънката нишка на съдбата и ги превръща в роман. Героите са необичайни, на моменти дори ексцентрични за представите, които сме изградили за това време от историята ни. Зорница Христова пише в „Култура“: „Много по-радикален в тълкуванието си на миналото е „Пътуване по посока на сянката“ на самата Яна Букова, който наистина оспорва общоприетите нагласи по отношение на миналото, на първо място защото се занимава с време, в което според учебниците българска история няма – с „тъмните векове“.  Сюжетът се ниже като броеница и всеки следващ разказ допълва предишния с някое (често скрито) изречение. След втора глава започнах жадно да търся връзките, да следя за думи-издайници, за повтарящи се словосъчетания. Невнимателният читател може и да не забележи връзките между отделните разкази. Романът на Яна Букова е като омагьосана гора, през която се преминава само използвайки следата от трошички по земята. Но като във всяка омагьосана гора зад дърветата дебнат опасности. Историята често се лута по тъмните пътеки на гората, разказва ни чужди, отдавна забравени съдби, а след това отново намира следата от трошички и се завръща към главната сюжетна нишка.


DSC_2227

От всички пеперуди в колекцията
най-много ценя тази, която носи 
върху крилете си отпечатъци от
пръстите ми.

Историята е завладяваща, пълна с красиви обрати и повторения. „Пътуване по посока на сянката“ е уникален за българската литература роман, не прилича на нищо родно, което съм чела, и в същия момент успява да пресъздаде Балканите по един неочаквано различен, митичен начин. Като място, където се преплитат съдби и пътища, където живеят монаси, селяни, гадателки, принцове… където всичко е възможно. Дори по няколко пъти.

Всъщност посоката няма никакво значение“, каза примирено Утис, след като Ван Атен му обяви, че смята да замине независимо дали с него или без него като водач. „Накъдето и да тръгнеш, все ще си настъпиш сянката, както казваше баща ми. Или – накъдето и да се обърнеш, все себе си ще видиш.“ „Това е казано за отраженията“, обясняваше Утис. „Така, както гледаш на някъде, и изведнъж се виждаш. Я в някой прозорец, я в някоя локва. Човек се сблъсква със себе си на най-неочакваните места.“ „Или не намира и следа от себе си на най-неочакваните места“, реши да добави Ван Атен.

Развълнувана от думите, отидох в една книжарница и подадох книгата на младо, отегчено момиче. „Приятно четене!“ През прозореца Слънцето весело играеше по повърхността на морето.

Четете за други любими български книги: „Смяна на огледалата“ и Аксиния Михайлова

С „Няма места за сбогуване“ на Иван Брегов „януари идва през април“

„Възвишение“: шанс за митология

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Делиян МариновНа крачка от безумието: eдно момиче в сърцето на Ислямска държава19.02.2018

Още от Под Моста

Под Моста„Операция „Жълти стотинки“ събира средства за олимпийските отбори по природни наукиLIFE