Дейвид Боуи – детето на звездите и неговото наследство

12.01.2016

Дейвид Боуи бе извънземен по ужасно много различни начини. Не само трудно, а и почти невъзможно е да опишем всички тях. Ураганната му кариера, продължила почти половин век, остави такава следа в историята на съвременното изкуството (далеч отвъд музикалните постижения), повлия толкова на популярната култура такава, каквато я познаваме днес, че спокойно можем да поставим Боуи като икона някъде между Анди Уорхол и Междузвездни Войни. Визионер, който революционизира толкова много неща, че амплоата му като Ziggy Stardust или ролята му в ‘The Man Who Fell To Earth’ (1976) изглеждат някак автобиографични и повдигат въпроси за земния му произход. Шегата настрана, но Дейвид Боуи бе в действителност една от най-важните фигури за съвременната ни култура. Защо? Какво остави зад себе си той?

Боуи бе невероятно смел експериментатор. Смятан за един от „бащите“ (ако андрогинната му фигура може да бъде сведена до такова понятие) на глем рока, емблематичният англичанин обръща музикалното изпълнение с хастара наобратно. Екстравагантна смес от поп и рок се изражда в ексцентрични, провокативни, саркастични и остроумни парчета, които и до днес звучат актуално, свежо и готино. Да, именно – десетилетия по-късно все още е готино да слушаш Боуи. Колко изпълнители могат да се похвалят с това? Албуми като ‘The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars’ (1972), ‘Aladdin Sane’ (1973) или ‘Diamond Dogs’ (1974) са крайъгълни камъни в историята на музиката. И то не само заради музиката. Боуи е ходещ визуален, сексуален и моден скандал. Цветни прически, още по-цветни дрехи (често рокли), ботуши с високи токове, блестящи материи, андрогиннна физика. Вдъхновен едновременно от немския експресионизъм, японския театър и научно-фантастични визии, Боуи вклинява театъра в рок музиката така, както никой досега. Оттук насетне музикалните концерти не са просто концерти, а се превръщат в спектакли. Всички – от банди като KISS и цялата глем рок/метъл вълна през 80-те, поп звезди като Мадона или Лейди Гага днес, до изпълнители от „тежката“ сцена като Мерилин Менсън или маскирани и силно залагащи на превъплъщението и костюма групи като Slipknot, както и безброй още имена, продължават да цитират по своему дръзкото извънземно от Лондон, Англия. Нещо повече – Боуи става и огромно вдъхновение и в света на модата – провокативните му визии бързо стават популярни сред модните дизайнери, дори и до днес.

Със седем албума зад гърба си, Дейвид Боуи вече променя музикалната история. Факт. Но далеч не спира там. На The Thin White Duke (Белия херцог), както често го наричат – поредното му амплоа, което идва след невероятния албум ‘Station To Station (1976) – му предстоят още цели 20 (!) албума. В тях той шеметно и абсолютно безпардонно експериментира, както пожелае. Можем да чуем соул, фънк, джаз в албуми като ‘Young Americans’ (1975) и ‘Station to Station (1976); краутрок (вдъхновеният от  Kraftwerk и Neu! албум ‘Low (1977) и великият ‘Heroes от същата година); ню уейв и чисти поп експерименти вScary Monsters (and Super Creeps)’ от 1980, ‘Let’s Dance (1983) или ‘Tonight (1984), до индистриъл издания като ‘The Buddha of Suburbia’ (1993) или ‘Outside’ (1995). Със сигурност не изчерпвам всичко – това бе кратък очерк, който просто отново цели да подчертае неуморимата и вечно търсеща природа на Боуи. Някъде между всичко това, Дейвид намира време да бъде и продуцент (на легенди като Иги Поп и Лу Рийд, например), участва в интересни колаборации с други изпълнители (Queen, Мик Джагър, Рик Уейкман, Джон Ленън, Тина Търнър, Браян Ино, Placebo, Nine Inch Nails, Massive Attack и още поне една дузина) да се занимава с изобразително изкуство и да изучава историята му (основно по време на престоя си в Берлин в края на 70-те), и да стане актьор. С филми като вече споменатият sci-fi ‘The Man Who Fell to Earth’ (1976), прекрасната приказка ‘Labyrinth (1986) с емблематичното му превъплащение в Джарет, Краля на Гоблините, или скандалната лента на Скорсезе ‘The Last Temptation of Christ’ от 1988 (по романа на редакционния любимец Казандзакис), в който Боуи пресъздава един смразяващ Пилат Понтийски, англичанинът показва, че може да влиза в роля не само на сцената.  Това, между другото, са само една малка част от появите му в киното. Ако трябва да споменем всички, ще е нужна отделна статия.

4
Кадър от ‘The Man Who Fell To Earth’ (1976). Снимка: Flickr

В последните години от живота си, Дейвид Боуи бе все така продуктивен – дългоочакваният ‘The Next Day от 2013 и настоящият ‘Black Star, излязъл преди четири дни, точно на 69-тия рожден ден на музиканта, показват отново неугасващия дух на този метеор, прорязал ярко цялата ни съвременна култура. В крак с времето, но носещи непогрешимото усещане, че това е Дейвид Боуи и никой друг, който дори в тези късни свои години – когато се предполага, че би трябвало да е стар, уморен, изчерпан – просто отказва да изостане назад и продължава да бъде абсолютен визионер.

Снимка: Facebook
Снимка: Facebook

След този много, много семпъл и най-схематичен прочит на неизчерпаемата му кариера – сам по себе си достатъчен, за да ни припомни колко е необятен геният на Боуи – трябва да споменем и още нещо. А това е именно какъв завет е оставил зад себе си англичанинът с различните очи. Че е променил историята и хода на културата на късния XX и вероятно на целия предстоящ XXI век, това е ясно. Но както казах в началото, Дейвид Боуи е извънземен по-ужасно много различни начини. Някои изброих, други вероятно съм пропуснал. Но най-важно и близко до мен е това, че той действително бе извънземен в най-чистата и някак очевидна метафора на израза. Защото Дейвид – или Ziggy, или The Thin White Duke – бе различен, бе аутсайдер, бе нетипичен, провокиращ стереотипите, социалните предпоставки и правила, границите на допустимост и толерантност. Той показа, че дори за извънземните има място тук, на този свят. Свят, който има нужда от повече толерантност и разбиране, отколкото каквото и да било друго. Колко хлапета са се осмелили да бъдат себе си, вдъхновявайки се от Дейвид Боуи? Да изградят смело свое лично и ежедневно подобие на Ziggy Stardust, в което да разкрият открито своята артистичност или сексуалност, например? Колко души ли е освободил от непрестанния и така угнетяващ страх, че „няма да се впишат“? Трябва ли въобще да се вписваме, пита ни той с целия си живот? Напълно еднозначният отговор се крие във всичко това, което той бе и което ще продължава да бъде. Зад тази смелост – да бъдеш ярък, различен, невписващ се, неподчиняващ се, дързък, смел, но и абсолютно щастлив и необезпокояван от този факт – стои и една друга дума – рокендрол. В този ред на мисли, задавам си въпроса – има ли някой, който е по-рокендрол от Дейвид Боуи?

Въпросът е реторичен. Отговорът отново е еднозначен.

За финал искам само да кажа – помнете го и бъдете смели в своето различие, в своята несъвместимост, в своята индивидуалност. Намерете своя собствен Ziggy Stardust. Защото това е истинското наследство на Дейвид Боуи.

А той? Сигурен съм, че лети свободно някъде над нас. Както винаги е правил.

“You know, I’ll be free
Just like that bluebird
Now ain’t that just like me?
Oh I’ll be free
Just like that bluebird
Oh I’ll be free…”

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария ПоповаАра Маликян на живо – магията на ексцентричния цигулар28.01.2020

Още от Под Моста

Деница Димитрова„О, ти, която и да си…“: спускане в сърцето на ВазовТеатър