Музика

Легенди от Сиатъл – за музиката и наркотиците

17.08.2020

Едва ли има много хора, които да не са чували тинейджърския химн Smells like teen spirit – песен, която се превърна в символ на младежкия бунт и недоволството на поколения наред. Тя е написана от Nirvana – група от Абърдийн, която спира да съществува след самоубийството на вокала и китарист Кърт Кобейн. Смъртта му на 5-ти Април 1994-та предизвиква шок в различните краища на света, като се смята, че това събитие е окончателният край на сиатълското гръндж движение.

Неслучайно датата 5-ти Април е наречена „Денят в който Сиатъл умря“ след като през 2002-ра, на същата дата, е намерен мъртъв в къщата си и Лейн Стейли, познат най-вече като фронтмен на Alice in chains. Истината е, че дори днес, когато много от водещите за онова време групи се разпаднаха и много творци си отидоха от този свят далеч преди да остареят, грънджът продължава да има ролята на муза със своите истории за отчуждение, зависимост и духовно извисяване в свят на житейски трудности и премеждия.

Сиатъл несъмнено е град, който създава талантливи и впоследствие успели творци. Списъкът е дълъг, но може би започва от Джими Хендрикс, а вероятността някой успешен музикант да е родом от Сиатъл още преди Хендрикс остава голяма. Цялата северозападна област на САЩ със сигурност е представлявала вдъхновение със своите дъждовно-облачни дни през по-голямата част от годината и тъмната енергия, която обитава улиците на Сиатъл.

Членове на групи от периода на 90-те или втората половина на 80-те сами споменават в интервюта за високата употреба на хероин сред населението и това се забелязва в музиката и текстовете на групи като Alice in chains, Nirvana, Soundgarden, Pearl Jam, Mudhoney, Mad Season и други. Въпреки асоциацията с хероина, тематиката на издадените албуми не е изцяло негативна или мрачна.

Гръндж движението, обаче, не започва с тези световно известни групи. Корените му могат да бъдат търсени в по-ранни групи като Green River, които след своето разпадане оформят Mudhoney, или пък Mother Love Bone, които пък от своя страна след смъртта на своя фронтмен Андрю Уд се събират с Еди Ведър и създават групата Pearl Jam, която пише нова музика и до ден днешен. Що се отнася за праотеца на грънджа то това е пънк групата Black Flag. Факт е обаче, че популярността на сиатълските групи нараства едва след пробива на Nirvana с албума Nevermind (1991). Едва тогава популярността на сиатълската общност от банди придобива световен мащаб, следствие на медийното внимание, като някои от групите предпочитат да останат встрани от прожекторите или не успяват да бъдат комерсиално успешни и продължават да записват в местни лейбъли като Sub Pop в Сиатъл или K Records в град Олимпия. 

Наркотиците и депресивната атмосфера около сиатълската област
повлияват негативно в дългосрочен план. Макар да предоставят вдъхновение, чрез което групите постигат своя успех и своето уникално само по себе си звучене, субстанциите взимат своите жертви в лицето на Андрю Уд, Кърт Кобейн, Лейн Стейли, както и Скот Уийланд от Stone temple pilots. Наркотиците не винаги са директен фактор за смъртта на някой измежду изброените, но несъмнено оказват своя ефект дори и да са само част от миналото на музикантите. Такъв е и случаят с Крис Корнел, който макар и да е
бил чист и трезвен в последните години от своя живот, има история с
наркотиците и алкохола още от тинейджърска възраст. Ако задълбочим в живота на всеки един от изброените музиканти ще намерим трудно детство, неразбирателства в семейството, зависимост и други житейски премеждия.

Сиатълският гръндж е олицетворение на едно пътуване и талантите, които са се отправили в тази посока успяват да се докоснат до нас с красивите си произведения. Но някъде по пътя изгубват битката с демоните си. В края на деня музиката е вечна форма на изкуство, която продължава да разказва своите истории без значение дали нейните създатели още са сред нас или пък са си отишли от този свят. Ние като фенове и слушатели можем само да се поучим от преживяванията на тези хора и да си вземем поука за силата на наркотиците и депресията в човешката душа, както и за щастливите емоции, които винаги ще можем да изпитаме, дори и в най-непрогледния мрак. 

Автор: Георги Петров

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"Музиката на 90-те през погледа на едно дете на 90-те10.09.2016

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаУчилищата на бъдещето – с мисъл за устойчиво развитиеОбразование