„А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!”
„Сбогуване с морето”, Валери Петров

Обикновено не си позволявам да говоря за Големите. Знам, че каквото и да кажа за тях, все ще е малко, все ще съм на хиляди километри от това, което са, което са направили, което са оставили за нас.

Но сега един човек на Надеждата си отиде и… статусите във фейсбук за първи път не ми се струват лицемерни. Защото всеки се е докоснал по свой начин до човека Валери Петров, поета, драматурга, преводача. Всеки един от нас го открива и помни с нещо за себе си- с преводите на комедиите и трагедиите на Шекспир, със стихотворенията му, с приказките, за които е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга, със сценариите. Респектиращото му дело прави името му разпознаваемо, незабравимо.  Тези, които са го познавали, ще кажат повече. Но през моста на думите, аз обичам Валери Петров.  Защото големият мъдър човек с детски очи е прегърнал всеки от нас по един или друг начин. Независимо дали хвърчим, чакаме писма или се сбогуваме с морето.

„Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.”

Напоследък все по-често ми се случва да не открия човек зад добрия поет, сценарист, преводач, адвокат, учител. А все ми се струва, че няма по-важно от това да бъдем добри хора. Забравили сме го някъде сред опитите да се доказваме, да се издигаме.

Е, Маестро, ти си голямото доказателство за човешката доброта. За това, че може добрият поет да е добър човек и добрият човек – добър поет. Че всичко, от което се ръковим, е сърцето ни. И всичко направено със сърце личи и остава. Тупти и никога не може да бъде забравено.

Но , макар да ни е тъжно, не трябва да скърбим, а да се радваме. Защото, преди да умре, Валери Петров живя. Живя достойно, скромно, дочака преклонна старост и най-важното – остави след себе си неописуемо богатство. От нас зависи да го опазим и да го предадем на бъдещите хора.

Поводът да го споменаваме днес е трагичен, защото няма как смъртта на един велик човек да не е трагична. Но аз вярвам, че тя действително е само повод. Причината е животът му. А той използва този живот, за да ни донесе безброй съкровища.

„И все пак, човек трябва да умира от естествена смърт.  Като при вълните – да стигнеш до старост и тихо да се отдръпнеш.”

„Слънцето и сянката”, Валери Петров

P.S. Филмите на Валери Петров са по-малко известни в сравнение със стиховете, приказките и преводите му. Но това не означава, че са по-малко стойностни. В днешния ден искам да споделя с вас изключителния филм „Слънцето и сянката” с участието на Анна Пруцнал и Георги Наумов.  Тази сякаш забравена лента е съставена изцяло от диалози между двама безименни младежи, които разговорят за живота и смъртта, за смисъла и безсмислието на войната, за светлината и мрака на този свят. Ще ви отнеме само час, а ще ви възнагради с безбройни теми за размисъл. Защото дори един час с Валери Петров може да зареди човешката душа за месеци, а защо не и години.