LIFE

Добромир Банев и Петър Антонов: Няколко дефиниции на любовта

14.10.2020

Октомври започна поетично за феновете на българската поезия в Берлин. На 06.10.2020г. в германската столица поетът Добромир Банев представи новата си книга „Обичай ме бавно“, заедно с актьора Петър Антонов в Българския културен институт. Събитието беше част от формата „Известни актьори четат съвременни български автори“ на „Арт Театър Катя Костова“ и беше осъществено с подкрепата на директора на БКИ.

Добромир Банев и Петър Антонов не са братя, те са нещо повече. Между тях се усеща една непринудена и съвсем естествена спойка, затова и в компанията им е приятно. Явно са на една честота. А гласовете им… са толкова мелодични, че за миг забравяш кой е поетът и кой – актьорът. Слели са се сякаш в един образ като в спектакъла  „Абсурдни времена“.  Двамата пушат, а моите „въпроси като ситен дъжд валят“*.

*Цитът е от стихотворението „Любов до синьо“ на Добромир Банев

Карина николова: Добри дошли в Берлин!

Добромир Банев: Добре заварили!

К.Н.: За първи път ли сте тук?

Д.Б.: Аз съм за първи път. Доколкото знам, Петър Антонов също…

Петър Антонов: И аз, да.

Д.Б.: Много съм впечатлен от града. Много ми хареса тази еклектика между старото и новото, това, което е възстановено в първоначалния му вид, в съчетание с модерното строителство. Градът няма друг аналог в Европа, но малко ми напомня на София, защото тя също е строена през последните седемдесет и няколко години. В този смисъл двата града много си приличат.

П.А.: Абсолютно. За жалост ние сме много набързо в Берлин по работа, за да представим новата книга на Добри „Обичай ме бавно“. Събитието приключи преди час и мина много впечатляващо за българската публика тук. С Добри си обещахме на всяка цена да се върнем, за да разгледаме Берлин, защото в този град има нещо специално, което все още не мога да разбера… Дали е тази „еклектика“, която Добри спомена или тази префинена непретенциозност, с която са се опитали да изградят града… Не мога да кажа точно какво е.

Д.Б.: Ако погледнеш на пръв поглед една сграда сама по себе тук, ще си кажеш, че е малко прекалена, но в общия контекст стои много красиво. Не смятам, че има друг такъв град. Изключително чист. Няма какво да коментираме улици, булеварди и аутобани… Впечатлен съм доста.

К.Н.: Докато бях на събитието, Вашата поезия ме наведе на мисли. Тя предразполага към желанието да докоснеш, да споделиш. Тази година постави всички нас на голямо изпитание заради вируса. За Вас каква е 2020-та?

Д.Б.: За мен е изключително тежка в творчески план от гледна точка на книгата „Обичай ме бавно“.  За жалост не успях да я представя почти никъде в България. Представих я на премиера в София, след това във Виена и сега в Берлин. Заради това се чувствам много ощетен, тъй като за мен това е най-хубавата ми книга. Тя, слава Богу, се продава много добре по книжарниците, но ми липсва контактът с публиката.

За мен годината е тежка, но за съжаление не съм и оптимист, защото докато ние си говорим тук, ограничителните мерки в Германия стават все по-строги. Надявам се, това да не се случи в България отново, защото преживяното никак не ни се хареса.

П.А.: Като актьор ще допълня две неща: Това е най-ужасната, най-безумната година в професионалната ми кариера. Не само на мен, но и за всички колеги в България. Лично нас, артистите тази пандемия засегна много. Каквото и да се опитва да прави държавата, не може да компенсира абсолютно нищо. Това е.

К.Н.: А научихте ли нещо от 2020-та и от пандемията?

Д.Б.: Ооо, много неща научих. Преди всичко научих колко е кратък животът, колко са важни приятелствата. Минахме и през периода, в който наши общи приятели, по-специално Ирина Флорин, записа една песен, в реализацията на чийто клип участвахме и ние. Всеки от нас засне по едно видео в дома си и така беше монтиран видеоклипът. Това няма как да не изостри вниманието ти и да не те накара да се замислиш колко важна е свободата, колко е важно да можеш да се придвижваш спокойно, да са срещаш с хората, които обичаш. Ние сме социални същества и изолацията ни убива. Със сигурност ни убива.

П.А.: Песента на Ирина Флорин се казва „Тъмнината вътре в мен“. Препоръчвам Ви да я чуете.

Д.Б.: Името е вдъхновено точно от сегашната ситуация.

К.Н.: Заговорихте за приятелства. Като гледам двама ви имам чувството, че вие сте приятели, хора, които са на една и съща вълна. Как се открихте?

Д.Б.: Даа…

П.А.: Не приятели, ние сме като братя. Аз винаги казвам, че съм по-близък с Добромир Банев, отколкото с моите собствени роднини…

Д.Б.: /допълва го/ …в сравнение с брат ми.

П.А.: Добри Банев е най-специалният човек в живота ми…

Д.Б.: За мен Петър Антонов също.

П.А.: …а от последните десет години е и като мое вдъхновение в посоката, в която се развивам като актьор и в която надграждам себе си. Пожелавам на всеки да има такова приятелство.

Д.Б.: Ние сме приятели над тридесет години!

К.Н.: А ще разкажете ли и хронологично историята на Вашето запознанство?

Д.Б.: Запозна ни една обща приятелка. След първото ни запознанство бяхме в един много известен тогава столичен клуб. На следващия ден, минавайки с колата, засякох Петър на една спирка на тролей и му помахах. Начинът, по който в последния момент и той реагира /размахва ръце с широка усмивка/, поздравът, който взаимно си отправихме, сложи началото на едно приятелство, което продължава и до днес. Още по-хубаво е, че ние и много добре се сработваме отделно от това, че можем да разчитаме един на друг в живота. Вършим чудесна работа заедно. Много добър тандем сме.

П.А.: Мхм.

Д.Б.: Работили сме заедно и в музикален план, защото Петър е и изпълнител. Аз съм бил продуцент и текстописец на негови песни. Сега работим и по един проект, който обаче още няма да издавам. Смятам, че нещата ще ни потръгнат, защото ние двамата взаимно се допълваме.

П.А.: В личен план приятелството ни е недостижимо. Аз имах честта и удоволствието да пресъздавам негов текст, което е незабравимо. Не може да се намерят точни думи, за да опиша какво значи за един актьор да пресъздаде думите на най-близкия си приятел. Много е сложно, отговорно и провокативно. Говоря за представлението „Абсурдни времена“, което направихме с Нона Йотова, в което съавтор е Маргарита Петкова. Надявам се да гостуваме и в Берлин с това представление, когато нещата се пооправят.

К.Н.: Приятелството или любовта?

Д.Б.: Ааа, не може да има едно приятелство без любов – то на това се крепи. На любовта.

К.Н.: Възможно ли е в този забързан свят „да се обичаме бавно“?

Д.Б.: Точно в този контекст е заглавието на моята книга. То е провокация да се замислим над това колко забързано живеем, колко важен е успехът за нас, как го гоним на всяка цена и това ни пречи да обърнем внимание на любимия човек до себе си. Искам да накарам хората да се замислят и да бъдат по-отговорни към хората, с които са и които обичат, да им обърнат повече внимание, да ги ухажват, да ги обгрижват, да им правят подаръци. В този смисъл нека малко да забавим темпото и „да обичаме бавно“, защото всички сме смъртни. Любовта ти кацва като птиче на рамото, но ако ти не се усетиш навреме, то отлита и след това може вече никога да не се върне.

А любовта е и късмет. Когато ти се случва, трябва да дадеш всичко от себе си, за да я преживееш такава, каквато е. Любовта не се случва на всеки, затова е престъпление хората сами да бягат от нея, бидейки егоистични, следвайки някакви собствени користни цели.

К.Н.: Значи да забавим темпото…

Д.Б.:  … и да обичаме повече.

К.Н.: Но всъщност умеете ли наистина да „обичате бавно“?

П.А.: Умеем ли, Добри? /поглежда към Добромир Банев/ Мисля, че умеем. Ние много пораснахме. Много пораснахме и оцеляхме. Това звучи много смело, но го заявявам категорично. Ние успяхме да оцелеем през всичките тези години в цялата тази диващина, в която живеем. Научихме се „да обичаме бавно“.

Д.Б.: Това важи и за мен. В по-младите си години бях много експресивен, много екстровертен. До голяма степен продължавам да бъда такъв, понеже съм адски емоционален, но тогава бях от хората, които искат дори и в любовта всичко да им се случи веднага и сега, а то не може, не става. Човек трябва да се научи на търпение. Човек трябва да се научи да очаква. Очакването е едно много хубаво състояние на духа. То те учи най-вече да съзреш онази любов, не само интимната, но и любовта като цяло. Тази към майката например. С времето си давам сметка колко важно нещо е майката и сега се опитвам да превъзпитавам себе си да ѝ се обаждам по-често, да я търся по-често, да ѝ се радвам повече. Това е най-скъпият човек на света и не се знае докога ще може да му се радваш, затова се опитвам да забавя темпото.

К.Н.: Казахте, че сте преживели много неща и ви вярвам. Всички малко или много познаваме безкрайния преход в нашата страна. Минали сте дълъг път… Каква дефиниция бихте ми дали на прима виста за думата „любов“?

Д.Б.: Любовта е отговорност… търпение. Тя абсолютно изключва егоизма и затова в сегашно време е все по-трудно осъществима. Ако мога да дам съвет на хората, то той би бил – „Вгледайте се повече в другия“.

П.А.: Аз ще използвам едно клише, въпреки че не обичам клишета, но в крайна сметка животът е клише – „Ако нямаш любов, е без значение какво друго имаш.“

К.Н.: Ще си позволя един по-личен въпрос. Отстъпете една крачка назад от поета и от актьора. Влюбени ли сте, момчета?

Д.Б.: Аз в момента не съм, защото преди около три години прекъснах една връзка. В момента нямам и нужда, колкото и странно да звучи, но знам, че ако отново ми се случи, няма да избягам.

П.А.: Аз съм много влюбен… И да, и съм много влюбен. /засмива се леко/

К.Н.: В едно интервю, господин Банев, казвате, че името на стихосбирката ви „Любов до синьо“ може да се разтълкува и като метафора за „синините“, които може да остави една любов. Как да се справи човек със „синините от любов“, метафорично казано?

Д.Б.: Всеки намира своя начин, затова и ние, хората сме различни и възприемаме по различен начин любовта. Любовта е многолика – всеки сам трябва да открие начина, по който да се справя с тази болка. Още повече, че тези „синини“ не са предизвикани случайно. Ако си ги получил, значи си ги заслужил и трябва да дадеш оценка на собственото си поведение, за да разбереш къде си сгрешил. Не е необходимо това да доведе до раздяла. Важно е да се замислиш в момента, в който някой остави такава синина по тялото или по душата ти.

От друга страна „любов до синьо“ и защото морето е синьо, небето е синьо. Синьото е един много хубав цвят, който се свързва и със свободата. Любовта трябва да бъде свободна. Тя не понася ограничения и насилие. Както се казва в едно стихотворение – „Без любов не се живее, от любов не се умира“. /засмива се/

П.А.: Аз какво да допълня…  Освен да кажа, че изразът „да посинееш от любов“ е фантастичен, защото когато си влюбен и когато срещаш любов, наистина трябва да „посинееш“ до болка. Това е голяма красота. В това чувство има голяма дълбочина и мощ.

К.Н.: Споменахте, че трепетното очакване е едно много хубаво чувство. Какво очаквате да ви се случи в края на 2020-та?

Д.Б.: Аз се надявам да имам възможността да посрещна коледните празници в компанията на хора, които са ми любими и с които се чувствам добре. Надявам се да не сме принудени да си стоим вкъщи, затворени между четири стени, защото тогава няма да бъде празник. Иска ми се животът да продължи да бъде „един безкраен празник“, както е казал Хемингуей.

П.А.:  Аз искам да сме здрави, да бъдем малко по-смирени. Дано тази пандемия помогне на всекиго да открие това смирение, защото настана едно повсеместно озверяване, което никак не е добре. Иска ми се да сме по-човечни, по-добри и да се обичаме… „до синьо“.

К.Н.: Миналата година Маргарита Петкова и Нона Йотова също ми дадоха интервю в Берлин.  Те също споменаха двама ви и спектакъла „Абсурдни времена“. В този ред на мисли сегашното интервю може да се свърже с предишното, то е като част втора. Какъв поздрав бихте изпратили на тези две дами, които Ви партнират в поезията и на сцената?

П.А.: Тези две жени са много специални в моя професионален път. Нона познавам много отдавна, но за първи път работех с нея в „Абсурдни времена“. Изключителна актриса, истински професионалист, както и много добър приятел. А честта да бъда в един проект, в който Маргарита Петкова има свои стихове, е невероятна. Признателен съм на съдбата, че това се случи с мен. Поздравявам и двете, много ги обичам и ценя и им пожелавам да бъдат здрави.

Д.Б.: Искам да допълня, че съм щастлив, че се открихме с Маргарита Петкова, защото и двамата по много сходен начин преживяваме „абсурдните времена“, на които сме свидетели. Надявам се да продължат да бъдат такива, за да провокират у нас желанието да напишем още неща.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаСвободен като Франк Лойд Райт. Архитектът.02.10.2020

Още от Под Моста

Калоян ГуглевИзкуството в дигиталната епоха. Как артистът живее от него?LIFE