Митология и Екзистенциалност във “Физика на Тъгата”

“Понякога – в едно и също време – съм динозавър, риба, прилеп, птица, едноклетъчно, което плува в първичния бульон, или зародиш на млекопитаещо, понякога съм в пещера, понякога в утроба, което в основата си е същото – защитено (срещу времето) място.”

Вижте още: Интервю на Под Моста с големия Георги Господинов!

Актуалната книга на Георги Господинов е “Невидимите Кризи”, но ви предоставяме ревю на “Физика на Тъгата”. Ние сме големи негови почитатели и смятаме, че няма равен (тъй като в своята категория той се състезава сам със себе си, но това е друга тема.). За нашите читатели, които не са запознати с автора, ще направя нещо като малка визитка.

Имах копие с твърди корици и автограф... някой ми я открадна...

Имах копие с твърди корици и автограф… дадох я на някого да я чете, и май така му е харесала, че не ми я върна…

Георги Господинов е един от най-превежданите български автори. Автор е на няколко стихосбирки („Лапидариум”, 1992; „Черешата на един народ”, с издания от 1996, 1998, 2003; „Писма до Гаустин”, 2003, и „Балади и разпади” от 2007), сборника с разкази „И други истории” от 2001 (преведен и издаден в някои европейски държави), две пиеси „D.J.” и „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” (поставена от Маргарита Младенова в МГТ „Зад канала” и с която се открива техният театрален сезон 2010/2011), както и романът „Естествен роман” (който според някои мои колеги е  най-добрата му книга изобщо). Писателят е съставител на сборника „Аз живях социализма. 171 лични истории”, 2006, съавтор на „Инвентарна книга на социализма”, 2006, но и на много други текстове.

До тук добре. Който чел, чел, който не е чел Георги Господинов бих му казал, че  „Физика на Тъгата” е едно добро начало, ако иска да е в крак с младата българска литуратура. Аз си закупих книгата с автограф от щанда на ИК „Жанет 45” от Панаира на книгата, провел се в НДК преди две години. За жалост, с автора не се видях, но той е бил така мил да подпише известно количество бройки предварително.

„Физика на тъгата” е хроника на човешката тъга. Като се замисля – тя е дори малко повече. Четейки я, имам чувството,  че авторът е събрал цялата човешка (българска) жалост на света и я е „излял” върху страниците на своя „нечист” роман. Като казвам нечист, нямам предвид, че е наблъскан със секс , а че не е линеен роман с фабула. Това е микс от различни, предимно тъжни, истории на хората, които са гравитирали около писателя, но в един момент, подобно на космическите обекти, са се отдалечили нейде из Вселената.

Всъщност такъв е и предишният му „Естествен роман”, както и тези, на които е съавтор – леко хаотични, впускайки се в разни странични на пръв поглед никому ненужни истории.

„Романът не е ариец”, казва Гаустин, един от героите в книгата. „Физика на Тъгата” също не е ариец, нито дори тракиец. Той, романът, изобилства от всякакви духовни проникновения и лични „апокалипсиси”. И тъй като книгата няма обособена структура, ще цитирам известни пасажи от нея, които ми направиха впечатление:

„Бог е насекомо, което ни гледа. Само малкото може да бъде навсякъде.” – Гениално!

„Откъде да знаем например, че пчелите не пишат романи.” – Много ми хареса. Уви, цитирайки го във ФБ един приятел уби пчелата в мен, като ми поднесе информацията, че пчелите живеят само месец. Една колежка обаче ми върна вярата като ме попита „Ти чел ли си пчелен роман?” Не губя вяра, че кратката форма е най-съвършена.

Виж още: Материали на Под Моста за Георги Господинов!

„На другия ден след апокалипсиса няма да има никакви вестници. Каква ирония…”

Безспорно най-силният момент в романа е метафората (липсва ми академичният речник – в НАТФИЗ научих само „метафора”, „алегория” и „ОРГАНИЧНО”!) на минотавъра. На човека-минотавър. Дали всички ние сме минотаври, затворени в лабиринта на обществото и институциите, или авторът оставя правото си на затворник само за себе си, до последно не разбрах. Но всеки ценител на митовете и легендите може да хвърли едно око.

!От гледна точка на човек, живял 3 години във въпросния соц, ми беше безкрайно любопитно да прочета носталгичните спомени на разказвача за това време. Авторът си спомня блажените времена, когато в киното са се въртяли филми за индианци. Детство, изпълнено с някаква особена тъга, носталгия към миналото. Трепети по 90-те и скуката на 80-те.

Не се разбира дали героят не е умирал от щастие или точно обратното, имал е щастие, което сега му липсва. Аз обаче съм съпричастен. Ако Костенурките Нинджа и Супермен са убили неговите индианци от детството му, то моето детство бе убито от WoW, CS, DOTAи т.н. Това е проблем на поколенията. Както гласи едно меме „Страх ме е от деня, в който ще трябва да обяснявам на детето си какво е „lolcat”.

mid_1Интересно ми беше също така дали, ако се извадят отделни персонажи, наред със съдбите им, не би се получил един любопитен арт-филм? Имаме невероятния шанс да покажем на света Българската Тъга в лицето на гения Гаустин, Жулиета, която чака Ален Делон пред киното, Момчето, което всъщност е минотавър, и капсулите на времето. А защо не и Световната? Дали няма един минотавър нейде в някое американско мазе, което си спомня за Франк Синатра?

Завършвам това „ревю” (не, сериозно, кой го въведе този термин в литературната критика?!) с уточнението, че съм пленен от „Физика на Тъгата”. Единственото, с което не се разбрахме с автора, е презрението му към феномена, наречен „геймър”. Но мисля, че го разбирам! Сигурно и аз няма да съм щастлив, когато моите символи на свободата останат затворени  единствено в лабиринта на моята памет.

+ Лично за мен, това бе вълнуващ първи досег с новата  вълна българска литература.
+ Едновременно успява да разсмее и да те натъжи.
+ Най-сетне, адекватно  портретиране на социализъм и пост-социализъм.
+ Чете се лесно и приятно. Не помня да е имало моменти, в които да съм чел по диагоналната.

– Както самият автор казва – това не е роман. Има вероятност да се разочаровате ако подходите с грешните очаквания. Това не е книга стил Карабашлиев и неговите тропосвания до Америка, нито кахърните, но добри,  разкази на Пенков.
Не мисля, че имам компетенцията да оценявам писатели като Господинов. Кратките епизоди в книгата казват, повече отколкото други писатели успяват в цели книги. От друга страна, няма да е зле да прочетем и нещо със сюжет, най-сетне 😉

 

Васил Мирчев

е на 30, и е Софийският кадър на екипа. Завършил е гимнзия с италиански и изобразително и резултатът от това е, че нито говори правилно италиански, нито рисува много добре. За сметка на това е талантлив сценарист завършил специалност „Драматургия” в НАТФИЗ.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to