„На всяка цена“ е филмовият еквивалент на падаща звезда – рядко явление, което носи огромно удоволствие на малкото хора, които са успели да го видят. Не мога да направя друг паралел предвид невероятната конвергенция на талант пред и зад камерата. В режисьорския стол застава Дейвид МакКензи в зенита на кариерата си, сценаристът Тейлър Шеридан остава в топ форма след най-големия си професионален успех дотук в „Сикарио“, а в актьорския състав блестят имена като Джеф Бриджис и Крис Пайн.

Но простото струпване на качествени изпълнители на снимачната площадка невинаги води до успех. Високобюджетните проекти могат да си позволят услугите на подобни таланти, но твърде често остават далеч под генералното художествено равнище, което повечето зрители очакват да видят засвидетелствано в любимите си филми.

„На всяка цена“ не остава под това равнище – той застава много над него. Неоуестърнът, който някак си тихомълком бе номиниран за „Оскар“ за най-добър филм тази година, притежава и трите необходими елемента за абсолютен успех – талант, много положен труд и малко истинска магия.

За да се направи около 100-минутен игрален филм, който по някакъв начин да обхване всички наболели проблеми в американското общество точно през 2016 година, наистина изисква много труд и талант. Но освен това, този филм да е развлекателен, забавен и еднакво достъпен за всички аудитории на планетата?! Това вече е истинска магия, на каквато можем да станем свидетели единствено в киното. Това е „На всяка цена“.

Сюжетът на лентата е базиран около криминалните подвизи на двама братя, които извършват серия от обири в провинциални градчета в щата Тексас, буйното туптящо сърце на Америка. Инициаторът е по-разумният и спокоен от двамата – обирите се извършват по негов план, но в тях главно действащо лице е брат му, професионален престъпник, който е лежал 10 години в затвора преди началото на екранното действие. Ролите са резонно разпределени съответно между очарователния Крис Пайн и заплашителния Бен Фостър. Обирите им привличат вниманието на двама тексаски рейнджъри, единият от които е пред пенсия и всячески иска да отложи отегчителния живот като цивилен гражданин. В неговата роля пък влиза Джеф Бриджис – остроумен и опитен, въплъщаващ до съвършенство архетипа за застаряващ герой от уестърн.

Диалозите между двамата братя, както и между рейнджърите, които ги дебнат, са шедьоври. Без нито една излишна дума, те лавират между уж шеговити разсъждения върху американската история и настоящето, елегантни критики към действащата икономическа система, лични изповеди и забавни шеги за произхода на героите, които едновременно разсмиват зрителя и го информират за участниците в действието.

Причината за криминалното начинание на братята, изиграни от Пайн и Фостър, са дълговете, които тежко болната им майка е натрупала в последните години от живота си. Заради сумите, които семейството дължи на тексаска банка, то може да изгуби малкия имот, който притежава, и финансовата корпорация няма търпение да им го отнеме заради слуховете, че на въпросната земя са открити нефтени залежи.

Безсилието на малкия човек пред системата и корпоративната колективизация на земята в Тексас са подчертани като художествени теми в кратките, но твърде съдържателни разговори на двамата братя с представители на банката, както и в диалозите между тексаските рейнджъри. Когато героят на Джеф Бриджис шеговито се подиграва на своя партньор за индианското му потекло, той му дава кратък и дълбокомислен отговор за парадокса в съвременната американска история, при който земята, отнета от изконните й обитатели, сега бива отнета от някогашните колонизатори от безлики и безкомпромисни компании с ненаситен апетит към собствеността и нулево съчувствие към хората.

Звучи малко сложно, нали? Не и така, както е написано от Тейлър Шеридан и презентирано на екрана от превъзходните актьори пред камерата. Човек също толкова резонно би си помислил, че става дума за тежка, отегчителна и трудна за възприемане драма, ако сега изредя и основните личностни мотиви в сюжета. Това и ще сторя. Двамата братя в центъра на действието всъщност са движени от напълно оправдаеми мотиви в криминалното си начинание – те искат да разбият системата, като й платят с парите, които банката е отнела от умиращата им майка; а по-малкият и по-разумен от двамата е тласкан напред и от едничкото си желание да осигури на децата си по-хубав живот от този, който самият той е живял.

Няма как филмът да е истински уестърн, нито пък да обхваща истински цялостен тематичен спектър, без да засегне мотива за приемствеността. Героят на Крис Пайн е разведен и има двама синове, с които взаимоотношенията му са обтегнати, но това не намалява бащинската му любов към тях. В особено силен монолог в заключителните сцени от филма той сравнява бедността със заразна болест, която е тровила цялото му семейство и от която той е освободил своите деца.

Не по-малко въздействащ е кратък и на пръв поглед произволен момент в първата половина от действието, в който двамата тексаски рейнджъри попадат на истински каубои, напътстващи стадо от крави далеч от вилнеещ из полята пожар. Единият от каубоите, изигран твърде точно в кратката си поява от сценариста Шеридан, с огорчение констатира абсурдността на положението си в 21-ви век и заявява, че не вини своите деца за това, че не искат да наследят професията му.

Носталгията по една умираща част от Америка е въплътена както в подобни моменти от сценария, така и в безпогрешната режисура на шотландеца Дейвид МакКензи. Панорамните кадри, показващи огромните волни поля в Тексас и липсата на кипящ живот в малките провинциални градчета във втория най-голям американски щат, са по-красноречиви и от хиляда написани думи. Също толкова заредени с носталгия и чиста визуална красота са сцените на двамата братя в родния им дом и по-конкретно една от тях, в която камерата проследява сенките им при залез слънце, вплетени в закачлива борба, по-присъща на малки деца. За изключителното емоционално въздействие на всяка една сцена ключова роля играе и великолепният саундтрак.

Музиката, акомпанираща филма, е селектирана от неповторимите Ник Кейв и Уорън Елис и съдържа както класически парчета, така и техни оригинални композиции за лентата. Кънтри и класически американски рок озвучават сцените на действие без диалог, панорамните кадри и икономично заснетия екшън. Всички композиции са в съвършено тонално сходство със случващото се на екрана, но и са напълно годни за слушане извън филма – няма и как да е другояче предвид присъствието на класики като ‘Paranoid’ на Black Sabbath, например. Със стилистичната си непреклонност саундтракът буквално крещи с носталгия към времето, в което актуалните песни в Америка (и следователно – актуалните песни по целия свят) съдържаха думи, а не нечленоразделни звукосъчетания като „шими“, „шими-я“ и „суа-ла-ла“ досущ като в долнопробна българска чалготека.

Но да не се отклоняваме от предмета на обсъждане, а именно прекрасния филм на Дейвид МакКензи. С толкова личностни мотиви в героите и социополитически коментари в сценария, човек би си рекъл, че това ще да е минимум тричасова драма, в който Крис Пайн и Джеф Бриджис седят един срещу друг, наливат се с водка и правят неясни препратки към Библията, докато се опитват да въплътят „духа на времето“. Слава Богу, в Америка талантливите хора не правят филмите по този начин.

„На всяка цена“ функционира като точно отражение на американската действителност и великолепно художествено произведение, но в лесно достъпната опаковка на 102-минутен криминален неоуестърн. Качеството на сценария се проявява и тук в идеалното разделение на основните части от действието – цялостното темпо се поддържа в едни и същи умерени величини, без да изпада в отегчителни псевдолирични паузи или да експлодира в серия от безсмислени престрелки и експлозии. Обирите, разбира се, представляват кинетичните пикове на действието, инсценирани със скорост и кратки, въздействащи изблици на насилие. На другия полюс застават по-дългите диалози между героите, които обаче често са по-ангажиращи и от екшън сцена със своята наситена съдържателност.

И тук сценаристът Шеридан остава верен на себе си и на мотото си, че е „алергичен към експозицията“. Сюжетните детайли се поднасят сякаш между другото, изстреляни между остроумията и шегите на главните герои. В този смисъл „На всяка цена“ може да ви прозвучи като филм на Кристофър Нолан, който неотклонно изисква вниманието ви през цялото време, но и това не е така. Тук в сила е друг от изконните принципи на Шеридан – той търси „абсурдно прости истории“, за да се фокусира над персонажите. В този смисъл може и да не следите внимателно диалозите, за да стигнете до крайната точка от сюжета – но ще е за ваша сметка.

На последно място, но не и по важност, оставям брилянтните изпълнения на актьорите в съответните роли. Крис Пайн излъчва ненатрапчива звездна харизма в ролята си и всъщност невъзможният му за пренебрегване чар е използван като важен сюжетен инструмент в развръзката на действието. Бен Фостър, който дотук прави достойна за възхищение кариера в редица лесно разпознаваеми поддържащи роли, също е на ниво в амплоато на по-големия от двамата братя, стряскащ със своето безразсъдство и склонността си към насилие, но мотивиран основно от любовта към по-малкия си брат.

Вероятно най-невъзпятият герой от актьорския ансамбъл е Гил Бърмингам, на когото се пада нелеката задача да бъде мишена пред вербалната картечница, която е Джеф Бриджис. Редовно осмиван от своя екранен партньор, неговият герой все пак намира нужният авторитет, за да остане релевантен в очите на зрителя и да допринесе към действието със своята уникална гледна точка. Но над всички със сигурност застава самият Бриджис. След серия от редуващи се успехи и провали в звездния младежки етап от кариерата си, на възраст от 60 и повече години актьорът изглежда по-вдъхновен и по-прецизен в изпълненията си отвсякога. Трите му номинации за „Оскар“ за последните 8 години са достатъчно красноречиви. В „На всяка цена“ Бриджис изгражда пълнокръвен и богат човешки образ с чувство за хумор, но и голям драматичен багаж, особено в последната част от сюжетното действие. В ролята той излъчва мъжество, харизма, опит и остроумие – все качества, които актьорът притежава така или иначе. Налице е пълна симбиоза между изпълнител и роля, следователно номинацията му за „Оскар“ надали учудва някого.

„На всяка цена“ премина през сезона на наградите сякаш по терлици – заглавието се споменаваше в номинациите на почти всяка церемония, но много рядко бе отличено с конкретен приз, както е видно от статистиката. Това не бива да учудва никой – статуетки се дават на филми, които парадират със своите тежки драматични претенции, не на филми, които ги дегизират и предават с лекота на масовата аудитория. „На всяка цена“ е точно такъв филм – Кино с главно „К“, което изпълнява всички изконни функции на седмото изкуство; филм, който отразява реалността, придава й оригинални художествени окраски и го прави, докато забавлява аудиторията почти като летен блокбъстър. От „Ла Ла Ленд“ си тръгнах по-влюбен в жената до мен, отколкото вече бях; от „На всяка цена“ си тръгнах по-влюбен в киното, отколкото някога съм бил. Ако съществува такова нещо като „перфектен филм“, това е той.