„Хобит: Пущинакът на Смог” – още от същото… но не за добро

13.12.2013

title_pic

*ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: РЕВЮТО СЪДЪРЖА ИЗВЕСТНИ СПОЙЛЕРИ*

Миналата година по това време Хобит: Неочаквано пътуване” излезе по кината при силно поляризиращи отзиви. Самият аз трябваше доста да се позамисля, преди да се спра на категорична оценка относно противоречивата лента на Питър Джаксън. В края на краищата позитивните аспекти от филма надделяха у мен и поне бях твърдо решен да дам на втората част от трилогията честен шанс. За съжаление, до голяма степен съм разочарован.

Вижте още: Ревютата ни за „Хобит: Неочаквано пътешествие“ и „Хобит: Битката на петте армии“

„Хобит: Пущинакът на Смог” може да се разгледа по два начина: като фен на Толкин и като средностатистически посетител на киното, и в единия случай се проваля със сигурност. Хората като мен, които са израснали с класическия детски роман за Хобит, ще вият от ярост, когато видят свои любими персонажи като Беорн или Бард трансформирани из основи или пък едва-едва засегнати. Ще се чудят защо няма никакъв фокус върху персонажа от самото заглавие на филма – хобитът Билбо Бегинс – и защо няма никакво развитие на взаимоотношенията му с джуджетата, след като на няколко пъти им спасява кожата (развитието на тези взаимоотношения буквално движи действието в романа). Ще се изненадват неприятно, когато видят добавените характеристики към познатите герои, както и персонажите, създадени конкретно за филма. И най-вече ще беснеят, когато видят трансформацията на Смог Коварния в Смог Безмозъчния кретен. Страховитият дракон, който в романа нито веднъж не се среща с джуджетата, защото би ги изпепелил на секундата, е поведен на детинско преследване в стил „Индиана Джоунс” през Самотната планина, само за да се провали във всичките си опити да залови героите.

2nd_pic
Всичко това са минуси на филма не само като адаптация на романа на Толкин, но и като произведение на седмото изкуство. Развитието на персонажите е оставено на заден план за сметка на безкрайните екшън сцени и преследвания, които дори не са заснети с достатъчно майсторство, за да си заслужат похвала. Единствената сцена, достойна за отличаване за своите страхотни ефекти, добри планове и сравнителен реализъм, е бягството от кралството на горските елфи. То е предостатъчно вълнуващо само по себе си и е описано изключително напрегнато в романа, но тук е комбинирано и с безумна битка между елфи и орки, за да може Леголас – друг персонаж, който няма никаква роля в литературния оригинал – да се утвърди като елфическия еквивалент на Джет Ли и да избие около 50 противника за 3 минути. Друг визуален недостатък е, че също като в „Неочаквано пътуване”, и в „Пущинакът на Смог” компютърно генерираните изображения доминират над реалистичните декори и миниатюрите, които придадоха такъв неповторим дух и атмосфера на трилогията „Властелинът на пръстените”.

t-elf
Хобитът от заглавието практически почти липсва. Омаловажен до нищожност е подвигът му в Мраколес, където в романа избива десетки паяци, за да спаси спътниците си, и се бие до крайно изтощение. Тук това постижение, което е изключително нужно на персонажа на Билбо, за да се утвърди метаморфозата му в храбрец и добър приятел на джуджетата, е приписано на Терминатора Леголас и Тауриел, за която ще стане дума отново по-нататък в ревюто ми. Оттам нататък ролята му става откровено поддържаща, което е безумна комерсиална подигравка с литературния оригинал, неговия автор и неговите фенове, както и със страхотния Мартин Фрийман, който продължава да прави страхотна интерпретация на Билбо.

BILBOBAGGINS
Друг страхотен парадокс е фактът, че малкият подсюжет на Гандалф Сивия е 10 пъти по-интересен от главната сюжетна линия, следваща Билбо и джуджетата. Вълшебникът, изигран от сър Иън МакКелън безупречно за пореден път, е много по-добре познат герой за масовата аудитория заради участието му във „Властелина на пръстените”. В комбинация с факта, че се играе от вероятно най-авторитетния актьор в целия състав, персонажът на Гандалф командва зрителското внимание с пълна сила. Но дори и за закоравелите фенове на Толкин разузнавателната му мисия в Дол Гулдур е точка на силен интерес, тъй като за нея е само загатнато в „Хобит” и в приложенията на „Властелина”, а тук е съвършено реализирана от Питър Джаксън с подобаващо чувство за ужас и безнадеждност. Перфектната визуална репрезентация на Саурон като безплътна, едва оформена, но страховита и абсолютно неудържима сила на мрака, неподвластна дори на Гандалф, е сбъдната фантазия за феновете на Толкин. Всичко това обаче не променя факта, че този подсюжет не би трябвало да командва повече интерес от основната история на филма.

Film Review The Hobbit: The Desolation of Smaug

Противоречиви точки на филма са илюстрациите му на дракона Смог, главният злодей на историята, и на Тауриел, елфическа жена, чийто образ е създаден специално за филма. Смог несъмнено е най-добре визуално реализираният дракон в историята на киното, създаден с грижливо око към детайла и анимиран с майсторство. Предвид бюджета на филма и техническите възможности на настоящето, всеки по-нисък резултат със сигурност щеше да се приеме като абсолютен провал. Макар и обработен с доста ефекти, гласът на Бенедикт Къмбърбач в ролята на дракона е ясно доловим за хората, които го познават добре, и изпълнява функциите си безупречно. Лукав, самоуверен, зъл или гневен – Къмбърбач въплъщава всички тези емоции в невероятния си глас без никакви проблеми. Дотук обаче свършват хубавите страни на дракона. Ако като глас и визия Смог е реализиран добре, то като поведение сценаристите са го превърнали в безмозъчно чучело. В романа Билбо провежда разговора си с дракона, докато Единственият пръстен го прави невидим. Във филма магическата драконова реч го кара да се разкрие и да побегне, но въпреки това огромният страховит дракон не успява да го залови. Безумието продължава и в следващите минути, в които между Смог и джуджетата се разиграва преследване през половината Самотна планина, което няма нищо общо с литературния оригинал. Въпреки силата и ума си, драконът се проваля с гръм и трясък срещу противниците си, и накрая предприема най-нелогичната възможна стъпка – след като джуджетата са проиграли най-големия си коз срещу него и са го окъпали в разтопено злато, а той е оцелял, Смог не ги довършва с обикновено огнено оригване или нещо такова, а решава да полети към Есгарот, Езерния град. Причината си я измислете сами, ако можете…

cumbersmaug
Тауриел, в изпълнение на Еванджелин Лили, лесно печели титлата „Мис Средна земя”, без да се грижи особено за конкуренцията на Лив Тайлър в ролята на Арвен или Кейт Бланшет в ролята на Галадриел. В даден момент това става смехотворно, тъй като Тауриел, измислена специално за филма, поставя в малкия си джоб образи, за чиято красота Толкин е изписал цели страници и стихове. Функцията й в сюжета е измислена добре – ако не друго, придава малко повече идентичност на Рамбо(Лего)лас и на Кили, който поне изпъква с някаква личностна характеристика от останалата компания полуразличими ръмжащи джуджета. Като почти всеки главен женски персонаж в днешно време с изключение на Катнис Евърдийн, и Тауриел е практически неуязвима в битка, досущ като Жената котка, Черната вдовица, Селин от „Подземен свят” и т.н., за да се спасят сценаристите от обвинения в сексизъм и да заявят гордо и глуповато, че са написали „силен женски персонаж”. Тези контрастиращи си характеристики правят образа на Тауриел доста противоречив, но се съмнявам да намерите мъж, който не би искал да я види и в заключителната част от трилогията.

Tauriel
Някъде тук би трябвало да приключа ревюто ми, но този път нямам такова намерение. Както ясно се вижда, ако филмът е разгледан от гледната точка на критик и познавач на Толкин, то може да бъде буквално разфасован и закопан от упреци. Не такава обаче е гледната точка на масовия зрител, а в момента, в който критикът изгуби връзката си с нея, то се превръща в най-обикновен претенциозен сноб, изолиран в свой собствен свят. „Хобит: Пущинакът на Смог” няма проблеми с темпото, каквито имаше предшественика му „Неочаквано пътуване”, което го прави далеч по-приемливо безмозъчно развлечение от подобни заглавия в научната фантастика или фентъзито. Историята си остава класическа, визуалната й реализация, макар и компютъризирана, си остава впечатляваща. Мащабите са огромни, а актьорският състав си остава изпълнен от някои от най-добрите имена в британското кино днес, които чинно си вършат работата, дори когато сценарият им предоставя безумни възможности за изява.

Бързото темпо и зрелищният екшън ще се харесат на мнозина, както и диалогът, който постоянно върви по границата между кратката съдържателност и псевдоартистичния абсурд. Като цяло, хората, които не са чели Толкин и нямат високи интелектуални изисквания към филмовата продукция в киносалона, ще кажат, че „Пущинакът на Смог” е по-добър от „Неочаквано пътуване” и за себе си ще бъдат прави. Аз самият също бях възприел сетивно филма по този начин – това беше първото ми впечатление при излизането на финалните надписи. Кратко замисляне над изгледаното ми позволи да осъзная нивото на абсурда, на който съм станал свидетел, но сетивният ми подсъзнателен глад за екшън, за „хляб и зрелища”, както се казва, беше задоволен. Същото ще важи и за мнозина зрители, които ще изгледат и харесат филма. Останалите пък ще останат разочаровани, но също ще го изгледат от обикновен интерес. Това прави „Хобит: Пущинакът на Смог” гарантиран успех, но ако сте фенове на Толкин, то искрено Ви моля да не причинявате този филм на ума и спомените от любимата си литература.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница Димитрова„Рокетмен“ за любовта, която търсим до Космоса и обратно18.06.2019

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаЗа Graffiti и страстта към изкуството – интервю с художника Дамян НиколовLIFE