Кино

Пънкарското кино на Мартин Макдона

15.10.2020

“Целият ми труд се намира някъде между черната комедия и тъжната, отчайваща меланхолия.”

Казват, че е майстор на черния хумор. Не знам. Не, че няма на какво да се смееш в неговите филми – има. Ама не е точно комедия, нали, или поне далеч не е само това? Великолепни диалози, които казват нещата такива, каквито са – това е почерк. Всичко малко или много се движи по криволичещата линия на абсурда, даже често я прекрачва и го прави без какъвто и да е свян. Да, да, има го смеха, там е – и в “In Bruges” има доволно на какво да се посмееш, в “Three Billboards Outside Ebbing, Missouri” – също. Но дали не се смеем точно на онези моменти, които вече просто намираме за неестествени, защото сме свикнали да ги отиграваме и да ги изговаряме по друг, изкуствено наложен начин?

Мартин Макдона е дивак и анархист. На него не му дреме. Не му дреме дали някой ще се засегне, нито пък дали казва нещата обрано и премерено, защото граници в неговия свят няма. Нещата, в крайна сметка, са такива, каквито са, а изборът да ги преиначаваме и да им измисляме нови названия е наш. Но има такива пънкари като Макдона, които просто не се съобразяват. Като онази сцена с кулата в “In Bruges” – еми, слонове си бяха, Рей (Колин Фарел) просто го каза малко по-отворено. Или онази реплика на Уди Харелсън: “Ако уволниш всички полицаи с расистки наклонности ще останат трима. И тримата пак ще мразят педалите”. Представям си скандалите сега. Само че ги няма. Дали защото този открит диалог със зрителя просто работи изключително успешно и казва това, което всички си мислят, но не смеят да кажат? Режисьорът някак успява да се промъкне между капките. Този увод стана дълъг. Представяме ви Мартин Макдона – майсторът на черния абсурд, хапливия език, грозната истина и отворения финал. 

Театърът

Малко за него. Мартин Макдона е интересен тип. Роден е в Лондон – факт, който няма абсолютно никакво значение. Всъщност е ирландец, както подсказва фамилното му име. Родителите му не са актьори, писатели, режисьори и продуценти, което пък показва, че, ако много го желае, всеки може да бъде каквото си поиска. Просвещение! Братът на Мартин Макдона се маха от училище, когато е едва на 16 и заявява, че иска да бъде писател, същото прави и нашият главен герой и нишките на съдбата започват да се преплитат.

Снимка: Tabercil

Макдона прекъсва без ясна идея какво да прави, като истински шестнадесетгодишен, и работи, в общи линии, каквото намери, за да изкара някой паунд – той не се стреми към конкретна професия, не иска да има шеф и определено не иска да работи в офис. И двамата с брат му разчитат и на социални помощи. Две години по-рано, през 1984 г., малкият Мартин се сдобива собственоръчно с първия си билет за първата си постановка, в която главната роля е поверена на легендарния Ал Пачино, и първите искри към театъра присветват в мрака. Макдона се запознава с красотата на Набоков и фантазията на Борхес, докато работи в супермаркет, после като административен асистент в някое от многото британски министерства, но всичко това е временно, незначително, преходно. Макдона, обаче, започва да пише.

До осемнадесетата му година разказите му, вдъхновени основно от стари ирландски приказки, са повече от 150 и младият автор започва да ги разпраща наляво и надясно с надеждата, че поне един от тях ще се превърне в късометражен филм. Пиесите идват след това – първите седем са създадени в рамките на девет месеца, но никой не им обръща внимание, въпреки десетки писма към десетки театри. Минава цяла година и през 1996 г. един театър отговаря, че иска да постави „The Beauty Queen of Leenane”. Постановката е абсолютен хит и скоро стига до Бродуей, където също се радва на успех. Отзивите са позитивни както за нея, така и за нейния автор, предимно заради убедителния сюжет, добре разказаната история и човешката драма, която стои в сърцето ѝ. През есента на същата година Макдона печели наградата „Най-обещаващ драматург“. Успехът му е толкова внезапен, толкова неочакван, че младият автор решава да се напие преди церемонията, за да потуши стреса. И го прави доста успешно. На връчването на наградите ирландецът Макдона казва на шотландеца Шон Конъри да ходи да се шиба, защото вторият казал на първия да се кротне, а той не го направил. 

Идните две години са белязани от нова трилогия пиеси, ситуирана на островите Аран в Ирландия, която пък донася на Макдона едно рядко отличие: той се превръща в единствения британски драматург, след Уилям Шекспир, който може да се похвали с четири едновременно поставени пиеси по лондонските сцени. Втората част от трилогията – „Лейтенантът от Инишмор“, среща известни трудности преди да стигне до театъра – 90-те години в Англия са време на атентати и напрежение, на коли бомби, дипломация и мирни преговори. Ирландската републиканска армия (ИРА) и британските власти са в постоянно обтегнати отношения, пропусквателни пунктове и страх бележат границите между двете страни. Главният герой в „Лейтенантът от Инишмор“ е екстремист, отхвърлен дори от ИРА заради своите убеждения, и именно това възпира лондонските театри да поставят пиесата на сцена. Междувременно Макдона казва, че ще спре да пише, докато това не се случи. След споразумението в Белфаст от 1998 г. прекратяването на огъня е факт, пиесата се сдобива с премиера в графика на Кралския Шекспиров театър през 2001 г., а Макдона започва да пише отново, макар и по-малко отпреди.

Киното

Но стига толкова театър. Негови думи, не мои. В едно интервю Макдона казва, че всъщност не е кой знае какъв фен на театъра, че театърът никога няма да бъде толкова остър и хаплив, колкото може да бъде киното. В ранните си години (пак негови думи) Макдона пише пиеси от отчаяние, въпреки че (почти) ненавижда театъра и го смята за скучен, за най-слабата от всички форми на изкуство. И сигурно точно по тази вълна стигаме до 2004 г., когато излиза „Six Shooter” – първият му късометражен филм с дължина от 26 минути, който веднага печели награда „Оскар“.

Стилът му – такъв, какъвто го познаваме в по-късната му работа, прозира и тук. Сюжетните линии се преплитат и търсим обяснение, а всъщност не трябва – целият филм е погълнат от една абсурдна мъгла, почти като сън. Една жена скача от влак, една крава експлодира, един заек остава без глава, но целите и надеждите са съвсем чисти – главният герой застрелва заека с надеждата, че после ще отнесе и собствената си глава, за да се срещне със съпругата си някъде там, където и да е това, но изпуска пистолета, който гърми във въздуха. Самият Макдона казва, че “Six Shooter” е просто експеримент, с който режисьорът прави първи крачки в киното, за да види „дали може“, дали ще се получи. Филмът може и да е трогателен, но това някак зависи изцяло от вас – първата минута, изписана по лицето на Брендън Глийсън, когото гледахме и в “In Bruges”, е наистина тежка. Имаме всички предпоставки за това – смърт, печал, бели болнични плочки. Тези моменти се повтарят и по-нататък, но в  типичния за Макдона стил са заобиколени от абсурден черен хумор, политнекоректни, неуместни, и неподходящи шеги, които са така добре вплетени в същността на героя, от чиято уста излизат, толкова всъщност подходящи са за самия него, че са съвсем на място.

Във филмите на Макдона грозната, болезнена истина винаги играе централна роля. Един (или всички) от персонажите му задължително е пънкар и анархист – той ще подпали районното или ще каже на отчето, че е шибаняк, защото другите пастори като него пускат ръце на деца, ще каже на възмездието, че е скапаняк и ще отправи юмрук към устата на шибания канадец, който си мисли, че може да носи шибаните си канадски правила в шибаната Белгия. Деконструкция. И всичко това с неподвластни на реалността преувеличения, абсурдни черти и изказвания, решения, черти на характера. В света на Мартин Макдона няма обикновени или скучни герои, никой от тях не се подчинява на правила и определения, на типажи и етикети, никой не е просто Рей или Хари, не, Рей иска да пребие канадеца заради виетнамците, Хари упражнява брутално насилие върху телефонна слушалка и нарича жена си “шибан неодушевен предмет”, а в “Три билборда…” героят на Сам Рокуел изхвърли човек от втория етаж и после го преби на улицата пред шефа на полицията. Да, нереално е, да, неестествено е, но именно тази абсурдност на героите помага на посланието да стигне до целта си.

Пънк

Пънкарщината на Макдона присъства на много места. Онзи деветмесечен период на писане на пиеси започва с една песен – “Clampdown” на The Clash. Режисьорът и сценарист не веднъж казва, че си обича пънкарското, че се надява да е още живо въпреки успеха, известността и парите, които неизменно ги следват. Пънкарията в неговите филми е видна не само в начина на изразяване, в суровите истини и неподправените изказвания, в горенето на сгради, друсането с джуджета и белгийски проститутки и убийствата на деца, зайчета, служители на бога и…още джуджета (няма как да не ги спомена два пъти). Пънкарщина е и да оставиш края отворен, при това по такъв начин.

“In Bruges” е коментар върху много неща: изкуплението, вината, страданието, което сами си причиняваме, грешките, с които трябва да се научим да живеем, себе си, с които никога няма да се научим да живеем. И въпреки сериозните му теми, въпреки готическата архитектура и пианото, въпреки Townes van Zandt, смъртта, разкаянието и тънката линия между нормалността и нервния срив, Макдона винаги ще намери място за някоя пънк изцепка, която с две думи ще срине религията, архитектурата, морала, човешките отношения, целия свят и Бог и всичко останало. В това се крие неговата бунтарщина, неговото рутене на стени – че нищо не е съвсем свято, че нещата трябва да се назовават с истинските им имена, че колкото повече измисляме нови имена за всичко около себе си, толкова по-слепи и безидейни ставаме.

Пънкарщината е и в гнева. Във филмите на Макдона има много ядосани хора. Предимно отчаяни, но отчаянието често избива в гняв. Франсис Макдормънд в „Три билборда извън града“ е вероятно най-добрият пример за това. Майка, изгубила дъщеря си, готова на всичко, твърдо решена да запали града, но да постигне своето. Героинята на Макдормънд срути всичко поетапно: първо полицията, тоест – властта, после се разправи с религията, с отношенията между хората и традиционните разбирания за тях, с идеята за моралното и за това какво можем да казваме и какво – не. Анархия, родена в непоклатимо чувство за справедливост и възмездие.

Във филмите на Мартин Макдона тези канони, всички тези догми, закони и задръжки не присъстват. В неговите филми обаче винаги присъства съдбата или, ако предпочитате друго название, някаква невидима сила, която направлява историите на героите, пресича ги, играе игрите си, плете своите сюжети. Една почти механична сила, която задава определен тон на поведение и движи героите по зададения им път. Хари в “In Bruges” се самоуби на място, както и каза, че ще направи, в момента, в който видя, че е застрелял джуджето. Но го направи хладнокръвно и студено, отчитайки игричките на тази невидима сила с репликата си “I see” и нищо повече. Някой командва отгоре, тоест героите на Макдона все пак не са сами – нещо ги движи, има нещо някъде там. Твърде просташко е да смятаме, че това е гласът на сценариста, особено предвид факта, че Макдона винаги засяга големи теми.

А, и споменах ли насилието? То си е съвсем централна тема. Филмите на Макдона са кървави, но не както сме свикнали да ги виждаме – насилието е брутално и често преувеличено, не ни спестява нищо, но пък винаги си има цел. В “In Bruges” то е предшественик на вината и възмездието, показва нагледно (и безкомпромисно) до какво водят грешките – разпилени мозъци и пръснати глави, обезглавени зайчета и мъртви деца, вина, разпад и съжаление и желание за самоубийство. Във филма с билбордите насилието е причина и следствие, в “Six Shooter” то се движи по ръба на реалността, а в “Седем психопата” се превръща в отчаян опит на един забил писател да се справи с блокажа си като създаде най-кървавия филм в историята. Изобщо, кръв да искаш. Има. Но зад нея винаги стои нещо по-голямо. Кръвта пише сюжета и променя персонажите. А какво изобщо е пънк без малко избити зъби, нокът, пробит със зъболекарски инструмент, и много, много цветущ, но предимно черен език, който се забива и реже като нож нишките на реалността? Нищо. Защото как иначе, ако не по най-прекия път, можем да стигнем до някакви открития за себе си, за болнавото ни общество, за неговите писани и неписани закони, за всичките му безумия и абсурди? “Надявам се, че онази пънкарска енергия все още е там”. И ние се надяваме, мистър Макдона. И очакваме следващия филм с мрачно нетърпение.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаСветлана Янчева: Не искам да работя в клишето08.01.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Любовникът от Zanziбар“ или когато щастието е по-близо, отколкото си мислимТеатър