„Хората зад ъгъла” разказват в “Кротките” от Ангел Игов

Снимка: ndk.bg

Снимка: ndk.bg

Всеки се е подхлъзвал в пропастта на творческия блокаж, независимо дали става дума да дадеш живот на нова литература, да напишеш мотивационно писмо за работа, или просто да предадеш отварата от чувства вътре в теб на някого, когото обичаш. Така се чувствам, когато сядам да пиша за “Кротките”  на Ангел Игов.

Проблемът не се корени в това, че книгата ме е завадяла или оставила без думи. Думи има – но се чудя как възможно най-меко да предам основното. Че не ми е харесала. Че я дочетох насила. Че се предоверих с нея. Че трябваше да се позамисля дали ми се чете точно това, преди да я започна.

Споделям впечатленията си за романа, без да претендирам за обективност. Не съм литературен критик и не аспирирам да бъда. Единственото, към което се стремя, когато пиша за книги, е откровеност (1) и да осмисля прочетеното по-добре (2). Второто е и с цел да обера последните остатъци – твърде лакомо понякога – за да се уверя, че не съм пропуснала нещо. Последен оглед на стаята, последна проверка дали всички уреди са изключени. За да мога да си тръгна спокойно.

Кротките е роман, излегнал се върху 200 страници, но би могъл успешно да се побере върху по-малко – под формата на повест, да речем. Умишлено не казвам разказ, тъй като за мен той е най-трудният жанр и ако една книга не ми е харесала в целостта си, то не смея да очаквам (по-)добър разказ от нея. Срещнах силни, концентрирани пасажи и приемливо добър финал – потенциал, достатъчен за една повест. Но това е роман и така ще се обръщам към него.

Сюжетът разплита нишките на времето пост деветосептемврийския преврат, насочвайки обектива си към животите на лицата на новия режим.

Емил Стрезов – поетът аспирант, към когото са вперени кротките очи. Това момче, дошло в Ючбунар, предано на Голямата идея, от своя страна е забило поглед в Щилянов – поетът, който „притежаваше блажената дарба да бъде незабележим“, но който копнее някой да му обърне внимание. Емил Стрезов му обръща. В протежение на цялата книга мотивът за омразата на Стрезов– алогичен, ирационален, безпредметен – към „буржоазния поет“ се рони. Рони се като трохите, които Хензел и Гретел пускат по пътя към къщата на вещицата – за да знаят как да се върнат у дома. Защото в смутни времена, каквито са дните след 9.09.44, трябва да познаваш картографията си. Нужна ти е опорна точка. Да знаеш коя е голямата цел – а тя се помни по-лесно, когато е съсредоточена в един конкретен образ.

Емил Стрезов и неговите имена; имената, за които носи отговорност като обвинител. „Имената бяха толкова много […] Имена, имена…“, към които могат да се съотнесат всяко от изброените провинения – „противонародна дейност, фашистка пропаганда, злостни клевети“. Народен съд, а толкова универсален. „Червеният терор е оръжие, употребено срещу една класа, която, макар и обречена на унищожение, не желае да загине“, а справедливостта – „справедливостта не се спира пред нищо.“

Снимка: http://books.janet45.com/

Снимка: http://books.janet45.com/

Лиляна – еманация на девственост, която „се носи триумфално около нея“. Контрапункт на котенцата, разголващи провала си в танцуващата къща на „Веслец“ – онази, дето е изградена от „сладостна сплав от нявгашното безгрижие и военновременната разюзданост“. Момичето, родено да „разпалва умове и погледи“. Лиляна не се интересува от пари; живите хора са „левовете на нейната кауза“. А каузата незадължително е тази – „но тази се носеше из въздуха и Лиляна я прихвана. Ей така, от прането.“ Ала същото това момиче с бяла колосана яка ще се запита: „Ама наистина ли трябваше всички да ги разстреляме […] сигурно трябваше. Не по някаква човешка, простичка логика, а по логиката на историята, която действаше със замах и не се интересуваше от дреболии.“

Срамежливият пелтек Коста, който ще постулира: „К-к-който е убивал, да си го получи.[…] Око за око, зъб за зъб.“ (И ето ти го талионът[i] – есенцията на комунистическата мисъл.)

Ценев, за когото победата „още не е факт“. Ценев, с неговите лютиви цигари, които е свивал „из цяла България“. Ценев, който се появява „най-напред като глас, тънък и писклив […] обагрен с естествена, първобитна хитрост“.

Елиас – най-благият образ в книгата; евреинът, който се стреми към отдалеченост – нещо рядко срещано и рядко трудно в онези времена. Именно той изпитва чувството, че „през някакъв необясним прорез във времето и пространството гледа към съвсем друго място, към съвсем друг живот, наситен с […] стъписващо земни проблеми“. Обръща поглед навън – и затова е толкова ценен.

Повествованието се води от 1 л., мн.ч. – още от първите страници разбираме, че говорят именно кротките – „хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите, надарени с безброй очи: кротките, които ще наследят земята.“

Войната е свършила, но хората все още разравят отломките от експлозиите (външни и вътрешни, буквални и метафорични), все още вървят сред тях. Романтиката на комунизма все повече е изместена от опияняващата тръпка, „знойната съблазън“, наречена мъст. Виновните трябва да се накажат, да се отстранят – „и защото те самите са заплаха, и за назидание на всички останали, които не приемат новото общество и биха искали да върнат старото.“ А когато се отървем от излишъка, „нощта няма да ухае на липи и на печал“.

Често съм си мислила как комунизмът е като история, която се разказва по семейните сбирки – всички сме я чували, можем да я избърборим и насън, не ни се слуша, но все пак винаги се намира някой, който да я разкаже. И някой, който да чуе. Уж сме разглобили, разчленили, разкостили миналото – така ми се ще да е. Убеждавам се, че това минало не е моето минало, че то не ме вълнува. Ала миналото винаги ни настига, върви по петите ни, то е нашата сянка, трагическата ни вина. Ирелевантно е, че съм родена след 89-а. Аз живея социализма, изтласквам неговия преход – все по-нагоре, все по-нагоре, та дано най-накрая се търкулне от другата страна на планината, докато го гледам победоносно от върха.

Комунизмът е тегобата, която ще носим дълго време на плещите си – не зная дали изобщо може да е иначе, но не е и това е единственото, което има значение.

Кротките е историята на живота ни, онази, дето сме слушали и живели до втръсване, онази, чиито белези още носим (често и само от думи боли, при това по-силно, по-качествено, по-трайно). Обаче. Липсваше ми универсалност. Липсваше ми действие (колкото и постно да звучи такъв аргумент). Липсваше ми искра – словесна. Да пиша за романа ми помогна да извлека концентрата от него – и точно в този миг той ми се струва една идея по-красив. Може би сте гледали филма The Dreamers. В една от сцените там главният герой казва на главната героиня, че е красива. Тя му отвръща, че е пиян, а той я контрира, че на сутринта от алкохолното опиянение няма да има и помен, докато красотата ѝ ще пребъде.

Казах, че съм извлякла концентрата от Кротките. Да речем, че съм в състояние на моментно опиянение. Но за разлика от героя във филма, на сутринта красотата ще е изчезнала. Искрицата между мен и този роман не може да се запали от друго, освен от собственото ми навиване. И няма да пребъде.

Утрото ще отрази само праха на червения терор, дето още цапа обувките, и дето все така упорито ще се опитвам да изтупам.

[i]Талион, lex talionis, както го обясняваше преподавателката ми по философия, е точно принципът око за око.

Автор: Габриела Манова

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to