„Фини прахови частици“ – смог от житейски важности

Ангел Игов е български писател, литературен критик, преводач и културен журналист. Носител е на редица награди: Голямата награда в категория „Проза“ от националния преглед-конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ за „Срещи на пътя“ (2003), наградата „Рашко Сугарев“ за разказа „Всичко“ (2002), наградата „Боян Пенев“ за литературна критика (2005) и др. Романът „Кротките“ е номиниран за наградата „Хеликон“. Като преводач е четирикратно номиниран за годишната награда „Кръстан Дянков“ на Фондация „Елизабет Костова“. На 10 юни 2016 г. става носител на Националната награда „Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“ за романа „Кротките“.

Романът на Ангел Игов „Фини прахови частици“ излиза през 2017 и е едва 194 страници. Стоя цяла година в библиотеката вкъщи, непрочетен. Сега се ядосвам на пропиляното време, но и нямам търпение да разкажа впечатленията си. Говори се от първо лице, а историята е (най-общо) за трима приятели, които израстват заедно в София. Приятно, леко четиво, помислих си преди да започна книгата. Още на първата страница обаче разбрах, че няма нищо леко в тематиката.

Защото около основната сюжетна линия са вплетени едни от най-болезнените проблеми на нашето „днес“. Измежду спомените на едни вече пораснали деца на 80-те се говори за „Чернобил“, мълчанието и (не?)съществуващата връзка между смъртта и атомната централа. Героите ходят из разбитите софийски улици, където покрай отнесените си мисли забелязват и съвсем реалната, набиваща се на очи връзка между глупостта и политиката. Влизайки в главата на главния герой Кирил и запознавайки се с неговата нескрита, но безумно сполучлива ирония, ние също се замисляме за онези обществени проблеми, съществуването на които иначе изключваме заедно с телевизора.

„Как щяла да се казва тази политическа партия? Не знаех. Напоследък бяха популярни ефектните абривиатури; модерно беше и да имаш нещо гражданско в названието. Може би Граждани за народно управление и справедливост (ГНУС)? Или Честни европейци за независим граждански елит (ЧЕНГЕ)? Нямах представа как ще я нарекат, но бях сигурен, че лидер ще е малоумният пуяк Кирязов, който водеше „публицистично-коментарно предаване“ и нахакано ругаеше всички действащи политици. (…) Теодора беше на мнение, че Кирязов е пълен клоун. Съгласих се, но отбелязах, че в политиката клоуните се котират добре в цял свят и България не прави изключение.“

Разбира се, книгата започва с уточнението, че приликата с действителни лица и събития е случайна, ама на мен ситуацията си ми прилича много на истинска. Телевизионен водещ, пълен клоун, лидер на партия… Представям си поне двама, а уж не се интересувам от политика. И да, точно толкова са безумни абривиетурите на партиите в действителността. Още се чудя дали ми е смешно или болно.

„Справедливост, труд, истина: гражданска алтернатива (СТИГА). Е, не е зле! За това не се бях сетил. (…) Кирязов се вихреше на подиума. Идеологията на новата партия обяви като „патриотичен център“, а непосредствената цел – „трета политическа сила, макар че можем и повече“. Явно големият бос беше развързал кесията.“

Но СТИГА с политиката. Това е само една от многото теми в този роман, над която е редно да се замислим. Да се върнем на героите. Не знам всъщност доколко е уместно да ги нарека герои, защото образите в тази книга са много по-близки до истински хора, отколкото до белетристични герои.

Всеки си има в своя свят по една магическа Елица, която може да рисува и обича да измисля истории и по един Йордан Дебелия, който се бие в училище, а после се занимва с бизнес. Реални и универсални едновременно (особено за българската реалност), Мартин, Кирил, Елица, Теодора и всички други са само един от показателите за високата стойност на книгата. Точно такива са героите във вечните романи – познаваш ги от преди, близки сте, „това съм ги го мислила хиляди пъти, как е възможно да го пише“ и…

После ги виждах в метрото. Представях си хората от моето ежедневие с техните имена. Заобичах ги. История, която е уж „инертен паметник на случайността и глупостта“, непретендираща за цялост, разказана защото „все пак за мен разказването носи една извратена утеха, самият опит да проследиш шарената змия е достатъчен: щеш, не щеш започваш да намираш смисъл в преживяното, дори там, където очевидно няма такъв“.

Уж небрежна, смешна, почти несериозна, а всъщност… С присъщата на Ангел Игов (и на Кирил!) нотка сърказъм са описани значими събития, предадена е много точно политическата обстановка и е обърнато внимание на ежедневието, битовите неща и тревогите на отделния човек. И то без да се развиват трактати за едно или друго, а само с няколко кратки и точни изречения, неотклоняващи вниманието от цялата история. Споменах ли мръсният въздух? А да имате случайно приятели, работещи в call-center?

„Като повечето млади хора с добър чужд език, особено ако им трябваше непременно висок доход, моето момиче Теодора работеше в аутсорсинг индустрията. В общи линии, прекарваше деня на телефона и обясняваше на някакви хора от другия край на света къде се намира копчето на принтера им. Не спирах да се удивлявам колко много народ по тази планета не може да си намери копчето на принтера и смята за напълно уместно да вдигне телефона и да избълва възмущението си в ухото на непознат човек, който съгласно клишето би трябвало да се намира в Бангалор, но напоследък доста често се оказваше в София.“

Съвременната действителност е перфектно предадена в романа, поради което съм склонна да вярвам, че историите от 80-те са също толкова достоверни. Наистина не мога да се въздържа да не отбележа приликата с действителни събития и лица. Използвани са влияещи архетипи, познати образи и премислени литературни похвати, което само допринася за качеството на романа и подсказва за авторовото майсторство.

Дядото, който разказва на децата интересни истории във величествен стол, го познаваме всички, ама и всички го обичаме, нали? Ще пропусна някои от темите и емоциите в книгата, за да остане все нещо за четене. Винаги съм си мислела, че четенето на книги ни откъсва от това да се занимаваме със себе си, което правим през повечето време. Е, Ангел Игов го е казал точно с моите мисли. С тази разлика, че уча журналистика, а не философия.

„А после и в университета, където учих философия – бях я записал без особени очаквания и без ясна идея защо ми е – продължавах да чета главно художествена литература, най-вече романи. Удоволствието, което получавах от книгите, беше на пръв поглед просто: можех да не се занимавам със себе си – нещо, което иначе отнемаше твърде голяма част от времето ми.“

Последната тема от романа, на която ще обърна внимание, е може би сред първите по важност – местенето от едно място на друго, което днес се смята за успех. Миграцията във всичките ѝ видове, отделно глобализацията, интеграцията на чужденци, европеизацията, американизацията и всички други –ации, които ни заобикалят.

„Обаче си помислих, че това хоризонтално местене е изобщо черта на моето поколение. В самия факт, че си отишъл от едно място на друго, хората съзираха знака на успеха, доказателство, че си търсен, че не си в застой: почти съвършена илюзия за развитие.“

Склонна съм някак да вярвам в тази идея за развитие, защото до голяма степен живея в същата. В дебати съм яростен защитник на демокрацията и глобализацията. Обичам пътуванията, обичам да живея за няколко месеца някъде, хич не ми пука, че работя за друга държава и парите отиват в нея, нали аз си взимам своите пари… Дори действително обичам чужденците и различията ни, защото като дете на 90-те съм отраснала с идеите и възможностите на –ации-те.

И въпреки свободолюбието си, което обичам може би повече от всичко, след прочита на тази книга дори аз се запитах – дали постоянното местене всъщност е успех? Толкова ли е страшно постоянството? Може пък да не се разочароваме, ако изберем да се задържим на една работа или с един човек повече от година, въпреки „по-добрата“ възможност за обучение в Китай.

Времето, в което живеем е прекрасно и дава необятни хоризонти и полезен опит. Но най-прекрасните хора са тук и сега, старите приятели, с които растем и (ако имаме късмет) стареем. За съжаление, докато ние, младежите, ходим някъде да търсим нещо ново и по-добро, губим корените си, а понякога и близките си хора. И тук косвено стигаме до смъртта – още един вечен въпрос, по който тази книга ме провокира да помисля.

Романът на Ангел Игов „Фини прахови частици“ започва с три епиграфа, единият от които е на Георги Рупчев. Него аз ще използвам за епилог. Другите два – прочетете сами.

Повече бяхме,

все по-малко оставаме.

Често изчезва по някой,

но нали за това бяхме тръгнали.

(Георги Рупчев, Голямата земя)


Текст: Ивана Хинкова

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to