Преди Humans Of New York – фотографиите на Даян Арбъс

21.05.2014

 

Напоследък фотографските страници като “Humans Of New York ” и производните на нея за други градове из света набират застрашителна популярност. Интересът към иначе често безразличния друг – костюмарът, с когото се разминаваме до бизнес центъра, шофьорът на камьона, зареждащ супермаркета, странната възрастна жена с още по-странното куче, бездомникът инвалид, емигрантите, уличните музиканти и артисти, общаците, бачкаторите, кебиците и всички други „чешити” населяващи градовете, в които живеем, с  техните иначе незабележими от никого животи и истории, изведнъж стават достойни за стотици коментари или споделяния и хиляди харесвания. Малкият човек отново – а може би както винаги – е на фокус. Буквално.

Вижте още фотография тук 🙂

Можем да си говорим за произхода на този интерес, за лансирането му от модернизма и пост-модернизма, да даваме примери и да търсим първообрази – интересно, но в случая ненужно, трудоемко, огромно и безсмислено. Безсмислено е и да опитваме да открием първия, насочил камерата си срещу човека на съседната седалка в градския транспорт.

Даян Арбъс може да не е първата (извинявам се за липсата на сензация тук!), но без съмнение е един от „пионерите” и съм готов да спра да пия за един месец, ако бъда убеден, че тя не е и един от най-влиятелните фотографи – а и артисти като цяло – преобърнали баналното в интересно, обикновения човек или маргинализирания „чешит” – във впечатляваща визуална история.

Коя е Арбъс?

Без да задълбавам в ненужна, но така или иначе – достъпна из мрежата – детайлна информация за динамичния живот на Даян Арбъс, има няколко важни акцента около нейната биография, които трябва да бъдат споменати и които хвърлят светлина върху специфичния й фотографски интерес.

Семейната среда тук играе основна, макар и на пръв поглед малка, роля. Даян Немеров – каквато е собствената й фамилия – е родена на 14 март 1923 година в изключително заможно еврейско семейство с успешен бизнес. Тази финансова стабилност и пълна обезпеченост – дори по време на Голямата депресия – държат Арбъс като „цвете в саксия” или по-скоро – под стъклен похлупак. Със своите изострени емоционалност и усет – които по-късно ще бъдат ярко изразени в нейните фотографии – тя вижда упадъка, мизерията, немотията, които са навсякъде около нея в окото на бурята, а именно – Ню Йорк – но не може да се докосне до тях, да ги усети, разбере, почувства – да бъде истински съпричастна. Тя е грижливо изолирана и пазена от булевардната мръсотия и уличните сюжети. Самата Даян казва: „Едно от нещата, които най-много ме потискаха, когато бях малка бе точно това, че никога не се бях сблъсквала с нещастието. Живеех в нереален свят и имах чувството, че съм имунизирана – усещане, безкрайно нелепо и болезнено за мен.”

Арбъс се омъжва млада – на осемнадесет годишна възраст – и заедно със съпруга си – Алън Арбъс – отварят свое собствено ателие, вдъхновени от работата на легендарния Алфред Щиглиц (за когото ще прочетете повече съвсем скоро, или поне такъв е планът) и кликата фотографи около него, чиито имена днес са кажи-речи основните образци в това, което можем да наречем „класическа” фотография. Двамата заснемат основно фотосесии за модни списания, като имат стотици публикувани материали в гигантски и реномирани лайфстайл издания като GlamourSeventeenVogueHarper’s Bazaar. За семейство Арбъс това е нужно зло – и двамата странят и не се чувстват като част от хайлайфа, още по-малко пък биват привлечени от него, но тази им дейност прави името Арбъс известно и уважавано.

През 1958, когато двойката Арбъс решава да се раздели, Даян вече е оставила комерсиалната фотография зад себе си. Изградила си нужния престиж и работеща спорадично за различни издания с отделни фоторепортажи, Даян най-накрая излиза извън комфортната зона на богата еврейска щерка със стабилна кариера и обръща обектива си към баналното, маргиналното, фрапантното, „изродското”. Сред мрачния зимен Сентръл парк, влажните и тъмни Нюйоркски улици, долнопробните бордеи,  барове и окаяни пътуващи карнавали, Арбъс успява да открие своите истински музи и да се докаже не само като добър фотограф, но и като революционен артист с изключителна сетивност за въздействащи сюжети.

Жестокост или съчувствие?

 

Клишето, с което най-често етикират Арбъс, е „фотографът на изроди”. Както всяко твърдение, превърнало се в досадно клише, в него има неуспорима доза истина, но и твърде много неща, криещи се зад тлъстата му сянка.

 

Отегчена и отблъсната от фалшивата, напудрена, гримирана и прецизно декорирана модна фотография, Арбъс тръгва в търсене на суровия, неподправен материал. Обекти на нейния интерес стават всички от невзрачния и някак обикновен среден американец до травеститите, цирковите изроди, физически деформираните или психично болните обитатели на градските улици. Тя поставя знак на равенство между тези две групи – за нея едно ревящо бебе или момчето от провоенната демонстрация са еднакво нелепи и екзотични, както гигантът или татуираният мъж от карнавала.

Но интересът й – въпреки напрежението, което образите на едни такива маргинализирани индивиди на градския живот би трябвало да носят – далеч не е воайорски, срамежлив или свенлив, деликатен дори. Напротив – той е афиширан гръмко, дори агресивно, без притеснение от фрапиращата нестандартност или крайната баналност на нейните обекти. Арбъс не се крие зад клончета, храсти, или тъмни ъгли, а запазва маниера на снимане, присъщ на модната фотография. Даян създава непосредствен контакт със своите „избраници”, сближава се с тях, опознава ги, кара ги да позират и ги аранжира, изваждайки по най-бруталния, директен и безскрупулен начин техните недъзи пред своя обектив.

 

Снимките и са позьорски (като това не трябва да се разбира като негативна оценка, а просто буквално) и неловко неестествени. И как могат да не са такива? Не е възможно да поставиш един „чешит” (това нарицателно е заемка от Сюзан Зонтаг – един от основните анализатори на Арбъс – и също не носи ежедневната негативна краска, с която сме свикнали да го свързваме) „разголен” фронтално пред обектива, сякаш снима фотосесия за известно списание, и да очакваш изображението да не излъчва напрежение и особено чувство на неспокойство и несъгласие с такава нетактична директност. Джуджетата, травеститите, недъгавите стоят пред камерата с цялата си възможна достолепност. Обектите й са заснети в анфас, обикновенно на сивкав и абсолютно безразличен фон, с поглед насочен директно в обектива – директно в гледащия снимката. Реториката тук е повече от ясна.

 

Самата Арбъс смята фотографията за „жестока” и „подла”, а камерата – за оръжието, с което можеш да провокираш някого по начина, по който ти желаеш. Именно заради това мнозина оценяват фотографиите й като твърде дистанцирани от обекта, груби, студени, фрапиращо недискретни, неуважителни и дори нараняващи. Те и рядко са красиви, още по-малко пък опитващи се да реабилитират хората на тях с банално поставяне на акценти върху „хубавото сред грозното”. Не търсят изсмукана от пръстите холивудска представа за някаква скучна универсална красота у всеки, дори и при на пръв поглед естетически маргинализираните типове. Точно обратното – изображенията й разголват и показват това, от което някои се срамуват, а други смятат за отблъскващо и не искат да виждат. „Погледнете колко са грозни, странни, особени!” или „Погледнете колко сиви и обикновени са те!”, сякаш крещят някои снимки.

 

Арбъс се заиграва с табута, които никой не очаква да бъдат докоснати, особено по такъв безпардонен начин. Тя представя тези хора – от средностатистическия незабележим нюйоркчанин до карнавалния изрод – такива каквито са, без срам – гордо и директно. Тази дистанция и студенина, тази недискретност на нейните фотографии, за които бива обвинявана така жестоко, всъщност могат да бъдат прочетени като опит за извоюване на по-голям толеранс към различния. Арбъс разголва обектите си „до кокал” и настоява те да бъдат приети по този начин – с техните особености, недъзи, странности, брутално извадени на показ, а не прикривани свенливо заради острата реакция на едно пуританско общество с капаци, поставени твърде близо до очите. За нея еднакво интересни са както травеститът от някой долнопробен нюйоркски бар, така и юношите в парка или препичащата се на неделното слънце възрастна двойка.

 

Всеки е различен, всеки има своя история, всеки има своите особености, които са достойни да бъдат показани, разказани и оценени. Всеки е достоен да застане пред фотообектива и да бъде заснет – красивото тук не е възвишена естетическа категория, а се търси в индивидуалното, интересното, което може да бъде открито дори и в на пръв поглед баналното или пък в отблъскващото и грозното.

 

През по-голяма част от късните години на своя живот Арбъс страда от тежки пристъпи на депресия, които, заедно с хепатитът, който носи, я карат да посегне на живота си на 26 юли 1971. С ударна доза барбитурат и наточеното острие на „добрия стар” бръснач през китките, Даян слага край на жизнения си път на 48 годишна възраст. До каква степен артистичната й работа с девиантните, отритнатите, неразбраните и нещастните хора от нюйоркските улици и предградия е повлияла върху тежката й депресия, можем само да си представяме и да гадаем. Самата тя не е хвърляла светлина върху своето състояние, камо ли пък за влиянието на фотографския й опит върху него. Останал е, обаче, един неин коментар, който гласи приблизително: „Господи! Когато всички те се изправят срещу теб, тогава разбираш, че могат и да те убият.” Може би повече от това не е и нужно да знаем.

Наследството на Арбъс е титанично. Заела нападателна позиция с оръжие, заплашващо да покаже действителността такава каквато е, а не такава, каквато искаме да виждаме, Арбъс атакува едновременно ретроградния европейски морал, неговата естетика и ценности, и бляскавата декорна вселена на преуспяващите, заровена в лъскав реквизит, държащ в сенките си един съвсем различен, но много по-интересен свят.

За Даян всеки е достоен да бъде модел, да разкаже себе си пред камерата. Революционното в изкуството й е именно смелостта да покаже обектите си такива, каквито са – фронтално и с ледено спокойствие, почти документално. Тя сякаш ни казва „Гледайте! Те са различни, но те са и едни от нас! Не отвръщай очи!”. А има ли по-хуманистко и трогателно желание от един такъв апел – човекът да бъде приет такъв, какъвто е?

 

 

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Никол ПанковаДа се потопиш в море от мъгли - фотоизложба от бразилката Рената Вале06.08.2018

Още от Под Моста

Емилия Найденова5 кариерни пътища след университетаОбразование