Преди Humans Of New York – фотографиите на Даян Арбъс

21.05.2014

 

Напоследък фотографските страници като “Humans Of New York ” и производните на нея за други градове из света набират застрашителна популярност. Интересът към иначе често безразличния друг – костюмарът, с когото се разминаваме до бизнес центъра, шофьорът на камьона, зареждащ супермаркета, странната възрастна жена с още по-странното куче, бездомникът инвалид, емигрантите, уличните музиканти и артисти, общаците, бачкаторите, кебиците и всички други „чешити” населяващи градовете, в които живеем, с  техните иначе незабележими от никого животи и истории, изведнъж стават достойни за стотици коментари или споделяния и хиляди харесвания. Малкият човек отново – а може би както винаги – е на фокус. Буквално.

Вижте още фотография тук 🙂

Можем да си говорим за произхода на този интерес, за лансирането му от модернизма и пост-модернизма, да даваме примери и да търсим първообрази – интересно, но в случая ненужно, трудоемко, огромно и безсмислено. Безсмислено е и да опитваме да открием първия, насочил камерата си срещу човека на съседната седалка в градския транспорт.

Даян Арбъс може да не е първата (извинявам се за липсата на сензация тук!), но без съмнение е един от „пионерите” и съм готов да спра да пия за един месец, ако бъда убеден, че тя не е и един от най-влиятелните фотографи – а и артисти като цяло – преобърнали баналното в интересно, обикновения човек или маргинализирания „чешит” – във впечатляваща визуална история.

Коя е Арбъс?

Без да задълбавам в ненужна, но така или иначе – достъпна из мрежата – детайлна информация за динамичния живот на Даян Арбъс, има няколко важни акцента около нейната биография, които трябва да бъдат споменати и които хвърлят светлина върху специфичния й фотографски интерес.

Семейната среда тук играе основна, макар и на пръв поглед малка, роля. Даян Немеров – каквато е собствената й фамилия – е родена на 14 март 1923 година в изключително заможно еврейско семейство с успешен бизнес. Тази финансова стабилност и пълна обезпеченост – дори по време на Голямата депресия – държат Арбъс като „цвете в саксия” или по-скоро – под стъклен похлупак. Със своите изострени емоционалност и усет – които по-късно ще бъдат ярко изразени в нейните фотографии – тя вижда упадъка, мизерията, немотията, които са навсякъде около нея в окото на бурята, а именно – Ню Йорк – но не може да се докосне до тях, да ги усети, разбере, почувства – да бъде истински съпричастна. Тя е грижливо изолирана и пазена от булевардната мръсотия и уличните сюжети. Самата Даян казва: „Едно от нещата, които най-много ме потискаха, когато бях малка бе точно това, че никога не се бях сблъсквала с нещастието. Живеех в нереален свят и имах чувството, че съм имунизирана – усещане, безкрайно нелепо и болезнено за мен.”

Арбъс се омъжва млада – на осемнадесет годишна възраст – и заедно със съпруга си – Алън Арбъс – отварят свое собствено ателие, вдъхновени от работата на легендарния Алфред Щиглиц (за когото ще прочетете повече съвсем скоро, или поне такъв е планът) и кликата фотографи около него, чиито имена днес са кажи-речи основните образци в това, което можем да наречем „класическа” фотография. Двамата заснемат основно фотосесии за модни списания, като имат стотици публикувани материали в гигантски и реномирани лайфстайл издания като GlamourSeventeenVogueHarper’s Bazaar. За семейство Арбъс това е нужно зло – и двамата странят и не се чувстват като част от хайлайфа, още по-малко пък биват привлечени от него, но тази им дейност прави името Арбъс известно и уважавано.

През 1958, когато двойката Арбъс решава да се раздели, Даян вече е оставила комерсиалната фотография зад себе си. Изградила си нужния престиж и работеща спорадично за различни издания с отделни фоторепортажи, Даян най-накрая излиза извън комфортната зона на богата еврейска щерка със стабилна кариера и обръща обектива си към баналното, маргиналното, фрапантното, „изродското”. Сред мрачния зимен Сентръл парк, влажните и тъмни Нюйоркски улици, долнопробните бордеи,  барове и окаяни пътуващи карнавали, Арбъс успява да открие своите истински музи и да се докаже не само като добър фотограф, но и като революционен артист с изключителна сетивност за въздействащи сюжети.

Жестокост или съчувствие?

 

Клишето, с което най-често етикират Арбъс, е „фотографът на изроди”. Както всяко твърдение, превърнало се в досадно клише, в него има неуспорима доза истина, но и твърде много неща, криещи се зад тлъстата му сянка.

 

Отегчена и отблъсната от фалшивата, напудрена, гримирана и прецизно декорирана модна фотография, Арбъс тръгва в търсене на суровия, неподправен материал. Обекти на нейния интерес стават всички от невзрачния и някак обикновен среден американец до травеститите, цирковите изроди, физически деформираните или психично болните обитатели на градските улици. Тя поставя знак на равенство между тези две групи – за нея едно ревящо бебе или момчето от провоенната демонстрация са еднакво нелепи и екзотични, както гигантът или татуираният мъж от карнавала.

Но интересът й – въпреки напрежението, което образите на едни такива маргинализирани индивиди на градския живот би трябвало да носят – далеч не е воайорски, срамежлив или свенлив, деликатен дори. Напротив – той е афиширан гръмко, дори агресивно, без притеснение от фрапиращата нестандартност или крайната баналност на нейните обекти. Арбъс не се крие зад клончета, храсти, или тъмни ъгли, а запазва маниера на снимане, присъщ на модната фотография. Даян създава непосредствен контакт със своите „избраници”, сближава се с тях, опознава ги, кара ги да позират и ги аранжира, изваждайки по най-бруталния, директен и безскрупулен начин техните недъзи пред своя обектив.

 

Снимките и са позьорски (като това не трябва да се разбира като негативна оценка, а просто буквално) и неловко неестествени. И как могат да не са такива? Не е възможно да поставиш един „чешит” (това нарицателно е заемка от Сюзан Зонтаг – един от основните анализатори на Арбъс – и също не носи ежедневната негативна краска, с която сме свикнали да го свързваме) „разголен” фронтално пред обектива, сякаш снима фотосесия за известно списание, и да очакваш изображението да не излъчва напрежение и особено чувство на неспокойство и несъгласие с такава нетактична директност. Джуджетата, травеститите, недъгавите стоят пред камерата с цялата си възможна достолепност. Обектите й са заснети в анфас, обикновенно на сивкав и абсолютно безразличен фон, с поглед насочен директно в обектива – директно в гледащия снимката. Реториката тук е повече от ясна.

 

Самата Арбъс смята фотографията за „жестока” и „подла”, а камерата – за оръжието, с което можеш да провокираш някого по начина, по който ти желаеш. Именно заради това мнозина оценяват фотографиите й като твърде дистанцирани от обекта, груби, студени, фрапиращо недискретни, неуважителни и дори нараняващи. Те и рядко са красиви, още по-малко пък опитващи се да реабилитират хората на тях с банално поставяне на акценти върху „хубавото сред грозното”. Не търсят изсмукана от пръстите холивудска представа за някаква скучна универсална красота у всеки, дори и при на пръв поглед естетически маргинализираните типове. Точно обратното – изображенията й разголват и показват това, от което някои се срамуват, а други смятат за отблъскващо и не искат да виждат. „Погледнете колко са грозни, странни, особени!” или „Погледнете колко сиви и обикновени са те!”, сякаш крещят някои снимки.

 

Арбъс се заиграва с табута, които никой не очаква да бъдат докоснати, особено по такъв безпардонен начин. Тя представя тези хора – от средностатистическия незабележим нюйоркчанин до карнавалния изрод – такива каквито са, без срам – гордо и директно. Тази дистанция и студенина, тази недискретност на нейните фотографии, за които бива обвинявана така жестоко, всъщност могат да бъдат прочетени като опит за извоюване на по-голям толеранс към различния. Арбъс разголва обектите си „до кокал” и настоява те да бъдат приети по този начин – с техните особености, недъзи, странности, брутално извадени на показ, а не прикривани свенливо заради острата реакция на едно пуританско общество с капаци, поставени твърде близо до очите. За нея еднакво интересни са както травеститът от някой долнопробен нюйоркски бар, така и юношите в парка или препичащата се на неделното слънце възрастна двойка.

 

Всеки е различен, всеки има своя история, всеки има своите особености, които са достойни да бъдат показани, разказани и оценени. Всеки е достоен да застане пред фотообектива и да бъде заснет – красивото тук не е възвишена естетическа категория, а се търси в индивидуалното, интересното, което може да бъде открито дори и в на пръв поглед баналното или пък в отблъскващото и грозното.

 

През по-голяма част от късните години на своя живот Арбъс страда от тежки пристъпи на депресия, които, заедно с хепатитът, който носи, я карат да посегне на живота си на 26 юли 1971. С ударна доза барбитурат и наточеното острие на „добрия стар” бръснач през китките, Даян слага край на жизнения си път на 48 годишна възраст. До каква степен артистичната й работа с девиантните, отритнатите, неразбраните и нещастните хора от нюйоркските улици и предградия е повлияла върху тежката й депресия, можем само да си представяме и да гадаем. Самата тя не е хвърляла светлина върху своето състояние, камо ли пък за влиянието на фотографския й опит върху него. Останал е, обаче, един неин коментар, който гласи приблизително: „Господи! Когато всички те се изправят срещу теб, тогава разбираш, че могат и да те убият.” Може би повече от това не е и нужно да знаем.

Наследството на Арбъс е титанично. Заела нападателна позиция с оръжие, заплашващо да покаже действителността такава каквато е, а не такава, каквато искаме да виждаме, Арбъс атакува едновременно ретроградния европейски морал, неговата естетика и ценности, и бляскавата декорна вселена на преуспяващите, заровена в лъскав реквизит, държащ в сенките си един съвсем различен, но много по-интересен свят.

За Даян всеки е достоен да бъде модел, да разкаже себе си пред камерата. Революционното в изкуството й е именно смелостта да покаже обектите си такива, каквито са – фронтално и с ледено спокойствие, почти документално. Тя сякаш ни казва „Гледайте! Те са различни, но те са и едни от нас! Не отвръщай очи!”. А има ли по-хуманистко и трогателно желание от един такъв апел – човекът да бъде приет такъв, какъвто е?

 

 

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"Кой стои зад People of Sofia?04.09.2018

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ или страстите Яворови в Народния театърТеатър