Как Пикасо се превърна в крадец?

Непознатото лице на Пикасо – заподозреният в изчезването на „Мона Лиза“

Пикасо в студиото си

Пабло Пикасо. Бохемът, испанецът, художникът, бащата на Кубизма. Световно признатият, но и отричан. Прочут със своите периоди – Син, Розов, Африкански. Навярно тези асоциации изкачат в съзнанието ни и оформят представата за неговия образ. Къде обаче остава квалификацията „крадец“?

От вдъхновение към кубизъм

Годината е 1907-а. В Лувъра е открита експозиция, представяща новооткрити артефакти, датиращи от предхристянската ера в територията на Иберсийския полуостров. Горд със своите испански корени, младият Пикасо решава да посети изложбата. Влиянието, което древното изкуство ще окаже върху художника, e от основополагащо значение за посоката и пътя, по който ще поеме изкуството в ХХ век. Но как?

Възхищението на Пикасо от древните скулптури прераства в лично вдъхновение и творческа съзидателност. Тази неукротима буря от емоции разплава пламъка на две фундаментални същности, съставящи личността на твореца. Тази на колекционерът, готов на всичко.
Така античните статуетки ще бъдат откраднати, а впоследствие ще послужат като модел за образа на куртизанките, които художникът ще пресъздаде в шедьовъра си „Госпожиците от Авиньон“. Именно тази творба, считана от мнозина за първата значима абстрактна картина, ще даде необходимия тласък, за да изгрее на художествения небосклон звездата на новото авангардно течение – кубизма. А то ще разкрие и втората същност на Пикасо – на един от основоположниците на съвременното изкуство.

Изчезването на „Мона Лиза“

Да изнесеш обекти от парижкия музей в първото десетилетие на XX век не било особено трудно. Независимо от факта, че алармите вече били изобретени, разпространението и широката им употреба стават практика едва след Първата световна война. В прочутия френски музей липсвали дори витрини, които да предпазват изложените обекти, а единствената протекция на експонатите била охраната. Броят на пазачите обаче бил твърде ограничен, за да се осигури постоянно наблюдение. А случаите на откраднати артефакти били с такава честота, че парижката преса многократно упреквала и се възмущавала на понижената сигурност, която един ден би могла да доведе до изчезването на „Мона Лиза“. Случайност или не, тези коментари се оказали от съдбоносно значение.

В ранната понеделнишка сутрин на 21 август 1911 година, преди Лувърът да бъде отворен за посетители, портретът на „Мона Лиза“ е откраднат. Кражбата е регистрирана чак на следващия ден, тъй като охранителят, забелязал липсата на картината, направил погрешно предположение, че тя е свалена, за да бъде фотографирана.

Веднага щом кражбата била официално потвърдена, Лувърът затворил врати за посетители. Директорът на музея бил уволнен. Полицията подложила на разпит персонала и се впуснала в събиране на пръстови отпечатъци. Френската граница била затворена, а отпътуващите кораби и влакове – щателно претърсвани. Престъплението се превърнало в топновина и тя обиколила целия свят.

Музеят отворил врати 9 дни по-късно, но от картината нямало и следа. Противно на всякаква логика, интересът към Лувъра не стихнал. Дори напротив. Хиляди се тълпяли на опашка, за да влязат и да зърнат празното място, където преди стояла закачена картината.

Как Пикасо се превърнал в един от заподозрените?

Навярно драматичната завръзка в историята започва едва след изчезването на „Джокондата“. А главното действащо лице е френският вестник „Пари-Журнал“. Той обявява парично възнаграждение за подадена информация във връзка с престъплението. Не след дълго в редакцията на изданието се появава мъж с малка статуя. Една от трите, които той твърди, че са откраднати четири години по-рано от Лувъра.

На 29 август 1911 година вестникът излиза с огромна снимка на първа страница. Тя изобразява статуя на иберийски женски бюст, а заглавието гласи: ‘A Thief Brings Us a Work Stolen from Louvre’. В броя е включено и писмото на престъпника, което разкрива неговата гледна точка, но, разбира се, подписано под псевдонима Игнас Д‘Ормесан.

Анонимният обирджия се оказва измамникът Оноре Жозе Жери Пиере. Умишлено или не, в търсенето на слава, той въвлича името на известния поет, журналист и критик Гийом Аполинер и това на Пикасо. Полицията има информация за това, че Жери Пиере за кратко е изпълнявал функцията на личен асистент, секретар и помощник на Аполинер.
Информацията за изчезването на картината, както и публикуваното писмо на Жери Пиере пораждат несигурност у Пикасо и Аполинер. Двамата са замесени в грабежа на двата иберийски бюста и крият притежанието им, но нямат общо с грабежа на Мона Лиза. Въпреки това страхът да не бъдат хванати със собственост на Лувъра е толкова голям, че подтиква Аполинер към опасното и дори глупаво решение да върне лично другите двете статуи, откраднати през 1907-а.

На 5 септември 1911-а, Гийом Аполинер връща иберийските стауетки в офиса на „Пари-Журнал“. На следващия ден изданието публикува статия за щастливото събитие, илюстрирана със снимки на статуетките и извинение от неназования им доскрошен притежател: „Човек не би могъл да знае, че такива неизтънчени обекти са част от колекция на Лувъра… съблазнен от относително ниската цена, той ги купува“. Така нареченото „примитивно“ изкуство, към което спадат и иберийските скулптури, в действителност не е на почит по това време. Това определя и ниската пазарна стойност, както и слабия интерес, с изключение на нишата на колекционери, какъвто е и Пикасо.

Виждайки фотографиите в „Пари-Журнал “, кураторът от Лувъра Едмонд Потие разпознава двата изчезнали артефакта. Той мигновено се свързва с изданието, но оттам му казват, че те са върнати от „благороден човек, който е закупил двата обекта за скромна сума, но притеснен от слуховете в пресата за кражба на иберийски статуетки е решил да ги предаде в редакцията“.

Вестникът съобщава на полицията идентичността на „благородния човек“, което води директно до вратата на Аполинер. Не е ясно защо художественият критик Аполинер връща лично статуетките, тъй като е очевиден фактът, че притежателят на откраднатите обекти е Пикасо. Познат на издателите на „Пари–Журнал “ от своята журналистическа работа, Аполинер навярно смята, че може да разчита на тяхната помощ и дискретност. Друг неизяснен въпрос остава защо той е предпочел да се яви лично в редакцията, вместо да изпрати артефактите.

Краят на сагата

На 7 септември Гийом Аполинер е арестуван по няколко обвинения. Половината от тях – основателни. Той е обвинен в укриването на иберийските статуетки, за което е виновен. Но поради липсата на прогрес в разследването за изчезването на „Мона Лиза“, парижката полиция го подвежда под отговорност и за това престъпление. Тъй като критикът е френскоговорящ, но е италианец (роден е в Рим), Аполинер е перфектната изкупителна жертва в страна, в която лудостта от аферата „Драйфус“ е все още жив спомен.

Като белгиец, Жери Пиере е чужденец, но все пак франкофон, следователно не толкова чужденец, колкото са Пикасо и Аполинер, които, макар да говорят добър френски, са жертви на ксенофобията на много французи по онова време.

Ден след като пресата съобщава за ареста на Аполинер, „Пари-Журнал“ получава още едно писмо от Жери Пиере, който, вече в безопасност, пише писмо от Брюксел, в което декларира, че Аполинер е невинен и претендира, че самият той е отговорен за кражбата на двете статуетки.

Когато Аполинер е разпитан в ареста, е принуден да разкрие връзката на Пикасо със случая на изчезналите артефакти от Лувъра, което води до призоваването за разпит на Пикасо. Двамата дали показания, но Пикасо бил толкова изплашен от реалната перспектива да го депортират в Испания, че отрекъл някога да е виждал Аполинер, макар да са били близки приятели. След седмица в ареста критикът-поет бил освободен, а за Пикасо нямало абсолютно никакви последствия.

В интервю с режисьора Жилбер Прото за събитията от 1911 година, Пабло Пикасо споделя: „Когато съдията ме попита „Познавате ли този господин?“, аз отвърнах „Никога преди не съм го виждал“. Видях как изражението на Гийом се промени. Кръвта се отдръпна от лицето му. Все още ме е срам.“

Кой всъщност е крадецът на „Джокондата“?

След случая следата е изгубена за години напред. Витаели слухове, че „Мона Лиза“ била пренесена в Швейцария или Южна Америка. Тя била в апартамент в Бронкс, в частна галерия в Санкт Петербург или в тайна стая в имението на американския предприемач Джей Пи Морган. В действителност прочутата картина никога не напуснала Париж. Крадецът ѝ се оказал италианецът Винченцо Перуджа – бояджия и дърводолец, живеещ във Франция.
През декември 1913-а той бил арестуван във Флоренция, след като се свързал с италианския галиерист Алфредо Гери с цел да продаде картината. Галиеристът дори довел директора на флорентиския музей „Уфици“, за да удостовери автентичността на картината. Когато се убедили, че Перуджа им е предоставил оригиналната „Джоконда“, те го предали на полицията. Интересното и дори куриозно в случая е, че италианецът Перуджа всъщност е работил в Лувъра, но успял да избегне подозренията на полицията през 1911 година.

Въпреки престъплението си Винчецо Перуджа се превръща в герой за Италия, тъй като изтъква, че мотивът за деянието му бил да върне славата на Италия и да отмъсти за масовите „грабежи“ на произведения на изкуството из цяла Европа, диктувани от Наполеон. Проблемът се състои в това, че „Мона Лиза“ никога не е била част от плана на Бонапарт, тъй като лично Леонардо Да Винчи я продава на френския крал Франсоа I за 4 000 екю.

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to