„Като има дъбстеп, има ли и букстеп?“ –Не, мамо, няма..

26.02.2014

Dubstep
Името на популярния музикален жанр наистина не произлиза от дървесния вид.
Нито е вид разтворима напитка от типа на ‘Tang’ и ‘Bolero’, както бях излъгал една пословично тъпа девойка навремето. Всъщност, то не идва от нищо конкретно, просто така се е получило. Пичовете в Лондон го нарекли по този начин през 2002 година и взело, че станало популярно с това си название.

Историята на тази жанрова разновидност на електронната музика я има подробно написана в интернет и не смятам да ви я преразказвам. В следващите абзаци по-скоро ще ви кажа какво означава за мен. Предполагам и за останалите запалени фенове на стила.

Чудя се откъде точно да започна. Но май си избистрих ума. Та, ето. Начало. Започвам. (Много са модерни тия кратки и обикновено безглаголни изречения в наше време. Страхотни. Са. Ползвайте ги. Често. Ако си нямате собствен стил!) Към самата история вече, преди да съм си ударил шамар отново.

Някъде преди 6 години, когато бях още в гимназията, един от най-добрите ми приятели ми изпрати 2 песни. Каза ми – чуй ги, брат, пръскат! Колко пък да пръскат, си рекох аз. Слушах си рап, какви са сега тия електронни работи. Дадох им шанс все пак – как нямаше да се доверя на един от най-добрите ми приятели!?

Добавих ги в winamp-a, цъкнах плей бутона и нахлупих слушалките. Беше любов от пръв поглед, респективно звук! Още помня първата песен. Беше на дуото Nero и носеше заглавието ‘This way’. Повече от два часа си я въртях, а в целия трак единственото, което се пееше, беше: ‘Boy, why I feel this way?’. Съвсем семпъл текст, но толкова гениално свързан с музиката. Сам се питах – why I feel this way?

Така започна споделената ми любов с този жанр. Вече повече от 6 години се обичаме. През това време се натъквах на стотици уникални, галещи ухото песни, но и на стотици други, които простичко и съвсем обосновано можеха да бъдат оприличени на копулиращи трансформъри, пияни дърводелци в действие, пасиране на ято лястовици и т.н. Все пак ще коментирам тези находки от първия вид. Трудно е да опиша много точно какво изпитвам, когато слушам дъбстеп (и разновидностите му). Ако трябва да го направя обаче, бих казал, че това е сигурно единственият стил музика, който едновременно те зарежда и надъхва, но и ти изпива силите. Иначе казано, хубавият дъбстеп съчетава плътен бас, синтезатори и изящни вокали, които звуково имат потенциала да вплетат противоположни емоции по съвършен начин. Слушаш го и хем искаш да престанеш, хем не успяваш да щракнеш паузата. Може би ще ме разберат само истинските фенове. На останалите ще предложа да чуят песента ‘Love’ на Cryphax, с надеждата да вникнат в думите ми до някаква степен.

Не успях да убедя майка ми, че дъбстепът няма корени и не се среща в горите, но пък и тя няма как да ме убеди, че Веселин Маринов е страхотен непотен певец, така че с нея сме квит. В крайна сметка, този електронен жанр има малко повече от 14 години история, но в днешно време вече сериозно е навлязъл из звукозаписните студиа. Бийтове с дъбстеп нотки се използват от все повече и повече от най-известните изпълнители (което не е повод за хвалба, ако ме питате) и често можете да чуете някои такива примери по телевизията – Example, Ellie Goulding и т.н.

Дори на последната Евровизия имаше такава песен, представяща Черна гора (Who see – ‘Igranka’). Конкурсът обаче се оказа твърде консервативен за този по-различен прочит на състезателна песен. За сметка на това, феновете й в YouTube я превърнаха в една от най-гледаните, измежду всички претендентки в състезанието.

Ще завърша с няколко думи за дъбстеп видеоклиповете. Общо взето, доста от тях се осъществяват с бюджет до 50 долара и включват мацки с доволно големи гърди, подскачащи хора в костюми на Великденския заек, кадри от атомна електроцентрала, танцуващи салса роботи и много други. Не бива обаче да генерализираме визуалните идеи на видеата до гореспоменатите простички житейски удоволствия, защото в друга съществена част от тях, в рамките на по 4-5 минути те предстявят такива истории, за които Майли Сайръс би дообръснала главата и мишниците си.

Все пак, най-важното за всяка музика е да я почувствате. Да я направите част от себе си.

Step your game up!

 

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Таня ПанайотоваНай-яките музикални фестивали – от Лолапалуза до Tomorrowland15.02.2019

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаЗа Graffiti и страстта към изкуството – интервю с художника Дамян НиколовLIFE