Музика

Джими Хендрикс и перото на боговете

02.09.2020

Четиригодишната кариера е нищо пред обещанието за вечен живот.

Не са много онези, които бихме нарекли истински китарни богове. Не и днес. Ако се върнем няколко десетилетия назад към златния век на китарното соло, към безценните години на рока, когато всичко е експеримент, когато китарата е все още неизследвана територия, когато грифът ѝ все още крие тайни, когато трептящите струни все още очакват правилното докосване, а тоновете ѝ са на практика непознати, то ще открием едно изключително поколение от виртуозни китаристи, които променят самата природа на рока, на музиката, на инструмента.

Но, някак, повече от всички имена на онази епоха чуваме едно, дали защото е звучно, дали защото членува в небезизвестния „Клуб 27“, дали защото просто само по себе си е една музикална революция? Трудно е да се бориш с имена като Питър Грийн, Ерик Клептън, Кийт Ричардс, Карлос Сантана и Брайън Джоунс, но за Джими Хендрикс това е някак съвсем естествено. Джими, със своите божествени пръсти, се превръща в легенда, в стихия, която привнася нов тон в гласа на китарата, която успява да изтръгне нови звуци от сърцето ѝ, да я накара само по себе си да пее, да страда, да танцува. Пръстите се плъзват по грифа и китарата се подчинява. Историята започва да се пише.

Всичко започва с една метла

Хендрикс е роден в Сиатъл – американският Ливърпул, дал на света една камара гениални музиканти. Историята на семейството му е някак класическа – баща му трудно се задържа на работа и има проблеми с алкохола, скандалите са ежедневие, стига се дори до физическо насилие. За да се спаси от тях малкият Джими често се заключва в килера, далеч от крясъците и истерията. По-малкият му брат – Леон Хендрикс, разказва как още от малък Джими мечтае да бъде велик китарист и казва, че музиката се е носела по вятъра, че вдъхновението просто е било там, без да има конкретна причина за нея.

Първата китара на Джими съвсем не е китара, а метла, която малкият гений използва, за да материализира желанието си, да му придаде някаква форма. Метлата се превръща в най-добър приятел, в убежище, което носи надежда и нашепва за едно по-добро време, неопределено и все още неслучило се. Но съзнанието има изключителната способност да се сдобива с това, което най-много желае.

Когато Джими вече учи в средното училище „Хорас Ман“ в Сиатъл метлата прави силно впечатление на една от социалните работнички. След като наблюдава как малкият Хендрикс я разнася по коридорите цяла година, тя изпраща писмо до училищната управа с молба за средства, с които да се осигури инструмент, като казва, че в противен случай липсата на такъв може да доведе до необратими психични разстройства. Този план обаче пропада, а бащата на Джими отказва да му купи китара. Моментът, изглежда, още не е дошъл, но боговете на китарата вече чертаят пътя на новия член на пантеона.

Първата китара

През 1957 г., докато разчиства купчина боклук в къщата на възрастна жена, Джими намира очукано укулеле с една единствена струна. Жената му позволява да го вземе и Джими започва да свири единични ноти, като повтаря китарните части в записите на Елвис, които звучат от всеки ъгъл и радиоприемник в страната. Година по-късно първата акустична китара вече е факт. Цената ѝ е 5 долара. Джими е на 15 години. Пътят на китариста минава през имитацията – Джими слуша и гледа изпълнения на Howlin’ Wolf, краля на блуса B. B. King и блус китариста Робърт Джонсън – същият онзи Джонсън, за когото разказват легендите. Скоро след това Джими създава и първата си банда – The Velvetones, но осъзнава, че крехкият тон на акустичната китара го държи в сенките.

Първата му електрическа китара е подарък от баща му – бяла Supro Ozark с един адаптер, съвсем обикновена и невзрачна, но прочула се като електрическия дебют на Хендрикс. Интересно е, че по време на едно от първите си живи изпълнения Джими е изритан по средата защото се перчел. Китарата му е открадната скоро след това, но баща му успява да си позволи втора – Silvertone Danelectro.

Китара и униформа не си подхождат

С нея Джими влиза в ново десетилетие. Освен време на музика и рок революция, шейсетте години са време и на война. Едва на 19-годишна възраст Хендрикс вече има проблеми с полицията, след като два пъти е заловен да се вози в крадени коли. Властите му дават избор – военна служба или затвор. Няма да се нагърбваме с определение кое е по-лошо, но Джими избира армията и през 1961 г. за първи път влиза в униформа.

Конфликтът във Виетнам е в шестата си година. Джими е отделен от китарата си и бързо пише на баща си с молба да му я изпрати. Червеният Silvertone пристига и се превръща в повод за тормоз и подигравки, но това е поредната стъпка по пътя – Хендрикс и китарата са едно цяло и това е все по-видно. Ръката се слива с грифа и докато една привидно малка война разтриса целия свят, тоновете на китарата рикошират в душата и пишат сценария на бъдещето.

Джими не е войник. Това виждат дори неговите висшестоящи офицери. Един от тях пише: „Той няма никакъв интерес към армията…моето мнение е, че редник Хендрикс никога няма да достигне нивото на истински войник. Смятам, че армията ще спечели от неговото освобождаване“. Не можеш да противоречиш на офицер. Армията ще спечели. Също китарата, музиката, целия свят. Джими и войната са несъвместими. На 29 юни 1962 г. Хендрикс е овободен.

The Jimi Hendrix Experience

В Тенеси Джими и басистът Били Кокс, с когото се запознават по време на военната си служба, формират нова банда – The King Kasuals. За да не остане по-назад младият виртуоз започва да се учи да свири със зъби – трик, който вижда от китаристите на Юга. В Нашвил Джими се сблъсква с активната сцена на ритъм и блус музиканти и започва да свири по барове, дори като беквокал на Айк и Тина Търнър и Литъл Ричард, но това просто не е достатъчно. Изморен от постоянното свирене в банди, Хендрикс се мести в Харлем, където се запознава с басиста на The Animals Час Чандлър. Чандлър, които зарязва бас китарата и влиза в ролята на мениджър, е толкова впечатлен от стила му, че през 1965 г. му предлага да се премести в Лондон и да стартира нова банда. Джеймс Маршъл Хендрикс става просто Jimi, а през пролетта на 1966 г. на британска земя се ражда The Jimi Hendrix Experience – първата му банда.

Триото се състои от соло китарата на Джими, барабаните на Мич Мичъл и баса на Ноел Рединг. Първият сингъл на бандата “Hey, Joe” има престой от 10 седмици в британските музикални класации, като стига до шесто място по слушаемост. Скоро след това бандата издава и първия си албум – „Are you experienced”, който не успява да стигне до първото място в класациите заради „Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band” на „The Beatles“. Нелош резултат за дебют.

Експресивният, експлозивен стил на Хендрикс личи още в отварящата песен от албума „Purple Haze“, но и в „Manic Depression“, „Foxey Lady“ и „Red House“. Хендрикс си играе с акордите, разгръщайки ги на съставните им ноти и намирайки нови техни варианти, експериментира с хармонията и с различни техники при студийния запис и последващата обработка, както е в титулната песен „Are you experienced“. В нея китарата и барабаните са „обърнати“ и звучат в обратната посока, пресъздавайки гласно пъстрите сайкъделик цветове на обложката. В основата на бандата обаче заляга любовта към китарата и нейните безкрайни проявления – от блуса на чернокожите общности, до негово величество джаза и нови, нечувани досега звуци и тонове, които само Джими може нежно да изтръгне от дървеното ѝ сърце. Когато го чува за първи Ерик Клептън казва: „You never told me he was this fucking good…”. Тези думи нямат нужда от превод.

Макар и сравнително добър вокалист, Хендрикс говори чрез китарата. Металическият глас предава емоции и усещания, разказвайки цели истории, някои, като „The Wind Cries Mary“, „Little Wing“ и „Castles Made of Sand“ са по-лирични, други – бомбастични и крещящи, които казват едно – Джими Хендрикс не подлежи на имитация. Фийдбек, експерименти с хармонията, двойни записи на китарата, наслоени един върху друг – Хендрикс е истински експериментатор и революционер, който завинаги променя гласа на китарата. В ръцете му инструментът заживява нов живот, вдъхновен от случилото се дотук: от звуците на войната, от любовта, която движи всичко.

Към пантеона на китарните богове

Името на Джими вече е добре познато във Великобритания. В САЩ това ще стане чак през 1967 г. на легендарния фестивал в Монтерей, на който бандата участва след препоръка от Пол Маккартни. Със своето изпълнение на “Wild Thing” на The Troggs, The Jimi Hendrix Experience се превръща в една от най-добре познатите и най-скъпи банди в страната за една нощ. Визията му също допринася за неговия светкавичен успех – ярките цветове и нестандартно облекло променят изцяло образа на чернокожия музикант в Америка. В края на изпълнението си Хендрикс подпалва китарата си и коленичи пред нея, създавайки един от най-емблематичните моменти в рока, после хвърля останките в публиката. Божествен комплекс? Джими може да си го позволи.

Снимка: Amund Pedersen 

През 1968 г. бандата вади нов албум – Axis: Bold as love. Джими създава и студиото Electric Lady Studios в Ню Йорк, където започва да прекарва все повече време. През 1969 г. The Jimi Hendrix Experience се разпада, но не преди да създаде Electric Ladyland, в който намираме шедьоври като „Rainy Day, Dream Away“, „Still Raining, Keep Dreaming“, „All Along The Watchtower“ и „Voodoo Chile“.

1969

Лятото на ’69 г., за което Брус Спрингстийн пее с носталгия, се оказва съдбовно за Джими –най-скъпоплатеният музикант в света. Това е лятото на епохалния фестивал Удсток – три дни, изпълнени с идеализъм и любов, голи тела, безвремие, алкохол и широк спектър халюциногенни и психоактивни вещества. Музикален протест срещу лудостта на епохата. Джими и временната му банда Gypsy Suns and Rainbows свирят непрекъснато в продължение на два часа – най-дългото му живо изпълнение – на 18 август, в 9:00 ч. сутринта, когато събралите се хора вече не са 500 000 хиляди, а „едва“ 200 000. Изпълнението на химна на САЩ “Star Spangled Banner”, придружено от изкривените звуци на прелитащи самолети и картечен огън, всички те дело на белия Stratocaster на Хендрикс, са една от най-високите точки на двучасовото изпълнение.

През същата година Джими отново се събира с басиста Били Кокс за четири специални новогодишни концерта, проведени на 31 декември 1969 г. и 1 януари 1970 г., части от които после са издадени в албумите Band of Gypsys (1970 г.) и Live at the Fillmore East (1999 г.). През 1969 г. бандата е на турне и в Швеция – едно от малкото истински провалени и невдъхновени, дори сухи живи изпълнения. Причината за това е проста – законите срещу разпространението на трева и други забранени субстанции в Швеция са строги и бандата не успява да се сдобие с такива. Резултатът е налице и можете да го видите в записи от изпълнението – статични, някак равни тонове от китарата, спящи барабани, муден бас.  Концертът в Швеция е част от европейското турне “The Cry of Love”, белязано от скандали и пропаднали концерти.

Завинаги на 27

През 1970 г. The Jimi Hendrix Experience се събира за кратко, но историята е към края си. Хендрикс няма задръжки. Пътят му е пропит с алкохол и прояден от наркотици още от 1962 г., когато в Кларксвил, Тенеси, току-що освободеният от армията прохождащ китарист влиза в бар „за едно питие“ и успява да изхарчи 400 долара. Под влиянието на алкохола Хендрикс става агресивен и избухлив, предразположен към изблици на насилие и истерия. Първият му сблъсък с халюциногена LSD е през 1966 г., според други сведения – през 1967 г., малко преди участието на фестивала в Монтерей. От 1967 г. употребата му, наред с други наркотици, се превръща в нещо стандартно, което съпътства кариерата му както на сцената, така и извън нея.

Приятелят му Хърби Уошингтън казва, че под влиянието на наркотици и алкохол, които Джими често смесва, „той просто се превръщаше в копеле“. Причините за смъртта на Джими Хендрикс така и не са изяснени. Датата е 17 септември – спокоен ден в хотел „Самарканд“ в Лондон, където Джими дели бутилка вино със своята приятелка Моника Данеман. Двамата заспиват и когато Моника се буди Джими вече не диша. Аутопсията показва, че Джими се е задушил в съня си, а в кръвта му са открити барбитурати – една от основните съставки на успокоителни и сънотворни вещества. Патологът така и не се произнася по случая, а причината за смъртта му остава отворена. Джеймс Маршъл Хендрикс е погребан в щата Вашингтон, близо до гроба на майка си.

Снимка: Thomas Hawk

Крясъците на китарата продължават вече почти 50 години. А и нежните ѝ звуци. Няма да се нагърбваме да изброяваме всички музиканти, които Хендрикс е вдъхновил и изградил с тона на белия Стратокастър, ще кажем само едно – в пантеона на музикалните богове, някъде там, където стените са покрити от китари и музиката никога не стихва, Джими Хендрикс заема едно от централните места. Кариерата му е кратка, но само за четири активни години Джими променя начина, по който слушаме китарата, по който я държим, начинът, по който се опитваме да разпознаем точния тон и акордната прогресия – Джими променя самия инструмент и неговата същност. А животът му, толкова кратък и наситен, си остава един пясъчен замък, който безкрайното пъстро море разнася из вечността с мекия допир на вълните си.

And so castles made of sand,
Fall in the sea, eventually.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"Музиката на 90-те през погледа на едно дете на 90-те10.09.2016

Още от Под Моста

Деница ДимитроваПристрастяващата мистерия на „Отмяната“Кино