За първи път гледах Лили Гелева в самото начало на осъзнаването ми като горе-долу адекватен индивид в, честно казано, не помня коя постановка, но помня, че беше в Младежкия театър, възможно е да е било „Летище“. За първи път чух песента „Край на света“ седмица след излизането ѝ, докато определено не столквах чужд профил в не си спомням коя социална мрежа. Зная обаче, че много бързо се овъртолих в това, което прави тя, и веднъж дори водих спор заради правото ми да слушам нейна песен в неособено претъпкан, но пък сигурно съботно разположен в конкретния момент провинциален рок бар. „Овъртолихме се“ пък освен че е една от онези три песни, които човек си има за себе си и приема много лично, е също и песента, която всекидневно тананикам, докато щракам по клавишите и тормозя колегите си.

Лили Гелева е родена в София, учила е живопис, актьорско майсторство (в класа на проф. Атанас Атанасов), магистър е и по „Литература, кино и визуална култура“. Играла е на сцените на Народния театър, на Сатиричния театър, на Младежкия, Театър 199, „Сфумато“, „Азарян“ и Столичния куклен театър. През 2017 година започва да прави музика в дует с Мартин Костадинов, с когото изпяват „Край на света“, „Овъртолихме се“ и „Първите хора„. Има и една солова песен – „Писмо в бутилка“ (за тази песен беше гореспоменатият спор). Какво си говорихме с актрисата и певица Лили Гелева, четете в следващите редове.

Илияна Маринкова: Какво обичаше да прави Лили през летните недели преди втори клас?

Лили Гелева: Обичах да си играя. Сега си давам сметка, че това се превърна в моя професия (смее се). Израснах покрай брат ми и братовчед ми и често играех момчешки игри, помня, че ги молех да съм “поне вратар”, като играеха футбол. Аз съм най-малка от тримата и често беше смешно да се мотая с тях, но те се смиляваха. Много се обичаме и много се гордея с тях. И тримата завършихме средното си образование като художници и това ни научи на въображение, сръчност и естетика. Те се превърнаха в чудесни дизайнери, аз използвам тези умения по малко по-различен начин. Брат ми напоследък се занимава и със снимане и прави невероятна звездна фотография (@mihailminkovphotography). Което също ме връща към детството, защото от малки с него нямахме търпение да има буря и да снимаме светкавици. Той де. Аз само се вълнувах (усмихва се).

ИМ: Родена сте в София, как се случи да учите живопис във Варна? И как започнахте да рисувате?

ЛГ: След като родителите ми са се разделили, майка се е преместила във Варна с мен и брат ми. Започнах да рисувам от малка, защото бях супер срамежлива и това беше единствения начин хем да се изразявам, хем да не е нужно да се обяснявам. Цяло чудо е, че после станах актриса. Още помня изумените физиономии на преподавателите ми като им казах, че ще кандидатсвам в НАТФИЗ. Не им се много вярваше, защото не давах вид на… представата за човек, който може да стане актьор.

ИМ: Морето или Витоша?

ЛГ: Ох, навсякъде. Ако има нещо, за което мога съвсем спокойно да се нарека алчна и да не ме е срам,  то е по отношение на пътешествията. На път излишното отпада. А като си сред природа си набавяш необходимото усещане за незначителност и едновременно свързаност с всичко. Някак всичко си идва по местата. А ако въпросът е между София или Варна… в София се чувствам вкъщи.

ИМ:  Как влечението към рисуване се превърна във влечение към театъра?

ЛГ: Усещах, че няма да е рисуването пътят, по който ще се справям със себе си. Актьорството ми изглеждаше като много по-труден и интересен път, който интуитивно усещах, че ще ми даде възможност за повече преодоляване на граници. И съчетаваше в себе си всичко, което обичам да правя. И така и стана. Последните две години от училище започнах да ходя в театралната студия на Стоян Радев и усетих как всичко се пренареди и тези два дни от седмицата ми бяха най-любимото време. Много съм му благодарна и на него, и на Веселина Михалкова. И двамата повярваха, че аз мога да опитам и накараха и мен самата да повярвам.

ИМ: Как се чувствахте в НАТФИЗ?

ЛГ: В началото ми беше много трудно. Често не си даваме сметка, че сбъдването на мечтите е по-трудният път, който размества нещата, с които сме свикнали. Но преди НАТФИЗ си бях дала една година време, за да се подготвя за “ако се случи” и май това ми помогна да издържа. Обучението в Академията е като никое друго. Толкова сгъстен живот, през който преминаваш с хората от класа си, които днес усещам като роднини. Това е велико. Много съм щастлива и благодарна на проф. Атанас Атанасов, че съм завършила именно при него и екипа му.

ИМ: А как се чувствате на театралната сцена?

ЛГ: На една репетиция Маргарита Младенова ми каза, че не познава човек, който толкова да се радва, че е на сцена (смее се). Обичам наистина. Докато репетирам хич не ми е лесно, защото много мисля и често сама се спирам, но като се стигне до момента, в който тези неща отпадат, е велико. Май заради този миг се занимавам с театър.

ИМ: Защо започнахте да създавате музика професионално?

ЛГ: Защото не го приемам като професионално (смее се). Това, че е като на шега, без претенции, ми позволи да си дам шанс в тази посока.

ИМ: А защо джаз?

ЛГ: Истината е, че аз слушам много различна музика от тази, която правим. Но ние разказваме истории с музика и всяка история сама си идва със стила, който е най-подходящ за разказването ѝ. Доверявам се на това усещане.

ИМ: Как се събрахте с Мартин Костадинов в дует?

ЛГ: Почти случайно. Той ме покани да направим един кавър и евентуално “Овъртолихме се”. Кавър не направихме (усмихва се). Срещата с Мартин ми е много важна. Това е много пълноценно общуване, много близко и честно. Музиката ни е резултат от нещата, които ни вълнуват, от които ни е страх, с необходимата доза самоирония.

ИМ: Вие сама пишете текстовете на песните Ви – какво Ви провокира да напишете конкретен текст?

ЛГ: Провокират ме животът, общуването с Мартин, с близките ми, с хората по принцип, провокират ме въпросите, които си задавам, и… малкото отговори, до които понякога се докосвам.

ИМ: Какво значи да се овъртолиш?

ЛГ: Каквото човек си реши. Това ми хареса в тази дума. Че може да означава, че си се забъркал в нещо, сякаш без да разбереш. Може да е любов, може да е някаква друга каша (смее се).

ИМ: Имате и една солова песен „Писмо в бутилка“ и нейното послание е да не замърсяваме планетата. Темата за климатичните промени е много близка, какво мислите за Грета Тунберг?

ЛГ: Тя е живото доказателство, че всеки човек има силата да промени света. Много крайни са мненията за нея, но това е естествено. Важното е, че не остава незабелязана. Живеем във време, в което е нормално да сме недоверчиви и мнителни. Мисля, че имаме нужда повече да вярваме и да се доверяваме. Не го казвам като някой, който владее това, а по-скоро като човек, който се учи на това. Ако вървим през живота с повече обич, ще е по-добре за всички (напомням си го ежедневно).

ИМ: Защо станахте веган?

ЛГ: Начинът, по който се храним, придвижваме и живеем изобщо нямат нищо общо с никой друг период от историята на света. Живеем във време, в което обслужваме удобството си и това коства ужасяващо количество ресурси на планетата. И всичко това сме “постигнали” в последните 60-70 години. Трябва много бързо да си дадем сметка, че ако искаме да ни има, както и поколенията след нас, трябва рязко да излезем от тази самозабрава. Станах веган, защото разбрах, че с нещата в чинията си човек може да се грижи за себе си и за планетата, на която живее. Допуснах, че ако с това си действие мога да “гласувам” за един по-добър свят, не е толкова важно какво аз съм “свикнала да ям“.

ИМ: По инстарам профила Ви съдим, че обичате да готвите. Как се запалихте по готвенето?

ЛГ: От малка баба ме научи да готвя. В последствие да чета за храненето, да готвя, се превърна в любимо мое занимание. Имах и период на много лоши отношения с храната и себе си. Сега, когато вече от години се сдобрихме, това продължава да ми е много важно и интересно. Храната е споделяне, общуване, тя е обич към теб самия и другия и наистина вярвам, че е много, много важно с какво “гориво” зареждаме телата си. И много уважавам избора на всеки за това.

ИМ: Какво правите в перфектния момент от съществуването?

ЛГ: С цялото си същество вярвам, че перфектният момент от съществуването е настоящият. Ние мислим за вчера, за утре, но никога не присъстваме другаде освен в “сега”. В колкото по-добри отношения сме с настоящия момент, колкото повече го приемаме такъв какъвто е, в толкова по-приятно място за живеене се превръща собствената ни кожа. Разбира се, това също е нещо, за което трябва да се упражняваме.

ИМ: Какъв е смисълът на изкуството?

ЛГ: Да направиш избора кой е твоят личен смисъл, може би. Да сме в една зала, кино или театрална, с други хора, особено днес, когато живеем толкова бързо, ни дава възможност за нещо като колективен сън, намирам това за много красиво.

ИМ:  Занимавате се с много форми на изкуство – има ли някоя, която Ви прави най-щастлива?

ЛГ: Вероятно самият живот.

ИМ: Коя постановка да гледаме през октомври?

ЛГ: Например, бих препоръчала „Neoдачници“ на режисьора Иван Пантелеев в Народния театър. 

ИМ: А коя група/музикант да открием?

ЛГ: За музика бих ви предложила да отидете на лайв на Павел Терзийски. Издебнете го някъде, струва си. Всъщност радвам се, че има много български артисти, музиканти и автори, които с удоволствие препоръчвам.

ИМ: Какво следва след „Първите хора“ и „На тятър съм“?

ЛГ: Следва новата ни песен и видео с Мартин и прекрасните хора, с които работим. Действаме. В театъра предстои премиерата ни на “Приключенията на Иванка Курвоазие” в Сфумато. Това е един изключително смел и вълнуващ проект, върху който в момента работим. Нямам търпение да се срещнем през тези текстове.

Ако още не сте се овъртолили в работата на Лили Гелева, пожелаваме ви го. На нея пък желаем много вдъхновение и успехи!

*Фогорафът зад заглавната снимка на тази публикация е Михаил Минков.