Музика

Музиката на Али

29.01.2021

Вероятно всеки, който има досег до българската алтернативна рок сцена знае кой е Алан Абдала, знае за Macrophone и е много вероятно главата му да се е пръснала на парчета поне веднъж, когато е слушал дебютната песен на новата му група ALI – „I come from the future„. Поне с моята глава се случи това – сигурен съм, че още има парчета от нея в репетиционната на Миро Иванов (Saint Eletrics, Обичайните заподозрени) в Балкантон, където записвахме сесия към въпросното парче за Urban Tapes.

След сесията направихме и интервю с Алан от поредицата „Какво работят музикантите?“ и размишленията му върху проблемите на музикалната сцена в България, стереотипите, адекватното и неадекватното в нея, откровено ме впечатлиха и още тогава си казах, че трябва да направя по-обширно интервю с него.

Каква по-добра причина от новата песен на групата, „Freedom„, която спазва стиловата им тенденция – няма нищо общо с другите песни, които чухме от тях. Срещам се с Али вкъщи, защото в момента няма къде и съм подготвил два листа с въпроси, но натурално го подкарахме от средата на нещата, които исках да го питам и влязохме в какви ли не теми. Интервюто може да бъде слушано или прочетено по-надолу.

Кой създава песните ви?

Аз работя по текстовете и аранжимента, а после с Калата (басист на ALI), най-вече той, работим по продукцията. Често в репетиции се досглобяват и напасват неща. Когато преценим, че едно парче е готово – отива за записи при Калата. Избираме най-добрия тейк на барабаните и започваме да се изсипваме в студиото един по един (Ковид) и така сглобяваме песента. Тук едно от най-хубавите неща е, че почти всички останали в групата са програмисти или мениджъри, което ги прави особено изпълнителни. Creatures of habit. Гледат си календарите, ексела, знаят какво и кога трябва да се случи и са там, за да го изпълнят.

Т.е. няма го типичния музикантски стереотип за закъсняването и творческата отвеяност?

Не, не. Артистичните хора не подлежат на време. Ако нещо е важно да се направи или преживее – то се преживява и тогава си вършиш задачките. При момчетата от групата това го няма. И им се възхищавам как превключват. Цял ден си се занимавал с маркетинг, приключвал си сделки…и изведнъж превключваш, отиваш на фитнес, после взимаш деца, а после идваш на репетиция и си тотално отдаден, без разсейвания.

Добре, как се намерихте? Ясно, че работите в една компания (и то голяма компания), но все пак – знаехте вече кой свири на барабани, кой на китара или примерно някой е написал в Slack: „търсим човек, който свири на барабани!“?

Най-вероятно така е започнало, защото когато аз отидох във фирмата, Melon (името на фирмата) си имаше своя собствена група и то от близо 10 години. Шварц (китара) и Тони (китара) са започнали и са си свирили акустични кавъри, че и авторски парчета още от АУБГ и малко по малко започват да добавят нови членове към групата.

Всъщност, групата не е спирала да претърпява някакви метаморфози, докато Шварц не доведе Калата (единственият, който не работи в Melon), който освен басист е и мултиинструменталист и който е на такова ниво, че автоматично надъха останалите в групата да работят по-здраво, за да му настигат ниво и да го задържат в групата. Защото веднага се усети колко добре звучат нещата с него. И това вдигане на нивото ме подтикна пък мен да им предложа да направим една от песните, които имах в главата си и тя стана много бързо, много готино…

Коя песен?

„Dying Leonard“. Която ще пуснем малко по-нататък. Това, което много харесвам при нас е, че всички в групата слушат много музика. И все групи като Pearl Jam, Alice in Chains, A Perfect Circle…и това ги прави хора с отношение към текста. И се получават едни дълбоки разговори, в които всеки анализира, мисли и добавя идеи към текста. Това са хем брейнсторминги, хем не са брейнсторминги, защото не целим да са такива, а всеки просто бълва идеи. И така парчетата ни стават много бързо. За „Dying Leonard“ имаме една концепция, но още не е кристално ясна. Това ще стане едно от най-добрите ни парчета. На живо сме я свирили два пъти – и двата пъти хората откачиха. Със всяка следваща песен искам хората да виждат, че се развиваме, че мислим по-различен нашин по отношение на звук и преживяване.

Слушал съм ви всички песни, включително и „Freedom“ (която по време на интервюто още не е излязла официално). Доста са различни. Кое е общото между тях?

Нищо. За мен един музикант може да изгради стил и да изсвири 20 парчета по един и същи начин. Да звучат окомплектовано, хомогенно. Ние не сме професионални музиканти. Аз и не искам да ставаме такива. В момента много се кефим да го правим по този начин. Имаме песен, която е рокендрол – окей, правим рокендрол. Следващата звучи space rock – окей, правим го, защото просто звучи добре.

Това е доста интересно, защото знаеш как на нашата сцена (а и не само), когато се появи нова група и изкара песен или албум, веднага го има това: „много прилича на Arctic Monkeys, на Kings of Leon, на Pearl Jam“ и т.н…

Проблемът е, че тука хората слушат страшно малко музика. Не защото те не могат да слушат повече музика, а защото няма кой да им я даде тази музика. Затова и вече почти не слушам албуми на банди, а по-скоро подкасти, онлайн радиа…примерно KEXP, което за мене е върхът като радио. Моите любими банди са Rolling Stones, The Beatles, Led Zeppelin. Обичам ги, това е ясно. Но ако слушам нови банди, те няма да ми отнемат любимите групи. И много хора се притесняват да слушат нова музика, защото си мислят, че няма да им хареса, няма да е като това, което вече обичат. Аз самият бях на това мнение, но си го преборих. Идеята ми е, че хората, слушайки това малко неща, веднага ще те асоциират с нещо.

Сам си чул колко различно звучи „Freedom“. След „I come from the future“ си казахме, че ако ни харесва една песен – пускаме я. Ние нямаме изградена фен база, изграден стил, не е дошъл човекът с многото милиони, който да казва „давай да правим това, това и това“. В момента искаме да сме хора, които пускат само музика, която ги кефи.

До каква степен хората, като аудитория, са виновни, че слушат твърде малко музика?

Едно време имах много ожесточени спорове с някои банди и собственици на клубове по темата. За мен е малко изпуснато това. Преди Spotify имаше Замунда. И Замунда прецакваше абсолютно всички хора, на различни нива, по отношение на изкуството. Сещам се как преди да има Замунда и искам да си купя албум – аз съм пестил пари, за да си купя албум на System of a Down. Едвам събрах пари, купих си албума и си счупих уредбата да го слушам. И го оценявам, поглъщам го, разбивам го, прехвърлям го, преживявам го по максималния начин, за да мога да оправдая тези 10лв., които съм дал за албум. По сходен начин, не помня коя група и албум беше, си купих диск и не ми хареса. Казах си „аз тези повече няма да ги слушам“. И беше голямо разочарование, защото съм дал пари и съм се разочаровал.

Идеята ми е следната – ако всичко ти е лесно, ако си сваляш някакви албуми ей така…ти не го осъзнаваш, все ти е тая. Когато даваш пари обаче положението е друго. Някои неща ти харесват, други не. И така изграждаш критично мислене. Можеш да прецениш дали една музика е за теб или не е твоето. Да търсиш повече, да ровиш повече. С безплатното пада нивото на вкус, на прецизност, на хигиена в музикалната сетивност. И това рефлектира и върху бандите.

Аудиторията е виновна колкото е виновна държавата, колкото са виновни изпълнителите. Всеки е виновен и всеки се опитва да си измие ръцете с другия. И аз съм си задавал този въпрос – „Защо в България нямаш Pearl Jam?“. Ами нямаш Pearl Jam, защото има определени причини. Pearl Jam не са се родили Pearl Jam.

До каква степен мислиш, че е правилно държавата да субсидира изкуството?

Мога да говоря за нашата музика и сцена. При класическата музика е ясно, че държавата и бизнесът трябва да помагат доста активно. При нас е по-разично. Ако аз сега си купя една значка на Stones, на Мик Джагър му натежава джоба. Това е една гигантска мрежа. И си мисля, че държавата, в нашия случай, не трябва да помага, не трябва да пречи, а единственото, което трябва да прави държавата е да държи под контрол сивите сделки. Всичко да излезе на светло – договори, хонорари, защото само по този начин може да се създаде реална конкуренция. И това го казвам от гледната точка на човек, който тотално се е отказал от борби и мрънкане на местно ниво. От гледната точка на човек, който не разчита на музиката, а сам си вади парите (по друг начин) и може да прави каквато си иска музика, без компромиси.

И да се върна към началото на мисълта ми – по отношение на класическа музика, тетрални събития, държавата не смятам, че прави каквото и да е, а дори напротив – нарочно осмива тези хора, за да може да се поддържа тезата, че „музикант къща не храни“.

А какво куца на българската сцена генерално? Защо нямаме музиканти/групи, които да са адекватна част от световната сцена?

От днешна гледна точка, това, което куца е, че всички живеем прекалено добре. Имам предвид, че на нито един от нас не му се разказва фамилията. И това до голяма степен важи и за целия свят. Едно време имаше разярени млади, имаше движения, общества, имаше хора, които живеят зле и са гневни, и искат да го покажат, правейки рокендрол. Затова и рокендролът не е музика на спокойните. Това е музиката, която сваля режими. Повдига едно общество от един строй в друг строй. За да имаш адекватна сцена, която има послание, ти не трябва да си заспал. Не трябва бъдеш част от новите промоции на мобилни оператори или магазини. Ти трябва да си гневен точно срещу живота, който в момента ти се представя като добър пред очите. И да имаш послание. Това е първото и най-важно нещо.

Второ най-важно нещо – за да излезеш навън ти трябва да имаш перфектен английски. Забрави за този постулат „тея щом не знат български, аз няма да им уча английския“. Навън не можеш да пробиеш с български, немски (изключвам Rammstein), френски. Ти трябва да убедиш хора, които са родени с този език, в едни идеи, в които вярваш безусловно. Излизаш отпред, хващаш ги за шията и им казваш това, което ти е на сърцето.

Коя е българската песен с най-силно послание, която си слушал в последните 20 години?

Не съм фен на такава музика, но примерно текстовете на Wickeda, които са по-гневни, ми харесват много. Не е моята музика, но определено Ерол умее да вкарва гняв, разочарование и да ги смесва в една много хубава ирония, която за съжаление на местно ниво, ако не я смелиш на българина, трудно се схваща. Добър пример за група, която смила посланията перфектно са Ъпсурт. Някои от песните на Хиподил, колкото и да не ми се иска да го кажа, са също такива. Светльо е един от най-интелигентните хора, които съм срещал в арт средите. Много хора харесват също уейвърските банди.

Какво мислиш за попфолка? До каква степен той пречи за това да се случват други неща?

Попфолкът не е случаен, никой не ни го е насадил насила. Той просто си е отражение на това, което явно българинът винаги си е искал. За мен попфолкът си е просто стил, който си го има някъде. Изтеглили сме късата клечка да сме в държава, в която не се слуша рок, а се слуша попфолк. Много често големите противници на попфолка (от музикалните среди) имат чиста форма яд на това как изпълнителите в този стил успяват повече да печелят и т.н.

По-интересно е да видим как управляващите използват попфолка, за да контролират населението. Което е пропаганда, а не част от музикален стил. И най-тъпото нещо е хората да се оправдават с попфолка. Недопустимо ми се струва да не даваш всичко от себе си, за да надскочиш попфолка. Кой го прави това? За мен това го правят Ъпсурт. Сигурен съм, че огромна част от хората биха предпочели да отидат на концерт на Ъпсурт отколкото да отидат на попфолк концерт. Дори за фенове на попфолка. Такова е по цял свят. Нито един соул изпълнител не е тръгнал да се тръшка, че има кънтри музика.

Как се отрази Covid на създаването на музика? Защото с групата създадохте доста музика през последната година.

За мен не е проблем. Но е важно да поясня, че в групата сме предимно хора 35+ годишни, работещи от 9 до 5 (поне), с много още ангажименти и много желание за музика. Даваме всичко от себе си, но няма как да гарантираме, че ей сега ще изкараме еди колко си нови песни. Имаме много демота, които са готови за запис, 12 песни чакат своя ред. И имаме амбициозната цел за едно EP или албум до края на годината. Като второто е малко в сферата на фантастиката. Искам да пускаме песни, за да остане нещо след нас.

Какво мислиш за livestream концертите?

Супер идея. Аз лично изгледах 5 livestream концерта – два на Jeremy?, P.I.F., Casual Threesome и още един лайв концерт на една акапелна група.

Коя е песента, която си написал и с която се гордееш най-много?

Много съм доволен, че записах новата ни песен „Freedom“. Изпитах тази песен по действителен случай и текста, музиката и всичко останало отговарят на 100% на тази ситуация. И се сещам винаги за тази ситуация, когато чуя тази песен. Радвам се, че съм написал песен, която не е направена, за да бъде хитачка и да звучи просто добре, а е истинска, създадена по някаква случка и оставила в мен белег.

„Don’t hate me“ и „The list“ са още песни, с които се гордея, но те предстоят да бъдат издадени. А има песни, като „I come from the future“, които не съм очаквал, че ще се харесат толкова и точно това ме кара да се гордея с тях.

Имаш ли идеалистична представа за себе си като артист и за групата като цяло?

Перфектният сценарий в момента се изпълнява, защото ние вършим страшно много работа и берем плодовете от нея. Учудвам се колко много хора се впечатляват, че като си даваш много зор за нещо и работиш за него – то се случва. Или не го работиш интелигентно, или не го работиш изобщо. Поставяме си цели и действаме спокойно, без сътресения.

Представям си първо тук да се установим, да натрупаме опит на сцена, а впоследствие имаме достатъчно приятели около себе си, които да могат да ни свържат с международни лейбъли, фестивали, клубове. Това, което правим не може да бъде изпълнявано тук. Максимум пред едни 100-200 максимум човека в клуб.

Вярвам в цялата идея на това, което правим. И ми се иска да започнем с участията, за да видим дали можем да звучим на сцена така както звук и на записите.

А трудно ли е да достигнеш това уеднаквяване на звученето? С Macrophone сте имали доста участия. Колко е трудно да си на нивото на записа?

Когато Ясен напусна Gravity Co., за да дойде в Macrophone, медиите гръмнаха. Аз тогава не знаех (буквално) каква е разликата между акустична и електрическа китара. Представи си този контраст и в същото време музикалните медии гърмяха, че сме едва ли не най-новата и яка банда в света. А аз още се учех да пея. И това ни изигра доста лоша шега в началото за концертите. Не знаехме как да се държим пред хора и концертите бяха много калпави, въобще не можехме да свирим. Но хората харесваха песните и се кефиха.

Относно твоя въпрос – на това се обръща много повече внимание сега, отколкото тогава. Едно време, ако знаеш какво се пее в припева – нямаш проблеми. Китарката фалшива, басистът – пиян…няма проблеми. Не звучаха като в албума (макар че нямахме и техниката, с която да се получава това). Сега смятам, че с достатъчно репетиции можем не само да си достигнем нивото от записи, но и да го надскочим.

Спомена за музикалните медии. До каква степен мислиш, че липсват в момента?

Тотално. Няма ги. Да го кажем така – има медии, които са музикални, но те се занимават с поп музика. Тип The Voice. Но медии като Про Рок, Avtora, ако искаш дори и Егоист, които се стремяха да бъдат алтернативни и където пишат хора, които са слушали страшно много музика, чели са много и са щипали здраво от западната култура. Повечето медии в момента излъчват това, което им пратиш. Много искат media kit. И имаш например 4 онлайн медии, които публикуват едно и също (това, което им пратиш). С изключение на няколко, които имат водещи, които се интересуват в дълбочина от това, което правиш. Това са медии, които знаят какво да те попитат. Медиите преди бяха и критични. Не беше само „колко хубаво пееш, колко яко“.

Намирам за огромен проблем в журналистиката ни, особено в медиите за култура, че няма критика. Няма да видиш статия, в която някой да каже „ебаси тъпият албум или песен“. Просто го няма това.

Точно това е. Че някой, който да каже „абе, хора, вие нормални ли сте някой да слуша тая тъпотия. Това напуска редакцията ни само през прозореца“. И е имало такива ревюта за песни в Avtora, в които не сме можели да повярваме, че някой отнася такива лайна и си казвахме как, ако не си се случи нещо такова, ще се покрием тотално.

Ама това е супер важно да го има, защото иначе се създава един колективен конформизъм.

Създаваш и мега егоцентрици. Архиетипът на младата певица, която е опакована в перфектните прессъобщения и се има за новата Мадона. Аз имам албум и половина с групата си, в музиката съм от около 15 години, завършил съм Художественатa академия, а още ме е страх да си кажа, че съм артист. Защото знам какви артисти има по света. И не съм против чалгата, колкото съм против този тип attention whores. По цял свят медиите дават мило и драго, за да имат свободата да казват „това е скапано“.

Каква мислиш ще бъде музикалната индустрия след Covid?

Ще си бъде същото. Музикалната индустрия зависи от хората. Мисля си, че хората навън ще осъзнаят необходимостта от това да прекарват време с приятелите си и да ходят на концерти. За тук не съм убеден, че е така. Масата тук иска да си ходи в моловете, да купува телевизори и да мята салфетки. А тези, които си оценяват музиката – дано посещават и локалните концерти, а не само всички големи европейски фестивали, както много мои приятели се канят.

Кои са хубавите фестивали в България?

При всички положения Wrong Fest, защото мога да говоря от първо лице – и като отношение към изпълнителите, хора, които го посещават и жертви, които се правят.

Spirit of Burgas беше страхотен фестивал. Направиха го на гъз. Има много хубави алтернативни фестивали. Kapana Fest е също страхотен фестивал.

Тук не можем да поемем наистина голяма банда. AC/DC направиха един концерт и после столицата не можеше 2 седмици да си поеме въздух. Нямаме необходимия капацитет и опит. Нямаме историята. Защото доста банди искат не само големи хонорари, но и искат един фестивал да има история.

Какво четеш?

Сега чета автобиографията на Леми. Преди това четох Джонатан Ливингстън. Чета предимно биографии на банди, защото научавам много неща и ми е интересно хората, които боготворя как мислят и защо са взели някои конкретни решения. Чакам един приятел да ми даде биографията на Ерик Клептън, за която ми каза, че докато стигнеш до средата си вече преминал през всички наркотици на света. Много е трудно да си представим човек, който, за да може да продължи да бъде креативен, е на ръба да се докара до самоубийство. Само и само да може да му идват някакви идеи в името на изкуството. Друг пример – Кийт Ричардс.

А филми или сериали?

Сега започнах да гледам Into the Dark. Не съм голям фен на сериалите, предпочитам да гледам South park, но този ми хареса много. Често играя и някакви игри. Имам нов компютър, който е много напомпан. Излезе наскоро Cyberpunk. На най-скапаните сетинги това едвам вървеше. И много страдах (смее се). Много кофти похарчени пари.

И за финал – кое е най-якото нещо, което си слушал скоро?

Покрай KEXP открих Battle Me, които, колкото и странно да е, подгрявахме в Terminal 1. Аз първо ги чух в KEXP, счупиха ми главата, намерих ги, слушах ги и няколко месеца по-късно Марто (Мартин Михайлов от Terminal 1 и Строежа) обявява, че те идват да свирят в Terminal 1. И му казах „Марто, ако искаш някога да имаме някакви отношения с тебе ще ме сложиш да ги подгряваме!“. Никога не съм треперел с такова очакване от това да свиря с тях.

В KEXP слушах и Idles. Ей така трябва да бъдат хората. А са на моята възраст. Още – All Them Witches, Band of Skulls, Deep Sea Diver, The Picturebooks (чиято песен „Zero Fucks Given ми е най-въртяната в Spotify за миналата година).

Иначе слушам всякаква и много музика. Бях се оплакал на един от бившите барабанисти на Macrophone, Наско Попов, че вече не ме кефи никаква музика, не слушам никаква музика и трябва да спра да слушам музика, за да се фокусирам върху мои неща. И той ми каза: „Напротив, малчо, трябва да слушаш много повече музика, за да осъзнаеш всъщност колко много музика има по света.

Главна снимка: Фелия Барух 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Таня ПанайотоваНай-яките музикални фестивали в света за 20 и 21 век29.11.2018

Още от Под Моста

Под Моста5 места, на които да си доброволец това лятоLIFE