Кирил Ефремов: рисковете на мафията, семейния живот и професията

На 18.06. българите в Берлин за пореден път имаха възможността да се насладят на българска постановка. По покана на Катя Костова, директор на „Арт театър“, актьорите Мария Сапунджиева, Ненчо Илчев и Кирил Ефремов посетиха Германия, за да представят постановката “Мъжът на жена ми“ на хърватския автор Миро Гавран.

Действието в нея се развива около тримата главни персонажи – двама мъже (Крече и Жаркес), които се оказват женени за една и съща жена (Драгица). Ще могат ли обаче злощастните съпрузи да се примирят и с появата на трети мъж в действието, който е любовник на законната съпруга, която си поделят? Множество комични сцени, отлична актьорска игра и достатъчно цитати за размисъл – така може да се определи представлението “Мъжът на жена ми“.

След постановката с Кирил Ефремов си говорим за превъплъщението му от мафиот в женен мъж, за трудностите на актьорската професия и голямата любов към театъра.

Карина Николова: Измъчи Ви тази жена! /има се предвид героинята в постановката Драгица/ Уморен ли се чувствате?

Кирил Ефремов: Малко да. Винаги след подобен спектакъл емоцията идва в повече, но това е приятна умора. Когато си дал всичко от себе си на сцената, после се чувстваш добре. Най-хубавото е, когато и зрителите са доволни и се радват.

КН.: На сцената изиграхте ролята на женен мъж, но тази година се оженихте и за Елена Петрова в новия български сериал „Ние, нашите и вашите“. Как се чувствате с новата си съпруга?

КЕ.: /смее се/ Добре, тя ми е екранна партньорка в сериала. За първи път работя с Елена Петрова, но си паснахме добре. Тя е истински професионалист в работата си. Сериалът се получи – гледаем е. Най-важното е, че си свършихме работата. Дали ще има втори сезон, не знам.

КН.: Значи се оказва, че не е толкова трудно да накараш един мъж да мине под венчилото… и на театралната сцена, и на малкия екран?!

КЕ.: /смее се/ Ами не, след като сюжетът е такъв!

КН.: Как избирате ролите си в театъра и в киното?

КЕ.: По-скоро те ме избират. За съжаление, ние сме в малка държава, в която няма възможност да се снимат по петнадесет-двадесет филма и по тридесет-четиридесет сериала. Индустрията не е толкова развита, да не кажа – въобще. Почти нямаме право да избираме, защото има много малко продукти, които се правят. Много се радвам, че попаднах в екипа на „Под прикритие“. Това беше един по-различен проект в телевизията. Ролите ми в двата сериала са много различни, което ме радва. В „Ние, нашите и вашите“ играя семеен човек с пет деца и с постоянни проблеми. За един актьор е важно да играе колкото се може повече и различни роли, защото така се обогатява визитката му, но и той самият като актьор.

КН.: Коя беше по-лесната роля – тази на мафиот или тази на съпруг?

КЕ.: /смее се/ Има едно неписано правило – лошите се харесват повече. Ако се абстрахираме от това, няма лоша роля. Не е тайна обаче за никого, че „Под прикритие“ направи бум и се продаде в много страни. Този проект ни направи мега-популярни, което означава, че всеки един от нас си е свършил добре работата. Затова обаче са виновни не само актьорите, но и хората, които стоят зад кадър – продуцент, режисьор, сценаристи, целият екип! Когато на едно място се съберат такива професионалисти заедно с добър екип от актьори, трябва да се получи и добър продукт. Двете роли са трудни. Не само защото са различни, но и защото изискват съвсем друг сленг, движения, друг начин на мислене. И двете са ми сладки! Дано да имам шанс да изиграя и нещо друго, защото актьорската професия не е само талант, но и шанс. /усмихва се широко/

КН.: Много често хората не правят разлика между актьор и герой. Случва ли Ви се да Ви поздравяват като „Големия близнак Тишо“?

КЕ.: Постоянно, но аз се радвам. Това означава, че по някакъв начин си влязъл в умовете и домовете на хората, накарал си ги да те запомнят с ролята. Всеки иска да се снима с теб и да си поговорите малко – от това по-хубаво няма! Би било добре, ако може да не те запомнят само с една роля, но това не зависи винаги от теб, но и от работата, която получиш.

КН.: Случвало ли Ви се е да не искате да Ви свързват точно с този образ?

КЕ.: Няма как! Има една приказка, че една маймуна три пъти да я дават по телевизията, тя става известна. Въпросът е, разбира се, с какво е известна. Аз предпочитам да съм популярен с това, което правя, с ролите си, а не с някакви други неща. Понякога е досадно, но пък няма нищо по-хубаво от това, да си си свършил работата добре.

КН.: Споменахте, че искате да изиграете и други роли. Какво Ви се иска като ново предизвикателство?

КЕ.: В театъра играя доста различни неща. Ще ми се и в киното и телевизията да има повече продукти, защото оттам ще дойдат и различните роли. Иска ме си да се мисли повече за културата в България, както и за отпускането на повече средства. Само така може да се започват повече проекти.

Иначе много неща може да изиграе един актьор, стига да има възможността да ги изиграе. В момента ние правим не това, което искаме, а това, което ни се позволява. Може да искаме да направим един огромен филм, но като нямаме средства… Всичко може да се организира бързо, но като средствата са ограничени или липсващи, е почти невъзможно. Преди няколко месеца завършихме един български филм. Казва се „Възвишение“ по романа на Милен Русков. Премиерата му ще бъде на 10-ти ноември. Това е огромна продукция – може би от „Хан Аспарух“ не се е правило нещо подобно. Чакаме с нетърпение да го видим на голям екран! Дано хората да го харесат, а и да влезнат да го гледат, понеже е български продукт. Ние, българите. сме малко зле на тази тема. Все мислим: „Този е направил нещо, но кой знае каква глупост е. Няма да ходя да го гледам!“, а трябва да подкрепяме това, което се прави в България – като изкуство и като производство. За всяко едно нещо са хвърлени много труд и усилия и когато не сме едно, а сме разединени от завист и предразсъдъци, тогава няма как да се получи.

КН.: Очевидно има много пречки пред актьорите в България. Какво продължава да Ви мотивира да останете в този бранш?

КЕ.: Любовта към професията. Всеки един от нас е имал трудни момент. Всеки един от нас е бил никой, преди да започне да се занимава с тази работа. Просто е нужно постоянство, много труд и да чакаш твоя миг, който може и никога да не дойде. Ако си достатъчно упорит и обичаш това, което правиш, нещата трябва да се получат. Мога да кажа, че съм един от най-щастливите хора в този аспект, защото работя това, което обичам. Това е било причината и за много трудни моменти, безпаричие и прочие. Ако можеш да издържиш, продължаваш напред. Ако не, си сменяш професията. Това е нормално.

КН.: Значи и в актьорската професия, както и в мафията всичко е много рисковано?

КЕ.: /смее се/ Да, но според мен няма нещо, което да искаш да направиш и което да не е свързано с някакъв риск. Важното е, че засега нещата се пооправят и вървят към по-добро. Промяната не е голяма, но има светлина в тунела.

КН.: Означава ли това, че и публиката Ви подкрепя повече?

КЕ.: Публиката е зажадняла за изкуство, за театър. Колкото и да са мачкани и колкото и труден живот да имат, хората се връщат в театъра. Особено когато постановките са хубави и стойностни, играем в пълни салони. Това е избирателна система. Отиваш и гледаш нещо. Ако не ти хареса, повече няма да повториш, затова и подобни представления си оттичат в канала. Радвам се, че започнаха да се правят много стойностни неща. Има и не толкова добри представления, но пък това също не значи задължително, че хората горе не са си свършили работата. Има различни причини за неуспеха на един продукт. Все пак това е изкуство. Трябва много работа и най-вече последователност в действията. Няма как да направиш един добър спектакъл, ако преди това не си минал една школовка, не си играл, не си се докоснал до другия или не си се потрудил, за да израснеш в професията.

КН.: Има ли определена постановка, в която не бихте участвали, нещо, което за Вас е табу?

КЕ.: Да, има такива театрални движения, в които не взимам участие, но аз не ги заклеймявам. Просто те не са моят театър. Не искам да споменавам наименования, за да не обидя свои колеги. Това е съвсем нормално – не може всичко да се харесва от всички. Всеки си има публиката. Имаш ли поне двама човека, дошли да те гледат, значи правиш нещо.

К.: Имам един последен въпрос. Този портфейл Ваш ли е? /цитирам реплика от постановката, която Драгица използва, за да заговори и омае двамата си злощастни съпрузи/

КЕ.: Кой портфейл?! /пита учудено и след секунди започва да се смее/ Не, не, не е мой!

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по “Медии и политическа комуникация” в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to