Когато хорърът е реалистичен, а безумието – безгранично

02.02.2016

Ревю на „Хоризонтите на лудостта“ на Донко Найденов

BookCover

Макар жанровете ужас и мистерия да стават все по-популярни сред българските читатели и киномани, търсенето на български автори е все още вяло. Което е жалко, защото в страната ни има хора-творци в това направление и го правят с една особена страст и майсторство.


Един от тях е Донко Найденов. Предстои ми да представя сборника разкази „Хоризонтите на лудоста“, публикуван от издателството за българска остросюжетна литература „Гаяна“. Творбата е малка, само 220 страници, и събира едва шест разказа, които вместо да заситят изострения ми книжен глад за хорър, само го доразпалиха.
За да запомня и да се реша занапред да препоръчвам една книга, за мен е важно да успея да напипам уникалното в нея (стига да го има). С Донко това се получи, макар и не съвсем в началото.

Първият разказ „Константата на времето“ започна динамично и грабващо. Авторът пише увлекателно и премерено описателно, така че хем да успееш да визуализираш в съзнанието си написаното, хем да не ти дойде в повече информацията. В „Константата на времето“ се разказва за автобус с група различни по възраст и социален статус пътници, който преминава при странни обстоятелства назад във времето. Сюжетът ме задържа като читател с това, че е богат и най-вече – реалистичен. Това обаче, което забелязах още в този първи разказ като лек недостатък, беше липсата на по-голяма плътност на персонажите. Всички бяха добре описани, но някак ми липсваше нещо, с което да успея да ги запомня. Нещо отличително. Някои бяха прекалено характерни и недостатъчно обособени и не можаха да направят типичната връзка – герой-читател. По-нататък обаче, особено в последните разкази, авторът е успял да конструира и интересни, даже много интересни такива, за които ще пиша малко по-късно.

Силата на Донко Найденов се вижда още във втория разказ – „Методите на Гауро“. В него като читател открих истинските достойнства на сборника, а именно – начина, по-който бива предадена историята. Авторът пише стряскащо реалистично, подчертавам – без излишни зрелища (като кръв, черва и крайни брутализми), които в повечето случаи карат читателите да се смеят. „Методите на Гауро“ е написан така,  че да убеди читателя в истинността на историята, а не увисва като нехудожествена измислица. Донко Найденов, за разлика от много други автори, подчинява всичко, случващо се в разказите си, на логиката. Читателят има достойни доказателства за свръхестествените явления между страниците, а самите теории, които Донко представя, са достойни дори за по-обстойно изследване. Описанията са издържани и те карат да се пренесеш на дадено място, заедно с главния герой-разказвач.

Третият разказ, „Вампирът“, ме изненада изключително приятно, защото е едно наистина достойно завръщане към вампирите – такива, каквито трябва да са – особняци, зловещи, стряскащи и безмилостни. А не разнежени тийнове със странна сексуална ориентация, както се представят в съвременни романи като „Здрач“ например. Може да се каже, че Донко представя вампиризма дори по оригинален и нетрадиционен начин. Не е случайно и че главният антагонист в разказа – самият вампир – получава приз за „Злодей на годината“ на тазгодишните награди на фентъзи клуб „Цитаделата“. В този разказ вампирите са реална заплаха, а не еротичен блян за 13-годишни и са толкова добре представени като идея, че лично дори започнах да вярвам повече в съществуването им.


С четвъртия разказ Донко успява още по-добре да превъплъти читателите си в главното действащо лице. Недейте да четете този разказ късно вечер, особено ако сте извън града! Съвсем сериозно!

House

Петият разказ „Спектакълът на грешниците“ е апогей на детайлността. Любителите на изоставени и зловещи провинциални къщи (като мен) ще подсилят апетита си да посетят такива места още повече. Този разказ, който всъщност е моят фаворит за целия сборник, дава поле за размисъл и по една особена социална тема, а именно – мафиотите и мръсните им деяния, забулени в тайна…

Шестата и последна творба от „Хоризонтите на лудостта“ със заглавие „Посещението“ ми донесе като читател също много смразяващи усещания. Особено в началото. При настроена специална атмосфера със слаба светлина и четене в празно помещение или жилище тя може наистина да ви накара да треперите, особено ако имате компютър наблизо. Всъщност, ако трябва да съм честен, началото беше убийствено добро, но краят малко ме разочарова, може би защото очаквах да се случи нещо по-завъртяно, но това няма значение в крайна сметка, тъй като „Посещението“ постигна ефекта си – успя да ми покаже светa, в който живеем – доста по-мрачен и доста по-безумен.


Тази творба е изключително добра за хора, които имат розови представи за битието и нещата от живота, тъй като може много добре да ги свали обратно на земята и да им покаже нещата такива, каквито са.

Най-голямата сила на Донко Найденов (който между другото е член на сформиралия се тази година литературен клуб на хорър творците ‘Lazarus’) е, че наистина ни кара вярваме на историите му. И няма нужда да го питам дали в някои от тях има истина. Защото след изчитането на сборника съм още по-сигурен в лудостта и маниакалността на човешкия индивид. Надявам се повече хора да погледнат към „Хоризонтите на лудостта“, защото, само взирайки се в бездната на безумието, можем да осъзнаем неговата унищожителност.


И да я преборим.

Donko

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Делиян МариновПо стъпките на изгубените тракийски съкровища с Янислава Вълкова06.09.2018

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър