“Лабиринтът на духовете” – Карлос Руис Сафон (ревю)

В момента, в който разбрах, че последната четвърта част от „Гробището на забравените книги“ излиза по Коледа, знаех точно какво ще правя по празниците. Взех от лавицата „Сянката на вятъра“, прочетена и позабравена преди повече от 5 години, издухах прахта и се оставих да бъда отново загубен в малките улички на Барселона.

Сафон е не майстор, а господар на словото и е от онези писатели, за които се чудиш – какво аджеба са предложили на дявола за тази дарба? Препрочитането на първите три книги ме остави неподготвен, защото те взеха, че ми харесаха още повече. Най-много оцених „Играта на ангела“, която, след като знаех, че Давид Мартин е шизофреник, погледнах през съвсем различен ъгъл. „Сянката на вятъра“ за втори път ме накара да се вълнувам като малко дете, а „Затворникът от Рая“ придоби напълно различен смисъл. Трите тома ми взеха съня и благодаря на всички богове, че ги четох по Коледа. Сафон ти предлага не четене, а изживяване, не ескейпизъм, а шизофрения, не осмисляне, а разплакване. Който е бил там – знае.

Нека обаче се върнем към „Лабиринтът на духовете“, а на когото му е интересно, може да прочете ревютата ми (първите ми текстове за „Под Моста“ въобще!) от далечната 2013-а:

“Сянката на вятъра” – Карлос Руис Сафон

“Играта на Ангела” – Карлос Руис Сафон

“Затворникът на Рая” – Карол Руис Сафон

Ако първата и втората част от поредицата са два съвсем различни входа към лабиринта, а третата книга е неговият център, то „Лабиринтът на духовете“ категорично е изходът му. Последният том на „Гробището на забравените книги“ отговаря на всички въпроси от предходните части и слага край на цялата история. Тук ще намерите отново любимите си стари физиономии, но и редица нови герои, които ще обичате и мразите. Ще получите десетки неочаквани обрати, изненади и разкрития от миналото, които ще ви шокират. Отново ще пътешествате из Барселона, но ще посетите и Мадрид. Пак ще плачете за Давид и Изабела, ще се ядосвате на Даниел, ще се смеете с Фермин, ще оплаквате съдбата на Жулиан и ще обсъждате книги със стария господин Семпаре.

„Лабиринтът на духовете“ е още от същото и ако сте харесали предишните части – няма как да не харесате и тази. Приликите са магическият стил на Сафон, поглъщащата атмосфера, безумната компилация от жанрове (готика, драма, кримка, трилър, исторически, мистика, ноар и какво ли още не), вече познатите ни герои и злодеи, приказната Барселона и други. Няма начин да объркате какво и кого четете.

Какво да очаквате?

Едновременно с това обаче „Лабиринтът на духовете“ има и някои съществени разлики с предходните томове. От една страна, всички стари герои, макар и със солидно присъствие, не са основни действащи лица. Самата концепция и структура на историята също е друга. Тук вече нямаме обречени и прокълнати писатели, нито твърде много мистика. „Лабиринтът на духовете“ проследява историята през погледа на Алисия Грис – таен агент, който разследва мистериозното изчезване на добре познатия ни злодей Маурисио Валс. Тя е напълно нов и различен персонаж, като дори (за разлика от предходните части) историята се разказва предимно от трето, а не от първо лице. Алисия е противоречив персонаж и различно от всичко, което Сафон до момента ни е предлагал като женско действащо лице (освен, разбира се, че е приказно красива).

„Лабиринтът на духовете“ също е един много по-политически роман. Тук режимът на Франко и историята на Испания са не просто фон, а основно действащо лице. Може би именно затова книгата има два нови, при това преобладаващи жанра – полицейска кримка и политически трилър.

Именно тук идва и една от двете ми критики към „Лабиринтът на духовете“. Това не беше съвсем онова, което очаквах. Да, тя е типичен Сафон, но не е изцяло в духа на  „Гробището на забравените книги“. За някои това може да е огромен плюс, но аз исках отново Даниел, Фермин, Давид и Жулиан да са основни действащи лица. Макар всички те да са много оплетени в историята, има дълги моменти, в които въобще не присъстват. Самата Алисия пък поне за мен не беше толкова интригуваща, просто защото не съм толкова емоционално привързан към нея. Признавам, че ми беше странно в последната част след около 2 000 страници да пътешествам из уличките на Барселона с напълно непознат за мен персонаж.

Някои негативи

С първата критика е свързан и вторият недостатък на книгата. За пръв път имаше моменти, в които ми доскуча. „Лабиринтът на духовете“ е просто твърде дълъг и описателен, дори по стандартите на Сафон. Това обаче се дължи, именно защото той вкарва напълно нови главни герои и истории. Често книгата се чувства като първа, а не като последна част на голяма поредица. Авторът буквално жонглира, опитвайки се едновременно да приключи старите линии и да даде контекст, завръзка и кулминация на нови такива. Затова за мен някои истории от предишните книги страдат от факта, че бяха приключени твърде набързо, за сметка на новите. Щях да съм по-доволен на една класическа и клиширана структура за финална книга. Но кой съм аз, че да давам съвети на маестро Сафон…

Не ме разбирайте погрешно – „Лабринтът на духовете“ е светлинни години над всички останали и е една прекрасна и причиняваща безсъние книга. Горните минуси са изцяло субективни и може би се дължат на факта, че четох всички книги една след друга и то много интензивно. Четвъртата част успява достойно да завърши поредицата, отговаряйки на всички въпроси и предоставяйки ни не едно или две разкрития и обрата от миналите книги.

Но много повече позитиви

Стилът на Сафон пък отново е убийствен, а превода на Светла Христова заслужава огромен поклон. Много е трудно да се чете каквото и да е след испанския магьосник. Неговият начин на писане е главозамайващ и комплексиращ за всеки човек (като мен), който си изкарва хляба с думи. Той те сграбчва от първата страница и те пуска далеч след като си затворил последната. Страх ме е да посетя един ден Барселона, защото съм сигурен, че тя няма да е и наполовина толкова приказна, колкото Сафон я описва в любовна песен от 3000 страници, посветени на нея.

 „Гробището на забравените книги“ е олицетворението на думата „роман“,  а „Лабиринтът на духовете“ е достоен завършек на тази сага. Роман в истинския, класически смисъл на думата. При Сафон липсва опита за оригиналност и експеримент на формата и посланието, както е в голяма част от съвременната литература. Но някак успява да е абсолютно уникален в неуникалността си. Той не измисля, а и не цели нещо ново и правещо революция в литературата. Испанецът просто усвоява всичко, което неговите предшественици вече са създали и го измайсторява до съвършенство. Карлос Руис Сафон не е новатор, но е занаятчия с ювелирен подход към детайла. Затова и никога няма да спечели „Нобелова награда“ за литература. Сърцата и душите на читателите си обаче – завинаги.

Димитър Панайотов

е на 25 и е завършил “Журналистика” в СУ „Климент Охридски”. Той е основател и главен редактор на “Под Моста”. Интересува се от литература, култура, кино, фотография, дигитален маркетинг и качествена журналистика.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to