Литература

Литературата, която вдъхва живот – споменът за дядо

03.02.2019
Заедно в час

Отдавна пътувах с човек, който обичаше железницата, обичаше и живота. Дядо, който едва се държеше на краката си, стоеше изправен до прозореца през цялото двучасово пътуване. В онзи летен ден той беше болен, но въпреки това отвори прозореца, а на лицето му беше изписана онази истинска усмивка, която не бях виждала скоро, която не е озарявала и моето лице от много време. Дядо ми обичаше живота, той умееше да вижда красотата в обикновените неща. Дядо умееше да живее.

Сега, когато него го няма, отново пътувам, но вече чрез книгите, които ме отвеждат на далечни места, в светове, където моят дядо все още е жив. Каня ви на едно необикновено пътешествие из шест книги, в които образът на дядото е толкова истински, че неизменно в съзнанието ни нахлуват спомени за всички онези щастливи и безгрижни мигове от детството, които сме споделяли с нашите дядовци и баби, когато не сме разбирали историите, които ни разказват или не сме имали смелостта да ги попитаме за живота им, грешките им и любовта, която са преживели.

Първа „гара“ – приказните Алпи.

„Хайди“,  Йохана Спири

Мълчалив, често затворен в себе си, но силен, грижовен и всеотдаен,  такъв е първият литературен герой – дядо Йохи, чрез чийто образ и връзка с внучката му виждаме себе си и собствените си близки.

Детският роман „Хайди“ на швейцарската писателка Йохана Спири е публикуван за пръв път през 1880 г. и днес, 140 години по-късно, книгата е преведена на десетки езици, екранизирана и все още продължава да е любима за много деца, защото разказва за обичта, приключенията и катарзиса на обикновения човек.

В нея на преден план е изведена неразривната връзка между дядо и внуче. Главната героиня Хайди е сираче, което след смъртта на майка си е принудено да живее в Алпите при дядо си – отчужденият и мълчалив старец Йохи. След редица премеждия, самотният човек, обърнал гръб на хората и Бог, отново вижда красотата на живота с помощта на малката си внучка.

В образа на дядо Йохи можете да откриете и своя дядо, нали? Колкото и топла да е връзката помежду ви, винаги има онова разстояние, онази бариера, която е модерно да наричаме „граница между поколенията“.  Но пък няма непреодолими граници. И тази може да бъде преодоляна с обич, както ни показва Спири.

Втора „гара“ – Америка през 50-те години на миналия век.

„Лунно сияние“, Майкъл Шейбон

Следващият герой е дядото от новата книга на американския писател Майкъл  Шейбон – „Лунно сияние“.

Романът вплита в себе си реални преживявания, спомени, пречупени през детското съзнание, и фантазии за непостижими, но все така силно желани мечти.

Действието започва през 1989 година, когато дядото на Шейбон е на смъртния си одър. Големите дози болкоуспокояващи са премахнали онази „граница между поколенията“ и обичайната му сдържаност и той започва дълга поредица разговори с внука си. Разговори за всичко важно в живота – за изпитанията, болката, мечтите, приключенията, войната и любовта.

Любов. Виждали ли сте любовта в очите и действията на дядо си? Рядко, нали? В живота демонстрирането на обич, когато си на 70-80 години, е по-скоро табу, докато в литературата постоянно се пише за нея, което дори вече я е превърнало в  художествено клише. Любовта на дядото от „Лунно сияние“ към жена му (френска еврейка) бяга от рамките на това клише и преминава през целия текст на книгата като тънка нишка, която не се натрапва, но е в основата на почти всяко негово важно решение или действие.

„Исках да разбера къде са се счупили нещата. Мислех си, че мога да я поправя. Вече не искам да мисля за нея по този начин, разбирате ли, не искам да търся разваления кондензатор. Искам просто, искам да кажа… Приемам я и… – щял да каже, че обичал баба, но му се сторило, че това било нещо, с което един мъж не бива да занимава друг. – Тя е повредена, аз съм повреден. Всеки е повреден. Ако вече не се измъчва, това ми стига.“

Бабата и дядото на героя остават неназовани до края на книгата и това помага на всеки един читател да разпознае в тях нещо от духа на своите собствени дядо и баба, да помечтае да надникне в техния вълнуващ живот, за който обикновено знаем твърде малко и се налага да откриваме късче по късче сред старите семейни фотографии, спомени и откъслечни разкази.

Трета „гара“ – фабрика за сладки мечти.

„Чарли и шоколадовата фабрика“, Роалд Дал

Няма как да пропуснем творчеството на Роалд Дал и по-конкретно дядо Джо от „Чарли и шоколадовата фабрика“.

96-годишният дядо Джо дели едно легло с още трима души, живее с цялото си семейство в нищета, но въпреки това продължава да е оптимист и мечтател. Той разказва любопитни истории за фабриката на Уили Уонка на внука си – Чарли, дава му последните си пари за шоколад и го насърчава да вярва, че ще спечели златен билет.

„Чувал съм, че това, което си представяте, понякога се сбъдва“  – дядо Джо

Такива са дядовците ни – обичащи и готови да пожертват всичко, да дадат всичко на внуците си. Те ни подкрепят с последните си сили, надявайки се, че ние ще сбъднем техните мечти, че техните блянове ще бъдат нашата реалност. Такава е връзката между дядо Джо и Чарли – безкористна и красива.

Четвърта „гара“ – родната стряха.

„Гераците“, Елин Пелин

Дядовците ни ни обичат безкористно, дори и когато ги разочароваме, когато предаваме мечтите им чрез грешките си.

Поглеждаме към българската литература и откриваме следващия герой – Йордан Герака – събирателен образ, носител на едни сякаш отминали морални ценности и патриархални традиции. Обичта и грижата обаче го правят сляп за грешките и равнодушието, превръщат го в жертва.

Връзката между Йордан Герака и Захаринчо е рамка в произведението и реален кръговрат в живота. Когато внукът е слаб, дядото го защитава, а с годините ролите се разменят.

Героят на Елин Пелин, за разлика от горните, е трагичен. Разбитите мечти разбиват и човека. Разочарованието, предателството и апатията отнемат щастието, а предателствата убиват не само надеждата, но и човека.

„Няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.“

Чували сте тези думи, нали? А изплашиха ли ви?

Разминаването на нашите модерни принципи и патриархалните, понякога е разочароващо за дядовците ни. Чували сме онези остри думи, виждали сме укорителните погледи, но няма какво да направим, нали?

Пета „гара“ – френски реализъм.

„Дядо Горио“, Оноре дьо Балзак

Следващата „гара“ е много далеч от нас като време, географско положение и светоусещае. Романът е публикуван през 1835 г. и разказва за живота в Париж на един член на буржоазията. Въпреки различията обаче, книгата е изключително близка до всеки един от нас, защото засяга екзистенциални проблеми, кризи и противоречия.

Дядо Горио, подобно на дядо Йордан, е жертва на добрите си намерения. За разлика от него обаче, героят на Балзак приема парите като основния вид подкрепа, пари, които се превръщат в първопричина за всичките му проблеми.

Именно това разминаване между материалното и духовното, между вещи и чувства, е причината за трагизма в разпада на много връзки в реалния живот или в литературата, която го пресъздава. Трагичната съдба на дядо Горио е най-големият страх на вашия дядо, който се страхува да не остане сам, забравен и никому ненужен.

Шеста „гара“ – островът на детството.

„Островът на дядо”,  Бенджи Дейвис

Последният „литературен дядо“ е герой на британския автор Бенджи Дейвис от книгата „Островът на дядо“. Тук той отново остава неназован.

Шарената детска книжка, носител на наградата “AOI World Illustration Awards” и наградена за най-добра детска книга на годината на “Sainsbury’s Children’s Book Awards”, разказва на пръв поглед леко за редица тежки теми.

Сюжетът се развива около приключението на тропически остров на Сид и Дядо. В края обаче дядото избира да остане на острова.

Смъртта-тропически остров е метафората, чрез която си взимаме онова неизбежно последно сбогом. Илюстрациите му – ярки, бликащи от живот, контрастират на скръбта, като по някакъв начин бива преодолявана, защото животът продължава, защото обичта си остава, дори и след смъртта.

 „Сид обича Дядо. Дядо обича Сид. И това никога няма да се промени.“

Дядо – мълчалив, различен в своите убеждения, мечтаещ, обичащ безусловно, търпелив, вярващ до наивност, подкрепящ, човек със своите приключения, любови, грешки и тъмни страни, за които обаче не знаем. В петимата ни „литературни дядовци“ виждаме точно това, което ги прави и истински, което ни помага да ги опознаем отново, макар и чрез литературата.

Онова пътуване с железницата беше последното за моя дядо и то се превърна в последния щастлив спомен и последната ми история, споделена с него. Всичко останало сякаш избледня с времето, но този спомен напротив – става все по-ярък с всеки изминал ден.

Чрез героите в тези книги, случките от миналото придобиха нови измерения, припомних си истории, преживях случки, чух отново отдавна забравени думи. Носталгичното пътуване по страниците ме отведе в моя красив детски свят и ми припомни, че литературата може да облекчи болката ни и да ни помогне да се върнем при любимите си хора, дори те да са си тръгнали безвъзвратно.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под Моста„Лунно сияние“ на Майкъл Шейбон – разказ за живота и смъртта14.12.2018

Още от Под Моста

Карина НиколоваХишам Матар – анатомията на две хубави книгиЛитература