Литература

Литературата, която вдъхва живот – споменът за дядо

03.02.2019

Отдавна пътувах с човек, който обичаше железницата, обичаше и живота. Дядо, който едва се държеше на краката си, стоеше изправен до прозореца през цялото двучасово пътуване. В онзи летен ден той беше болен, но въпреки това отвори прозореца, а на лицето му беше изписана онази истинска усмивка, която не бях виждала скоро, която не е озарявала и моето лице от много време. Дядо ми обичаше живота, той умееше да вижда красотата в обикновените неща. Дядо умееше да живее.

Сега, когато него го няма, отново пътувам, но вече чрез книгите, които ме отвеждат на далечни места, в светове, където моят дядо все още е жив. Каня ви на едно необикновено пътешествие из шест книги, в които образът на дядото е толкова истински, че неизменно в съзнанието ни нахлуват спомени за всички онези щастливи и безгрижни мигове от детството, които сме споделяли с нашите дядовци и баби, когато не сме разбирали историите, които ни разказват или не сме имали смелостта да ги попитаме за живота им, грешките им и любовта, която са преживели.

Първа „гара“ – приказните Алпи.

„Хайди“,  Йохана Спири

Мълчалив, често затворен в себе си, но силен, грижовен и всеотдаен,  такъв е първият литературен герой – дядо Йохи, чрез чийто образ и връзка с внучката му виждаме себе си и собствените си близки.

Детският роман „Хайди“ на швейцарската писателка Йохана Спири е публикуван за пръв път през 1880 г. и днес, 140 години по-късно, книгата е преведена на десетки езици, екранизирана и все още продължава да е любима за много деца, защото разказва за обичта, приключенията и катарзиса на обикновения човек.

В нея на преден план е изведена неразривната връзка между дядо и внуче. Главната героиня Хайди е сираче, което след смъртта на майка си е принудено да живее в Алпите при дядо си – отчужденият и мълчалив старец Йохи. След редица премеждия, самотният човек, обърнал гръб на хората и Бог, отново вижда красотата на живота с помощта на малката си внучка.

В образа на дядо Йохи можете да откриете и своя дядо, нали? Колкото и топла да е връзката помежду ви, винаги има онова разстояние, онази бариера, която е модерно да наричаме „граница между поколенията“.  Но пък няма непреодолими граници. И тази може да бъде преодоляна с обич, както ни показва Спири.

Втора „гара“ – Америка през 50-те години на миналия век.

„Лунно сияние“, Майкъл Шейбон

Следващият герой е дядото от новата книга на американския писател Майкъл  Шейбон – „Лунно сияние“.

Романът вплита в себе си реални преживявания, спомени, пречупени през детското съзнание, и фантазии за непостижими, но все така силно желани мечти.

Действието започва през 1989 година, когато дядото на Шейбон е на смъртния си одър. Големите дози болкоуспокояващи са премахнали онази „граница между поколенията“ и обичайната му сдържаност и той започва дълга поредица разговори с внука си. Разговори за всичко важно в живота – за изпитанията, болката, мечтите, приключенията, войната и любовта.

Любов. Виждали ли сте любовта в очите и действията на дядо си? Рядко, нали? В живота демонстрирането на обич, когато си на 70-80 години, е по-скоро табу, докато в литературата постоянно се пише за нея, което дори вече я е превърнало в  художествено клише. Любовта на дядото от „Лунно сияние“ към жена му (френска еврейка) бяга от рамките на това клише и преминава през целия текст на книгата като тънка нишка, която не се натрапва, но е в основата на почти всяко негово важно решение или действие.

„Исках да разбера къде са се счупили нещата. Мислех си, че мога да я поправя. Вече не искам да мисля за нея по този начин, разбирате ли, не искам да търся разваления кондензатор. Искам просто, искам да кажа… Приемам я и… – щял да каже, че обичал баба, но му се сторило, че това било нещо, с което един мъж не бива да занимава друг. – Тя е повредена, аз съм повреден. Всеки е повреден. Ако вече не се измъчва, това ми стига.“

Бабата и дядото на героя остават неназовани до края на книгата и това помага на всеки един читател да разпознае в тях нещо от духа на своите собствени дядо и баба, да помечтае да надникне в техния вълнуващ живот, за който обикновено знаем твърде малко и се налага да откриваме късче по късче сред старите семейни фотографии, спомени и откъслечни разкази.

Трета „гара“ – фабрика за сладки мечти.

„Чарли и шоколадовата фабрика“, Роалд Дал

Няма как да пропуснем творчеството на Роалд Дал и по-конкретно дядо Джо от „Чарли и шоколадовата фабрика“.

96-годишният дядо Джо дели едно легло с още трима души, живее с цялото си семейство в нищета, но въпреки това продължава да е оптимист и мечтател. Той разказва любопитни истории за фабриката на Уили Уонка на внука си – Чарли, дава му последните си пари за шоколад и го насърчава да вярва, че ще спечели златен билет.

„Чувал съм, че това, което си представяте, понякога се сбъдва“  – дядо Джо

Такива са дядовците ни – обичащи и готови да пожертват всичко, да дадат всичко на внуците си. Те ни подкрепят с последните си сили, надявайки се, че ние ще сбъднем техните мечти, че техните блянове ще бъдат нашата реалност. Такава е връзката между дядо Джо и Чарли – безкористна и красива.

Четвърта „гара“ – родната стряха.

„Гераците“, Елин Пелин

Дядовците ни ни обичат безкористно, дори и когато ги разочароваме, когато предаваме мечтите им чрез грешките си.

Поглеждаме към българската литература и откриваме следващия герой – Йордан Герака – събирателен образ, носител на едни сякаш отминали морални ценности и патриархални традиции. Обичта и грижата обаче го правят сляп за грешките и равнодушието, превръщат го в жертва.

Връзката между Йордан Герака и Захаринчо е рамка в произведението и реален кръговрат в живота. Когато внукът е слаб, дядото го защитава, а с годините ролите се разменят.

Героят на Елин Пелин, за разлика от горните, е трагичен. Разбитите мечти разбиват и човека. Разочарованието, предателството и апатията отнемат щастието, а предателствата убиват не само надеждата, но и човека.

„Няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.“

Чували сте тези думи, нали? А изплашиха ли ви?

Разминаването на нашите модерни принципи и патриархалните, понякога е разочароващо за дядовците ни. Чували сме онези остри думи, виждали сме укорителните погледи, но няма какво да направим, нали?

Пета „гара“ – френски реализъм.

„Дядо Горио“, Оноре дьо Балзак

Следващата „гара“ е много далеч от нас като време, географско положение и светоусещае. Романът е публикуван през 1835 г. и разказва за живота в Париж на един член на буржоазията. Въпреки различията обаче, книгата е изключително близка до всеки един от нас, защото засяга екзистенциални проблеми, кризи и противоречия.

Дядо Горио, подобно на дядо Йордан, е жертва на добрите си намерения. За разлика от него обаче, героят на Балзак приема парите като основния вид подкрепа, пари, които се превръщат в първопричина за всичките му проблеми.

Именно това разминаване между материалното и духовното, между вещи и чувства, е причината за трагизма в разпада на много връзки в реалния живот или в литературата, която го пресъздава. Трагичната съдба на дядо Горио е най-големият страх на вашия дядо, който се страхува да не остане сам, забравен и никому ненужен.

Шеста „гара“ – островът на детството.

„Островът на дядо”,  Бенджи Дейвис

Последният „литературен дядо“ е герой на британския автор Бенджи Дейвис от книгата „Островът на дядо“. Тук той отново остава неназован.

Шарената детска книжка, носител на наградата “AOI World Illustration Awards” и наградена за най-добра детска книга на годината на “Sainsbury’s Children’s Book Awards”, разказва на пръв поглед леко за редица тежки теми.

Сюжетът се развива около приключението на тропически остров на Сид и Дядо. В края обаче дядото избира да остане на острова.

Смъртта-тропически остров е метафората, чрез която си взимаме онова неизбежно последно сбогом. Илюстрациите му – ярки, бликащи от живот, контрастират на скръбта, като по някакъв начин бива преодолявана, защото животът продължава, защото обичта си остава, дори и след смъртта.

 „Сид обича Дядо. Дядо обича Сид. И това никога няма да се промени.“

Дядо – мълчалив, различен в своите убеждения, мечтаещ, обичащ безусловно, търпелив, вярващ до наивност, подкрепящ, човек със своите приключения, любови, грешки и тъмни страни, за които обаче не знаем. В петимата ни „литературни дядовци“ виждаме точно това, което ги прави и истински, което ни помага да ги опознаем отново, макар и чрез литературата.

Онова пътуване с железницата беше последното за моя дядо и то се превърна в последния щастлив спомен и последната ми история, споделена с него. Всичко останало сякаш избледня с времето, но този спомен напротив – става все по-ярък с всеки изминал ден.

Чрез героите в тези книги, случките от миналото придобиха нови измерения, припомних си истории, преживях случки, чух отново отдавна забравени думи. Носталгичното пътуване по страниците ме отведе в моя красив детски свят и ми припомни, че литературата може да облекчи болката ни и да ни помогне да се върнем при любимите си хора, дори те да са си тръгнали безвъзвратно.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия Илиева5 избора за книжен септември09.09.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър