Между фикцията и истинския живот.

Някои хора се радват на есента, после с трепетно очакване посрещат зимата заради Коледа, снега и мириса на канела. Аз пък съм влюбена в лятото. 

Това лято беше посветено на Фицджералд. И не само защото бях запланувала материал за „Под моста“. Винаги съм мислела, че този автор трябва да се чете през лятото. Неговите романи са едно метафорично лято с много емоция, вибриращи и дишащи описания, остър ум и прошепнати в тъмното думи, които се запечатват в съзнанието завинаги. 

За едно лято прочетох всичките му романи. Последната книга затворих в такт с тихите коварни стъпки на Септември. Сега ще попитате какво правих толкова време, докато напиша тази статия… Нека кажем, че всеки има нужда от време да изтрезнее след махмурлука, който оставя „лятното вино“. А това между впрочем е подходяща метафора за човека Фицджералд. Ту лекомислен, егоистичен бохем, ту писател с остър ум, способен да улавя и дребните детайлите у себе си и у другите и да ги подлага на безпощадна аутопсия. Освен това един от най-добрите автори на Америка, който пръв кръщава 20-те години на миналия век „ерата на джаза“ и дава автентично описание на „изгубеното поколение“ американци, загубило след Първата световна война своите идоли, надежда и вяра в Бог. 

Фицджералд е и онзи, който приживява една от най-турбулентните любови в съвременната литература – тази към Зелда Сейър. Любов, която е едновременно вдъхновяваща и съсипваща. И да, Фицджералд също е закоравелият алкохолик, който не успява да се пребори с порока си и който умира само на 44 години от сърдечен удар. Вероятно отново пиян. Знам, че читателят трябва да прави разлика между герой и автор, но Фицджералд „диша“ през страниците на своите творби. В долните редове Ви представяме обзор на неговите романи, както и в кои сюжетни линии можете да намерите паралели с живота му.

„Отсам рая“ /1920 г./

„Отсам рая“ е първият роман на Фицджералд, който е само на 24 години при публикуването му. Произведението изиграва ключова роля в живота на автора, но преди да кажем няколко думи за романа, е редно да направим една кратка, но важна ретроспекция. 

Годината е 1919-а. Отново е лято. Франсис Скот Фицджералд е лудо влюбен в Зелда Сейър, с която има връзка от почти една години. Родителите ѝ обаче не одобряват връзката със според тях безперспективния Фицджералд, който иска да се изхранва само с писане. В красотата на Зелда те виждат шанс за сродяване с по-изгодна и богата партия. Зелда под влияние на родителите си, пиянството на Франсис както и на собствената си себична натура решава да се раздели с писателя. Авторът е съсипан и прекарва цялото лято в пиене. След това се завръща в дома си в Минесота, решен да напише и публикува първия си роман, да добие популярност и да си върне любимата обратно. Така голямото писане започва. 

В „Отсам рая“ действието се върти около младия и егоцентричен Еймъри Блейн. Главният герой се ражда с късмет. От дете е боготворен от майка си, а още в ранните ученически години се отличава с буден ум и вродена галантност, заради които става любимец на учителите и момичетата както и трън в очите на много момчета. Това дава самоувереност на героя и още от юношеските си години той започва да ходи по партита, да пие алкохол и да завързва първите си невинни афери с жени. По-късно Еймъри е приет в престижния Принстънски университет, където попада в компанията на връстници от висшето общество.

Сюжетът проследява съзряването на героя, както и неспокойното му търсене на самия себе и на смисъл в живота. Романът е интригуващ поради няколко причини. Първата е, че той е изграден на плавно поднесени, но осезаеми контрасти. Обществото, в което Еймъри се ражда и пребивава, само по себе си е контрастно – то може да е опияняващо, но и едновременно покваряващо. Главният герой и състудентите му се вълнуват от велики писатели и философи и в същото време са способни да се напият безпаметно в някой нощен бар на Ню Йорк. 

Еймъри също е многолик образ – на моменти е абсолютен нарцист, който се интересува единствено от себе си, но в други ситуации прозира неговата способност да рефликтира своя егоизъм, криещ се зад мнимо приличие. Още един контраст се открива и в самата сюжетна линия – по време на израстването си героят се придвижва „нагоре“ към онова, което се счита за елит, но именно това води и до частична деградация, до загубата на определени изконни човешки ценности. Неслучайно в заглавието откриваме метафората за рая. Това е метафоричното съзряване, но и грехът, както и познанието, които носят страдание. От една страна откриваме частното – конкретния объркан герой, който иска да осмисли живота си, а от друга – описание на цялото американско общество след Първата световна война, тласкащо се между цинизма и тъгата от изгубените идеали и илюзии.

Романът е и полу-автобиографичен, като между Еймъри и Фицджералд има немалко прилики – не само в характера, но и в някои събития и случки. И двамата са родени в Минесота, учат в Принстън и са изоставени от жената, която обичат, защото тя счита, че те не са толкова успешни. На всичкото отгоре и двамата се пропиват след тази случка. Разликата между Еймъри и Скот обаче е, че докато „Отсам рая“ завършва по-скоро с отворен край, историята на Фицджералд продължава. Оказва се, че първият му роман наистина е ключът обратно към сърцето на Зелда.

Когато романът е публикуван през 1920г., той има голям успех и дава силен и решителен тласък на дотогава по-скоро отчаяния Фицджералд към кариерата на истински писател. Сам по себе си първият роман на автора далеч не е перфектен нито от гледна точка на фабулата, нито на структурата си, но за сметка на това има неоспорими качества, които го превръщат в класика – поетичният стил на Фицджелард, както и първото загатване на тематиката, около която ще се върти цялото творчество на автора – моралните дилеми на американското общество след Първата световна война.

 „Красивите и прокълнатите“ /1922 г./

1920г. – Само година след любовни терзания, душевна мъка и безпаметни запои, Фицджералд преживява шеметна трансформация. Първата му творба отваря пътя му към писателската кариера, а любимата жена се омъжва за него. Този брак обаче е и началото на една своеобразна деградиция и на двамата. Артистични, но и себични, Зелда и Скот започват да живеят охолен бохемски живот, като угаждат на всяка своя прищявка. Непрестанните удоволствия обаче струват скъпо и за да може да финансира това разточително съществуване, Фицджералд започва да пише кратки разкази, както и да бърза с написването на втори роман. Именно така се ражда книгата „Красивите и прокълнатите“.

От една страна романът следва тематично основния мотив в творчеството на Фицджералд и дори го задълбочава за разлика от „Отсам рая“. На места обаче е излишно разточителен и разфокусиран. Въпреки това „Красивите и прокълнатите“ има едно изключително, дори леко стряскащо качество – своята пророческа същност. 

В центъра на романа отново откриваме мъжка фигура. Този път главният герой е Антъни Печ. Привлекателен и интелигентен богат наследник, който е и ленив, неамбициозен и самовлюбен. Той се радва на вниманието на жените и се наслаждава на бохемски живот в охолство без мисъл за утрешния ден. Антъни е нещо като порасналия Еймъри, който обаче вече не може да застане на пътя на своя морален крах. 

Но безоблачното съществуване на героя е към своя край, когато се влюбва безумно в красивата, своенравна и силно егоцентрична Глория. След дълги терзания и битки за сърцето й, той успява да се ожени за нея, но бракът им е крах. Отначало двамата герои са заслепени от силните чувства един към друг, както и от собствената си суета и любов към разточителния светски живот. С времето обаче егоистичният, па макар и бляскав живот, казва своята тежка дума и героите се превръщат в гротеска на своите най-големи пороци. 

Не е трудно и в този роман отново да открием Скот и Зелда, замаскирани зад образите на Антъни и Глория. Ако не ми вярвате, вземете предвид, че и Антъни като Скот обича чашката и към края на „Красивите и прокълнатите“ направо се пропива. Фицджералд продължава да описва с точност собствения си порочен живот със Зелда, да прозира собствените си недостатъци, както и да предвижда пагубния развой на своите действия, без обаче да има силата да го промени. 

„Великият Гетсби“ /1924 г./

Две години по-късно се ражда и третият роман на Фицджералд  – „Великият Гетсби“. Преди да започнете да си представяте как Леонардо ди Каприо вдига тост на някой мийм в интернет, просто се пренесете в 1924-та, където Фицджералд вече е именит автор в Америка. Колкото по-добри стават романите му обаче, толкова повече самият той се затвърждава като прототип на порочните си герои. 

Във „Великият Гетсби“ действието отново се развива през 20-те години на миналия век – в опияняваща „ера на джаза“, която кой друг познава по-добре от Фицджералд. Разказвачът Ник Керъуей се мести в Ню Йорк и се запознава с мистериозния Джей Гетсби, чаровен, неустоим новобогаташ, който организира бляскави светски партита. В Ню Йорк живее и братовчедката на Ник Дейзи, женена за милионера Том Бюканън. Скоро Ник разбира, че в миналото между Гетсби и Дейзи е имало любовна връзка, прекъсната от войната. Тогава Ник решава да помогне на двамата отново да бъдат заедно. Това отключва поток от събития, чиито последици са необратими.

Може би няма да се учудите, ако ви кажа, че Фицджералд отново скрива в персонажите на „Великият Гетсби“ частици от себе си. С Ник Керъуей си делят родното място в Минесота, както и факта, че и двамата са учили в университети от Бръшляновата лига. Гетсби пък като Фицджералд се присъединява към армията по време на Първата световна война и също като автора намира голямата си любов, докато е на служба. За да спечелят жената на сърцето си, и на двамата се налага да надскочат себе си – Фицджералд започва да пише книги, а Гетсби създава перфектния образ на успешен богаташ. Освен това и двамата идеализират богатството и охолния живот, но в същото време част от тях търси красотата на романтичния идеал, чезнещата „зелена светлина“, символ на мечтите, любовта, онова, което е можело да бъде, и онова, което още може да е.

По свой начин обаче и Фицджералд, и Гетсби поемат по пътя на своеобразна духовна деградиция въпреки своята романтична натура. Фицджералд прекалява с пиенето, отдава се на разсипничество и гуляи и води токсичен брак. За разлика от него героят му Гетсби няма никакви проблеми с алкохола, но зад мистериозната му осанка и пищни партита се крият измамни сделки, хазарт и нечестно спечелени пари. 

И у героя Том, съпруга на Дейзи, откриваме нещо от Фицджералд. Бракът на Том и Дейзи напомня на брака на писателя и Зелда, изпълнен с полярни емоции, конфликти, краткотрайни афери и, разбира се, много драма.

Във „Великият Гетсби“ Фицджералд продължава да рисува историческия характер на своето време. Завръзката вежду Гестби и Дейзи например далеч не свършва с тяхната любовна история. Те са и представители на две радлични социални групи, актуални за тогавашното време – старата аристокрация и първенютата със съмнително минало. В романа се открива и още по-задълбочено и прецизно изграждане на всеки един образ, както и изчистване на повествованието от излишни допълнения. 

За пореден път Фицджералд демонстрира и пророческите си способности. И той, и Гетсби са толкова опиянени от живота и неговите удоволствия, че той накрая ги поглъща с безпощадна сила. Гетсби става жертва на обстоятелствата, но в действителност смъртта му е следствие на неговите собствени порочни навици точно като при неговия автор.

Освен всички предимства „Великият Гетсби“ докосва читателя и на чисто емоциолно ниво. Макар и далеч от бляскави живот на Гетсби/ Фицджералд, всеки един от нас се стреми към своята „зелена светлина“, олицетворяваща едни от най-съкровените мечти, които никога не можем да изпълним напълно, защото в мига, в който ги достигнем, те вече проблясват на вълните от миналото.

„Нежна е нощта“ /1934 г./

Ето, че достигнахме и до последния и мой любим роман на Фицджералд. Според мен „Нежна е нощта“ е творбата, в която писателят успява да доразвие някои основни мотиви в творчеството си до съвършенство. Романът е точната комбинация от стегнат сюжет, пълнокръвни персонажи, неочаквана развръзка и автентична развръзка. Личи си, че  през 9-те години между „Великият Гетсби“ и „Нежна е нощта“ Фицджералд събира опит, усъвършенства се като писател и сам узрява за нови прозрения и мъдрост. Стилът на „Нежна е нощта“ е все така поетичен, но по-зрял, всяка дума тежи на мястото си. Шедьовър, който бих Ви посъветвала да оставите за лятото, защото този сезон по му подхожда.

Още в началото романът ни среща с чаровния доктор Дик Дайвър и неговата съпруга Никол, които се запознават с младата, изгряващата актриса Розмари Хойт на един слънчев плаж на френската ривиера. Розмари веднага се влюбва в Дик и за да е по-близо до него, се сближава с цялото семейство. Това я прави част от вълнуващия бохемски живот на семейство Дайвър, изпълнен със светски събития, блясък и охолство, но и с фалш, поквара и греховност. Свят, в който удоволствието и чувствата са на една ръка разстояние, но и в който емоциите се консумират като в ресторант за бързо хранене, а душата остава оглозгана и пуста. 

„Нежна е нощта“ е може би най-мъчително писаната творба на Фицджералд. Той започва да работи по нея през 1925 г., година след публикуването на „Великият Гетсби“. Първата идея на автора е била историята да се върти около филмов режисьор, който се запознава с компания бохеми, след което претърпява нервен срив и убива майка си. Тази идея обаче така и не вижда бял свят. Освен лутането между различни сюжети творческият процес е негативно повлиян и от влошаващите се алкохолни проблеми на писателя, както и от нервните пристъпи на съпругата му.

Всички тези събития откриваме скрити и в „Нежна е нощта“. Предполага се, че романът до голяма степен е вдъхновен от турбулентния брак на Фицджералд и Зелда, както и от нейните психични проблеми, които малко по-късно са диагностицирани като шизофрения. По време на публикуването на романа Зелда е на лечение и ту влиза, ту излиза от клиниката. Именно Зелда стои и в основата на героинята Никол, която е впечатляваща жена със силен характер и неизчерпаема енергия, но която е и психически лабилна, материалистична и манипулативна.

В Дик пък откриваме много от Фицджералд, от миналато и тогавашното му настояще. Миналото на Дик също е белязано от влюбването в Никол/Зелда, бедност за определено време, както и алкохолизъм. Като Фицджералд Дик не е верен на съпругата си, а изневерите му оставят неизлечима следа в брака му. Подобно на отношенията на Фицджералд и Зелда, Дик и Никол години наред водят съвместно бохемско съществуване, но с времето по свой начин биват отблъснати и дори погнусени от бившите си възлюбени. В истинския живот изневерите, алкохолизмът и снобизмът на Скот подклаждат емоционалната нестабилност на егоцентричната и своенравна Зелда. Други източници твърдят, че самата Зелда е имала множество извънбрачни афери, както и нездраво, нестабилно поведение, тласнали писателя към пиенето. Истината вероятно е някъде по средата, но е факт, че психическото състояние на Зелда се влошава, а Фицджералд се чувства на предела на физическите и емоционалните си сили.

Говори се, че образът на Розмари Хойт също е вдъхновен от истинска личност, а именно тази на Луис Моран, известна американска актриса в нямото кино, с която писателят се запознава през 1927 г. в Холивуд. Тогава тя е само на 17г. – почти на същата възраст, на която е героинята на Розмари в романа. 

В „Нежна е нощта“ няма „зелена светлина“, която да ни кара да мечтаем за бъдещото или ни връща назад към миналото. Романът е някак зазамен. Действието е тук и сега с цялата дълбочина или трагичност на всяко чувство. Всички герои на Фицджералд са по своему трагични. Може би защото историята на техните протагонисти Скот и Зелда е дори още по-драматична. След бурна любов и множество перипетии Зелда влиза в психиатрична клиника през 1940 г., а Скот заживява с журналистката от жълтата преса Шейла Греъм, в чийто дом умира от сърдечен удар. Тогава писателят е само на 44г. В последните си дни Зелда е почти невменяема, а смъртта ѝ е точно толкова драматична колкото и целият ѝ живот – в клиниката ѝ избухва пожар и Зелда изгаря жива.

Ако Фицджералд беше жив, сигурно щеше да напише още един велик роман и за тази трагедия. За жалост ни остават само четири завършени романа, в които фикцията се смесва с живота, докато в един момент не можеш да отделиш едното от другото.

Главна снимка: Wikipedia