4 март 2019 година, 22:00 часа. Българският народ очаква пред телевизионните екрани поредното излъчване на „Код: Лондон“ по „BTV Екшън“. Около две години преди това „BTV Синема“ са излъчили филма премиерно в българския ефир и впоследствие той е минал по всички дъщерни канали на мултимедийната корпорация. Но преди няколко дни беше 4 март 2016 година и филмът дойде по киносалоните у нас. Безславната му съдба обаче е съвсем ясно предначертана от художествените му качества.

„Код: Лондон“ е най-американският екшън филм, който можете да си представите. Това е кинематографичното олицетворение на всички шеговити изображения в Интернет с белоглави орли, демокрация под формата на падащи снаряди и Ейбрахам Линкълн, яздещ мечка с картечница в ръка. Така по всяка вероятност Доналд Тръмп си представя военната си кампания в Близкия Изток при евентуален негов триумф на гласуването за американски президент през ноември. Това ще рече, че към „Код: Лондон“ можете да подходите като към цялата кампания на Тръмп – ако съумеете да осъзнаете напълно абсурда на цялата ситуация, всъщност можете да се позабавлявате доста с нея.

Джерард Бътлър играе грубоват мъжага, самоопределящ се като комбинация от „много бърбън и лоши избори“, но притежаващ пълен набор от смъртоносни умения в битка и преследване. У дома, разбира се, го чака прекрасната му бременна жена. На работа от него зависи сигурността на самия президент на Съединените американски щати, изигран от Аарън Екхарт и свръхпрезидентската му съвършено квадратна брадичка. Срещу тях се изправят десетки безименни, маловажни, брадати злодеи с една обща характеристика – ислямското вероизповедание. И като казвам десетки, наистина имам предвид минимум 60-70. Бройката им даже може да надвишава 100. Тук идва моментът да се позовете на опита си от екшън филми от 80-те и 90-те години с култови имена като Арни, Слай, Стивън Сегал, Жан-Клод Ван Дам и абсолютния колос на актьорската професия Майкъл Дудикоф. Какъв шанс имат клетите джихадисти срещу силата на американския герой?!

И това е само върхът на айсберга. Филмът продължава да декларира смехотворните си претенции за политическа ангажираност с действителността, като ни показва в началото на действието своите илюстрации на различни държавни глави от Европа. Руският президент е пренебрегнат с лаконичната фраза „Не е голяма загуба“. Германският канцлер е изигран от сламеноруса леличка на възраст около 60 години, която наблюдава парадни шествия и получава цветя от малки дечица. Италианският премиер ни е показан в компанията на двойно по-младата си съпруга на покрива на туристическа забележителност в Лондон. Френският президент пък пристига в столицата на Великобритания с моторна лодка и се омита при първите признаци за терористична атака с мълниеносна скорост. Японските представители, естествено, си подвикват строги реплики на родния си език, докато висят в автомобилно задръстване. Тези ярки карикатури, поднесени със 100%-ова драматична сериозност още в първите 20 минути от действието, могат лесно да подготвят по-съобразителния зрител за смехотворната бъркотия, която предстои да се разрази на екрана.

В какво точно се изразява тя, професионалните ми принципи ще ме спрат да ви поясня в детайли. Ще опитам само да ви обрисувам генерални картини – хеликоптери падат, мостове и сгради се рушат, коли се премятат по няколко пъти във въздуха, хиляди куршуми се изстрелват, нелепи драматични реплики се разменят и десетки глуповати джихадисти измират като мухи. Почти всяка кървава екзекуция, извършена с особен апломб от героя на Джерард Бътлър, е придружена и от кратка хумористична реплика, каквато Арнолд Шварценегер навремето би увековечил завинаги с неповторимото си произношение. А когато финалната юмручна схватка с главния злодей върви в комплект с разпален монолог за силата на американската нация, която ще пребъде и след цяло хилядолетие, вече спокойно можете да се разсмеете с глас.

След всички тези пояснения иде ред на най-важната лична декларация от целия ми текст: дяволски се забавлявах през почти цялата продължителност на „Код: Лондон“ и смятам, че почти всеки достатъчно (само)ироничен човек е способен да го стори. Филмът е неволно забавен в аспекти, в които всъщност се опитва да бъде политически сериозен и артистично драматичен, но не само. Баталните сцени, които съставляват около 3/4 от цялото действие, всъщност са режисирани доста добре. Камерата е стабилна, ефектите са реалистични и рестрикцията за зрители до 16 години позволява кървавият екшън и типично американският вулгарен диалог да се разразят на екрана с пълна сила. За носталгично или пък подигравателно настроените зрители „Код: Лондон“ може би е най-развлекателното филмово преживяване, което киносалоните у нас предлагат към този момент. На тези, които нямат такава нагласа, бих препоръчал да стоят далеч от него… но и да се поотпуснат малко! God bless you all and God bless the United States of America!