Да живееш в „Нелюбов“

18.03.2018
Заедно в час

„Нелюбов“ е гласът на всички деца, изоставени и забравени от понякога физически присъстващи родители, който крещи тихо и скришно, но оставя белези и разкървавява тъканта. Гласът на растящите сред егоцентризъм, маскиран като саможертва. „Нелюбов“ е отмъщение за недадената любов. Въпреки това той не е филм за омраза, просто не е филм за любов.

Още в първите си кадри лентата ни потапя в стила на Звягинцев. Сняг, дървета, неподвижност и необятност – протяжни кадри, които изглеждат ненужни в това количество, но са точно онова нещо, което изведнъж и веднага ни казва, че няма да гледаме красива история. Звягинцев разказва мрачни истории, истории за липса на справедливост, истории, брутални с откровеността си. Такава е и тази.

„Нелюбов“ ни среща с Женя и Борис – развеждаща се двойка, която пренася циничността и озлоблението си един към друг върху сина си Альоша. Никой от двамата родители не желае категорично момчето да живее с него. Никой от тях обаче не предполага, че Альоша сам ще вземе решението за бъдещето си вместо тях и ще изпълни най-откровеното им желание – той да изчезне, а те да изфабрикуват мечтаните си животи без спомен за проваления им общ опит да ги изживеят заедно.

Женя прекарва повече време с телефона си отколкото с бленувания елитарен Антон (Андрис Кейш), а сина си възприема като задължение. Борис пък предпочита компанията на бременната Маша (Марина Васильева), чиито розови очила пречат на самата нея да разбере колко точно глупава е. В ролята на Борис намираме Алексей Розин, който успява да предаде незаинтересоваността и досадата на своя герой през всяко негово действие.  Определено си струва да се оглеждаме за Мариана Спивак в бъдеще след невероятното ѝ изпълнение като Женя тук. Матвей Новиков пък носи вглъбените и празни очи на Альоша и играе главния фактор за отключване на лавината от събития, която досега набирала сила, предстои да се изсипе върху останалите герои.

„Нелюбов“ разказва едновременно за тихото отмъщение за самотното и нерадостно детство на едно дете, живяло дванайсете си години без любов, но поглежда и от другата страна – в миналото на двама души, които обстоятелствата на собственото нещастно съществуване са превърнали в родители. Нелюбовта е ядрото на взаимоотношенията между Альоша, Женя и Борис. Тя парадоксално се разпространява като зараза и сред новите семейства на родителите. Това обаче не носи задоволство или усещане за справедливост, а само отчаяние от мащаба на неспособността любовта да съществува за всички тези хора – не само свободно, но и като почти лабораторен продукт на внимателно премислена индивидуална формула.

Филмът е интересен и със сякаш липсата на протагонист и антагонист. Вината е във всекиго, не можем категорично да обвиним или съдим героите му. Единственото ясно е, че едно тяло лежи мъртво, а няколко души се самоунищожават заради отказа си да мислят рационално.

Лентата носи и някаква статичност – толкова неща се случват, а сякаш всичко е същото. Героите не се променят съществено, разкаянието им не произлиза от страданието на страдащия, а от собственото им участието в него. Музиката пък е силно изолирана – намираме я само в няколко кратки момента, като звуците на филма предимно отразяват действителността, създадена за целите на „Нелюбов“.

Не мога да не сравня „Нелюбов“ и „Левиатан“ (2014) не само защото и двете ленти са рожби на Андрей Звягинцев, но и защото сходствата в тях са много. И в двете намираме контраста на неподвижната природа, мрачната обстановка, социалната несправедливост, чувството за изолираност на историята в рамките на силно засегнатите и неизясняването на детайли относно случващото се. Докато обаче в „Левиатан“ корумпираната власт е главния източник на нечовечност, в „Нелюбов“ тя идва от двете главни лица.

Със сигурност „Нелюбов“, също като „Левиатан“, изпълва много руснаци с неприязън заради антипатриотизма си. Със сигурност, също като „Левиатан“, заслужава гледането си не само заради този факт, но и заради качеството си като кинопроизведение. Иска ми се да намеря нещо за критикуване в „Нелюбов“, но колкото и да търся – не намирам. Може би все пак щеше да е добре да разберем какво се случва с Альоша в крайна сметка. А може би е по-добре да не знаем някои неща.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Наталия ИвановаБезбожно модерният „Съвсем нов завет“ на Дормел07.12.2015

Още от Под Моста

Емилия НайденоваИнтервю с Ейлиш ни Гуивна, автор на „Литературен обяд и други разкази“Литература