Да живееш в „Нелюбов“

18.03.2018

„Нелюбов“ е гласът на всички деца, изоставени и забравени от понякога физически присъстващи родители, който крещи тихо и скришно, но оставя белези и разкървавява тъканта. Гласът на растящите сред егоцентризъм, маскиран като саможертва. „Нелюбов“ е отмъщение за недадената любов. Въпреки това той не е филм за омраза, просто не е филм за любов.

Още в първите си кадри лентата ни потапя в стила на Звягинцев. Сняг, дървета, неподвижност и необятност – протяжни кадри, които изглеждат ненужни в това количество, но са точно онова нещо, което изведнъж и веднага ни казва, че няма да гледаме красива история. Звягинцев разказва мрачни истории, истории за липса на справедливост, истории, брутални с откровеността си. Такава е и тази.

„Нелюбов“ ни среща с Женя и Борис – развеждаща се двойка, която пренася циничността и озлоблението си един към друг върху сина си Альоша. Никой от двамата родители не желае категорично момчето да живее с него. Никой от тях обаче не предполага, че Альоша сам ще вземе решението за бъдещето си вместо тях и ще изпълни най-откровеното им желание – той да изчезне, а те да изфабрикуват мечтаните си животи без спомен за проваления им общ опит да ги изживеят заедно.

Женя прекарва повече време с телефона си отколкото с бленувания елитарен Антон (Андрис Кейш), а сина си възприема като задължение. Борис пък предпочита компанията на бременната Маша (Марина Васильева), чиито розови очила пречат на самата нея да разбере колко точно глупава е. В ролята на Борис намираме Алексей Розин, който успява да предаде незаинтересоваността и досадата на своя герой през всяко негово действие.  Определено си струва да се оглеждаме за Мариана Спивак в бъдеще след невероятното ѝ изпълнение като Женя тук. Матвей Новиков пък носи вглъбените и празни очи на Альоша и играе главния фактор за отключване на лавината от събития, която досега набирала сила, предстои да се изсипе върху останалите герои.

„Нелюбов“ разказва едновременно за тихото отмъщение за самотното и нерадостно детство на едно дете, живяло дванайсете си години без любов, но поглежда и от другата страна – в миналото на двама души, които обстоятелствата на собственото нещастно съществуване са превърнали в родители. Нелюбовта е ядрото на взаимоотношенията между Альоша, Женя и Борис. Тя парадоксално се разпространява като зараза и сред новите семейства на родителите. Това обаче не носи задоволство или усещане за справедливост, а само отчаяние от мащаба на неспособността любовта да съществува за всички тези хора – не само свободно, но и като почти лабораторен продукт на внимателно премислена индивидуална формула.

Филмът е интересен и със сякаш липсата на протагонист и антагонист. Вината е във всекиго, не можем категорично да обвиним или съдим героите му. Единственото ясно е, че едно тяло лежи мъртво, а няколко души се самоунищожават заради отказа си да мислят рационално.

Лентата носи и някаква статичност – толкова неща се случват, а сякаш всичко е същото. Героите не се променят съществено, разкаянието им не произлиза от страданието на страдащия, а от собственото им участието в него. Музиката пък е силно изолирана – намираме я само в няколко кратки момента, като звуците на филма предимно отразяват действителността, създадена за целите на „Нелюбов“.

Не мога да не сравня „Нелюбов“ и „Левиатан“ (2014) не само защото и двете ленти са рожби на Андрей Звягинцев, но и защото сходствата в тях са много. И в двете намираме контраста на неподвижната природа, мрачната обстановка, социалната несправедливост, чувството за изолираност на историята в рамките на силно засегнатите и неизясняването на детайли относно случващото се. Докато обаче в „Левиатан“ корумпираната власт е главния източник на нечовечност, в „Нелюбов“ тя идва от двете главни лица.

Със сигурност „Нелюбов“, също като „Левиатан“, изпълва много руснаци с неприязън заради антипатриотизма си. Със сигурност, също като „Левиатан“, заслужава гледането си не само заради този факт, но и заради качеството си като кинопроизведение. Иска ми се да намеря нещо за критикуване в „Нелюбов“, но колкото и да търся – не намирам. Може би все пак щеше да е добре да разберем какво се случва с Альоша в крайна сметка. А може би е по-добре да не знаем някои неща.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Наталия ИвановаБезбожно модерният „Съвсем нов завет“ на Дормел07.12.2015

Още от Под Моста

Момчил РусевКакво се случи в българската музика през 2018?Музика