След като миналата седмица покори световния боксофис, размаза „Херкулес” със Скалата и само за три дни изби целия си (сравнително скромен) бюджет, „Люси” пристига и на нашите екрани. Но този летящ старт не говори толкова за качествата на лентата, колкото за желанията на публиката. Явно зрителите наистина искат такъв филм, наистина имат нужда да видят остроумен научнофантастичен екшън със Скарлет Йохансон. И тук идва въпросът – успява ли лентата да задоволи очакванията и да достави желаното удоволствие? Отговорът в случая е – само донякъде.

Вижте още: Ревюто на същия автор за другия касов хит на Скарлет Йохансон за 2014 година – „Завръщането на първия отмъстител“

Сюжетът на „Люси“ е общо взето елементарен и може да ви прозвучи познато. В основата на филма заляга старата идея, че хората използват само 10% от умствения си потенциал. Люси (Скарлет Йохансон) е обикновена млада жена, която, къде случайно, къде насилствено, се забърква с грешните хора и в резултат на това е принудена да пренесе пакет нова синтетична дрога. Част от мистериозната субстанция попада в тялото на Люси и нашата героиня изведнъж открива в себе си неподозирани заложби. От този момент нататък уменията и възможностите ѝ непрекъснато се покачват с идеята Люси да достигне заветните 100% от човешкия потенциал.
Доста зрители критикуват филма още на ниво идея. „Това за 10-те процента не е вярно, учените са доказали, че не е така, теорията е стара” и т.н. За мен лично това е доста случаен и слаб аргумент. Все пак „Люси” е научна фантастика, а не документален филм. Всяко произведение от този жанр си изгражда определен свят и работи вътре в него. В някои филми роботите са развили интелекта си и управляват Земята, в други процесът на еволюция е довел до чудати мутанти с дълги нокти и лазери от очите, в трети – маймуните се обединяват и тръгват на война срещу хората. В „Люси” пък хората използват 10% от потенциала си, а главната героиня се научава да използва повече. Филмът си има достатъчно други плюсове и минуси и просто не е редно да го отричаме заради самата му концепция.

Един от основните проблеми на „Люси” е това, че филмът не е точно такъв, за какъвто го представяше рекламната му кампания. Трейлъри, промоционални снимки, ексклузивни сцени, всичко караше „Люси” да изглежда като непретенциозен летен екшън, в който Скарлет Йохансон става все по-мощна и трепе случайни хора, защото не говорят английски. И в първата си половина лентата на Люк Бесон е точно това. Постепенно обаче филмът еволюира редом с главната си героиня. Концепциите стават по-абстрактни, идеите и тематиките – по-претенциозни, уличният екшън отстъпва пред многозначителни космически пейзажи. И този процес на еволюция може би не е лош като похват, но определено не съответстваше на моята лична настройка. Пък и претенциозните съждения във втората половина изглеждаха малко или много повърхностни и лентата определено нямаше да загуби, ако ги беше пропуснала.

Вижте още: ТОП 10 БЛОКБЪСТЪРИ за 2014 година

И въпреки горизброените недостатъци, несъмнено бих казал, че филмът е добре режисиран. По-добре в началото, отколкото в края, но все пак. Люк Бесон предлага на зрителите нещо стилно, развлекателно и общо взето доста приятно. Филмът през цялото време изглежда добре, дори когато сценарият издиша. Бесон използва някои особени визуални вмъквания, които в голямата си част работят доста добре. Някои от тях радват, други са откровено гнусни, но всички предизвикват ефект върху зрителя. Все още не мога да преценя доколко сериозни са намеренията на режисьора. Част от мен иска да повярва, че Бесон е направил този филм само и единствено за забавление и опитите за претенциозност в края са по-скоро шеговити намигвания, отколкото зле реализирани философски концепции. Може би този въпрос ще бъде обсъден в бъдещи интервюта и коментари, но за момента лентата позволява двуяко тълкуване.

И все пак значимото бижу на „Люси” е лицето на филма– Скарлет Йохансон. Тя изглежда чаровна и пленителна във всичките 100% от сцените си. Удоволствие е човек да наблюдава простоватата ѝ ежедневност в началото, процеса на загуба на човечност по средата и абсолютно неземната ѝ космичност в края. По-голямата част от удоволствието, което доставя лентата, се дължи именно на нейната игра. Всъщност е интересно колко дълъг път извървя Йохансон, за да стигне дотук. Само допреди няколко години филмографията ѝ се състоеше предимно от заглавия, в които тя играе ролята на другата жена. Независимо дали говорим за „Изгубени в превода”, „Момичето с перлената обица”, „Мач пойнт”, „Другата Болейн” или „Вики, Кристина, Барселона”, сюжетът е един и същ – обвързан мъж е привлечен от чара на героинята на Скарлет, което води до любовен триъгълник. В последните години обаче ролите ѝ придобиват все по-голяма самостоятелност. В „Отмъстителите” тя надхитря богове и се бори рамо до рамо със супергерои, в „Тя”, дори и само като глас, е интелигентна компютърна програма, която побърква мъжките умове, в „Завръщането на първия отмъстител” е равнопоставена на главния герой, без да бъде романтично свързана с него, а в „Under the Skin” е мистериозни извънземно, което яде хора. „Люси”затвърждава това движение и определено показва, че Йохансон е способна да изнесе на гърба си интригуваща главна роля в научнофантастичен филм. Сега остава само да попадне и на по-добър сценарий.

В заключение мога да кажа, че „Люси”, макар да пропуска доста възможности, все пак е кадърно режисиран и качествено изигран и определено е подходящо лятно забавление, ако човек успее да се абстрахира от опитите за претенциозност.

Моята оценка в IMDB: 7 от 10.