‘The Great Wall’/„Великата стена“ с Мат Деймън – филмово ревю

01.02.2017

„Великата стена“ започва с няколко кратки надписа, които съобщават на аудиторията интересни исторически факти около Великата китайска стена и завършват с уверение към зрителя, че му предстои да изгледа не достоверна историческа възстановка на някакъв сюжет, а разказ на легенда. Не знам дали има начин да пренебрегнете факта, че главните герои на постера на филма изглеждат като средностатистически косплейъри от конвенция за фенове на фентъзито, или пък че трейлърът ни показва Мат Деймън и Педро Паскал в схватка с гущероподобни зеленикави чудовища. Но ако все пак някак отидете в киносалона с нагласата да гледате автентичен исторически филм, „Великата стена“ на Жан Имоу ви дава възможността да си излезете още на първата минута.

Ако обаче решите да останете, ви предстоят около стотина минути необуздано филмово забавление. „Великата стена“ е за Жан Имоу това, което „Огненият пръстен“ беше за Гийермо Дел Торо – сбъдната детска фантазия за стотици милиони долари с всички присъщи на подобен проект предимства и недостатъци. Да, естествено, филмът следва плитък и изключително опростен сюжет, в който фактите се нареждат удобно според изискванията за логика на следващата грандиозна батална сцена. Фикционалният свят на действието е населен от архетипни персонажи, които трудно изненадват с реплики или постъпки. Но филмът успява да предаде с подчертан успех елементарните и общовалидни послания, които очакваме от всеки подобен фантастичен блокбъстър, и междувременно да забавлява аудиторията до припадък в съвършено невинен и изключително зрелищен стил.

Палитрата от познати образи е пълна – Мат Деймън играе класическия главен герой с пълен набор от бойни умения, който търси морална кауза, зад която да застане. Педро Паскал, познат от ролята си на принц Оберин Мартел в „Игра на тронове“, изпълнява ролята на бойния му другар без никакви скрупули и задръжки, а Жин Тян изиграва неговия антипод – безстрашното младо момиче с наивно възвишени, но железни принципи, което наследява командването на гарнизона на Великата стена от своя ментор. Сред останалите поддържащи персонажи личат това на сър Балард, изигран безупречно от Уилям Дефо като класически алчен страхливец, и на младия Пенг Уонг, чиито добри намерения и смелост се възприемат погрешно от братята му по оръжие за малодушие и некомпетентност.

Диалогът между тези архетипни персонажи е на ниво „екшън от 80-те години“. С репликите си те или поясняват действието, или уточняват моралните си позиции и философии, или подготвят почвата за следващата хумористична вербална бомба. Конкретно Мат Деймън и Педро Паскал поразително напомнят Слай Сталоун и Кърт Ръсел или на Брус Уилис и Сам Джаксън в постоянните заяждания, подмятания и свръхтестостеронни шегички помежду си. Философията и сблъсъкът на култури е оставен предимно за разговорите между героите на Деймън и младата Жин Тян, с които се извеждат и централните човешки теми на филма, които основно гравитират около доверието, верността и приятелството.

Но не това е основната причина да отидете и да гледате „Великата стена“, а фантастичният екшън. Жан Имоу режисира всяка батална сцена с безупречно ниво на детайлите, достоверни компютърно генерирани анимации и ако не иновативна, то със сигурнот поне находчива хореография. Героите блестят в пъстрите си униформи и излъскани оръжия и се движат в безупречен синхрон досущ като ансамбли по художествена гимнастика. Страховити гущероподобни създания с любопитен набор от силни и слаби страни пък изземват функциите на злодеи.

С това се очертават и основните предимства на „Великата стена“ над други филми по киносалоните в момента като например идиотския „Трите Хикса: Обратно в играта“ – невинността и видимо добрите художествени намерения. Да, това също е филм, който разчита преди всичко на зрелището, за да привлече и задоволи зрителите в киносалона, но в него липсва всякакво чувство на цинизъм или претенция за превъзходство. Стереотипите са налице, факт, но са илюстрирани като типични проявления на източната попкултура, а не под формата на разсъблечени женски тела и сексуален подтекст във всяка втора реплика. Сюжетът не се отличава с художествена дълбочина, но поне се приема сериозно от героите на екрана, следва елементарна логическа последователност и извежда позитивни послания от кинопреживяването.

На последно място, но не и по важност, това е поредната продукция, попаднала под прицела на политическата хиперкоректна милиция, която обвинява хората зад лентата в расистки кастинг и ненужно прибавяне на бели актьори към азиатския състав. Въпросните етнически псевдозащитници явно не признават, че това е филм, който разказва история, взаимствана от китайската култура, с услугите на един от най-големите китайски екипи, сформирани някога пред и зад кинокамера, в големи мащаби, на висока финансова цена и на достъпен за целия свят кинематографичен език. И, не, това не са мои думи, а на самия режисьор Жан Имоу, който подчертава още, че главната роля не е била и не би могла да бъде написана за китайски актьор още от самото начало, тъй като персонажът – изненада! – е чуждестранен легионер, чието неочаквано пристигане на Великата китайска стена стартира сюжетното действие. Ако сте способни да възприемете филма като произведение на седмото изкуство, което достига безпроблемно самопоставените си художествени цели и представя на публиката си страхотно развлекателно действие, спокойно мога да ви препоръчам да идете да гледате „Великата стена“. Ако ли не сте, целият Интернет е отворен за вас и още на първата уебстраница на политическа тематика ще намерите поредния тесногръд глупак, с когото да се счепкате вербално. И в двата случая ви пожелавам приятно прекарване!

„Великата стена“ излиза по кината в България от 3-ти февруари 2017 година. Разпространява „Форум Филм България“.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Георги Петров'The Accountant'/„Счетоводителят“ с Бен Афлек - spoiler-free ревю26.10.2016

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаЗа Graffiti и страстта към изкуството – интервю с художника Дамян НиколовLIFE