„Меланхолия“ преди края на света

14.11.2016

melancholia1_0Докато обикновените хора посрещат обикновения си делник с неговите радости и неволи и разрешават проблемите си така, както могат, творците превръщат грижите си в изкуство. Изливат душата си на хартия. Композират песните, които ще се тананикат десетилетия. Други създават филми, чиято красота навява меланхолия, загнездваща се в душата ни. Името е Ларс фон Триер и ако по гърба ви не са преминали ледени тръпки, защото вече сте гледали нещо, или точно поради този факт, прочетете тази статия.

Годината е 2010. Датският режисьор Ларс фон Триер е изпаднал в дълбока депресия, която не разсейват нито редовните посещения на музеи и обществени мероприятия, нито интересните книги. Измъчван от непрестанни страхове и потискащи мисли от малък, той намира единствената си утеха в режисирането на филми. Чрез героите си той изобразява, моделира или дава отговор на въпросите, които го измъчват. В творчеството намира вдъхновение и смелост, защото само чрез него успява истински да живее.

Годината е 2010. Ларс фон Триер се нуждае от муза. Нещо, чрез което да превърне тривиалността на живота в изкуство. И докато в други свои филми като „Нимфоманка“ авторът вмъква мотива за депресията, но на преден план излизат пошлостта, циничността и разрухата на героите, в „Меланхолия“ депресията не само трябва да е констатирана, но и превъзмогната. Така се ражда идеята за нова лента, която да олицетворява развръзката и която да намери изход от безизходицата, която депресията и тъгата носят със себе си.

6311295892_18284c1bc9

Нужен е филм, който да ни утеши и в който Ларс фон Триер не да стъпче героите си, а да се превъплъти в тях, да им съчувства, да ги разбере. За по-малко от година той избира актьорите, написва сценария и започва снимането на шедьовъра, по-известен с името „Меланхолия“. Някъде режисьорът прочита, че Сатурн е планетата, която се счита за символ на меланхолията. Себе си той сам определя като „истински меланхолик“. Така се ражда историята за сблъсъка на въображаемата планета „Меланхолия“, десет пъти по- голяма от Земята, с нашата планета. Сблъсък, който ще доведе… до края на света.

Сюжетът се върти около двете сестри Джъстийн (Кирстен Дънст) и Клер (Шарлот Гейнсбърг). Самият филм е разделен на две части, които носят техните имена и трябва да бъдат противопоставени една на друга, защото всяка представя погледа върху случващото се от гледната точка на отделните героини. Те самите, макар и сестри, са два противоположни образа.

Джъстийн, както самият Триер признава, е прототип на режисьора си. Тя е меланхолична и маргинализирана в собствения си свят от илюзии, които я правят неспособна за пълноценно съществуване в реалния свят. Филмът започва с нейната сватба- отчаян опит да се впише сред останалите, извършвайки ритуал, който е присъщ за „нормалните хора“. Това обаче не я спасява от потискащото чувство на безсмисленост. Типично за „меланхолиците“, както самият Триер признава в едно свое интервю. „Жалко е, че ние, меланхолиците не ценим ритуалите… може би, защото поставяме стандарти, по-високи от няколко бири и малко музика“.

melancholia-pic-4

Така една сватба отива по дяволите, както впрочем и бъдещото на света. Джъстийн е щастлива, защото няма какво да губи и докато гигантската планета приближава Земята, тя се любува вечер на нейната призрична светлина. Защо тя копнее за смърт и разруха?! „Защото те са истински“, продължава датският режисьор в свое интервю относно филма,“ меланхолиците копнеят. Може обектът на желанието да е безсмислен, но копнежът е истински. Болката също. Усещаме я вътре в нас. Тя е част от реалността.“

Друга е реалността на Клер, по-голямата сестра. Тя е женена, има малък син и живее в прекрасно, старинно имение. Достатъчно причини евентуалният край на света не само да я плаши, но и да я докарва до абсолютно отчаяние. За нея последните дни живот на Земята са мъчителни. Докато Джъстийн на драго сърце копнее за края, защото не притежава нищо освен копнежа и меланхолията си, Клер има цял един живот за губене, на който биха завидели мнозина.

Меланхолия“ е филм, чиято красота се осъзнава късно. Дълго, след като сте го изгледали и сте го намерили за безсмислен и странен. „Меланхолия“ е и много повече от история за последните дни на две сестри. Това е филм за сблъсъка на романтиката и илюзиите с реалността, сблъсък между възвишеното и профанното, като акцентът е върху смисъла на двете.

melancholia_f11_framegrab

Докато го гледах, често си задавах въпроса кое е достойно. Да живееш живота на меланхолик, като презираш ритуалите, които делникът и обществото ни налагат, или като се престрашиш да живееш в истинския свят тук и сега, макар и понякога той да затъва в сивота и делничност? Безспорно качество на филма е и, че дава поглед върху депресията като клинично състояние, от което страдат много хора и за което биват обвинявани и отхвърляни. И все пак смисълът е много по-дълбок, въпреки че филмът е създаден от Триер в опит да се справи със собственото си крехко, психично състояние по онова време.

„Меланхолия“ противопоставя два начина на житейско възприятие. Този на Джъстийн, за която животът сам по себе си е зъл, а онова, което в него се счита за ценност, за нея е фалшив ритуал. Тя не намира радост в успешната професия, парите и дори любовта. Тя копнее за друга истина, защото е меланхолик, а „меланхолиците имат високи изисквания към истината“ (Триер). Тя копнее за нещо истински ценно, но „истинските ценности носят страдание“ (Триер). Затова и в сблъсъка на двете планети тя вижда края на своята дилема и изолираност. Това ще е край на всеки копнеж и болка. Клер от друга страна е героят, който е здраво стъпил на земята и който има какво да губи.

Не ви обещавам, че ще се почувствате по-добре след „Меланхолия“. Въпреки че двете сестри остават заедно до самия край, филмът слага ударение именно на човешката самота. Сестрите са заедно, но всяка от тях е заключена в собствената си вселена, което създава потискащото чувство, че до самия си край всеки един от нас е сам, макар и обичан от най-близките си. Ние примемаме заобикалящото ни, както и света, според това какви сме, а за жалост, не избираме какви да се родим.

005-melancholia-theredlist

„Меланхолия“ внушава идеята, че има фактори, които определят и влият върху живота ни, без да можем да ги променим. Както в случая с депресията, която като въображаема планета се врязва ненадейно в спокойния живот на някои пациенти. Филмът обаче е и пропит с дълбока емпатия, защото Ларс фон Триер се е погрижил за една магично красива лента, тайнствен сюжет и още по-добри актьори. Историята не е разказана със съжаление или укор, а със съчувствие и разбиране. Като че ли Триер е направил филма, за да утеши собственото си, изгубено Аз. Това доказват и последното му думи в едно интервю-

„Сами сме, но никой не иска да го осъзнае. Хората постоянно искат да премахват ограниченията и да отлетят нанякъде. Забрави! Погледни навътре, към себе си“.

Сигурно „Меланхолия“ няма да стане любимият ви филм, но може би ще ви напомни, че в себе си криете много чудеса, както и неподозирани таланти и възможности и че вселената с всичките й планети, звезди и комети, не е нищо в сравнение с онази, която криете в душата си. Нечии вселени са обвити в меланхолия, толкова голяма, че те трудно могат да се справят с нея. Други приемат меланхолията и себе си такива, каквито са, и така на края на света от сблъсъка като свръхнова се ражда нова надежда и… нов филм.

Карина Николова

2016, Берлин

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаКинематограф и техният месец на българското кино18.04.2020

Още от Под Моста

Боян СимеоновЛюбо Попйорданов и Дните на предизвикателстватаLIFE