Мистерията „Бенджамин Клементин“

23.03.2017

Често откривам нови добри изпълнители в музикалните мрежи. Доста по-рядко обаче сред тях има такива, които си струва да наречеш „гениални“. Определение, чието значение и стойност стават все по-трудни за постигане с броя качествени парчета, на които попадам. Колкото повече хубава музика слушам, толкова по-рядко имам удоволствието да мина границата между впечатляващо и гениално. Просто, с времето и опита, всички ние развиваме вкуса си и ставаме по-претенциозни. Нормално е.

Ако Ерик Сатие, Уилям Блейк, Имануел Кант, Джон Лок и Antohny&TheJohnsons работеха върху своя Франкенщайн, то това щеше да е Бенджамин Сейнт-Клементин (Benjamin Sainte-Clémentine). Той е роден като най-малкото от пет деца в семейство на ганайски емигранти в Едмънтън, Лондон. Това е една от онези зони на Лондон, където не си особено в Лондон. Библиотеката в Едмънтън се намира в търговски център. Но не от онези с веригите магазини маркови дрехи, а пълен с фермерски продукти, евтини стоки и дюнер кебап. Именно там е мястото, което се формира като мазето в съзнанието на Бенджамин Клементин. Той прекарва дните си в библиотеката във фермерския мол, отегчен от училище и нямащ достъп до почти никаква стойностна литература.

Животът му се развива в изолация и лишения и това води до напускане на училище на 16 години. Лондон е твърде мрачен в този момент. Три години по-късно Бенджамин заминава за Париж, следвайки красивото клише на великите артисти. Разбира се, за да е пълно клишето – Бенджамин Клементин остава бездомник, тъй като не може да си покрива наемите. Легендите за него разказват за кариерата му като уличен музикант в подлезите на метро станциите, Place de Clichy на Хенри Милър и изпълнения по домовете на богаташи, които искат сурово музикално забавление. Приетата истина ни отвежда до влака на метрото, където агент на звукозаписна компания, пътувайки по време на ваканцията си в Париж, го чува и успява да продаде историята и гласа на своите шефове. Е, факт е и че Бенджамин вече е натрупал популярност като уличен музикант в Париж, а неговият талант рядко остава незабелязан от минувачите.

Оттам имаме поредната типична холивудска фабула: първо EP, кръстено на парчето му Cornerstone и участие при известния музикант и водещ Jools Holland, където изпълнява едноименната песен. От тук насетне тя става толкова популярна, че Пол Маккартни публично го стимулира да продължи кариерата си, а критиката не само, че го обожава, но го и нарича „мъжката версия на Нина Симоне“. Автоматично следва и цял албум – “At least for now”, който оглавява чартовете във Франция и Великобритания, а New York Times го определя като един от гениите, които определят културата на 2016. “I won’t complain” е личният ми фаворит. Песента е уникално и мощно съчетание от чупливостта и силата на автора, обхващайки последните 27 години от живота му. Музикалната елегантност и лиричната красноречивост намира визуален образ в абстрактно черно-бяло видео. “I won’t complain” е история за пътя на едно момче от Северен Лондон, което преживява пътя от улиците на Париж до гениалността, призната от най-влиятелните издания в света.


Гениалността винаги е била крайно субективна дума. В крайна сметка – аз може да не разбирам и схващам това, което ти намираш за гениално. Субективизмът е първостепенна функция на изкуството. В музиката на Бенджамин Клементин обаче няма стереотипност, няма я и типичната линия на образование – академии – ментори. А в наши дни стереотипността няма как да създава гениалност. Създава по-скоро баналност. Неща, които сме виждали и слушали. А Бенджамин Клементин не сме го слушали, може и да не го разбираме. Разбират го подлезите на метрата и кафенетата по Place de Clichy, които той облича със своето пиано. Разбират го сцените, на които той се качва бос. Разбират го и тези, които могат да виждат, когато си затварят очите.

Sainte” значи светец на френски. И ако в 2017-та има светци, то те биха изглеждали точно като него. Биха ходили боси, биха свирили на пиано, пеейки поезия. А Бенджамин Клементин е известен без тази част от името си. Защото шедьоврите не изискват буквализъм.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаВъзроденият спомен за Честър Бенингтън от Grey Daze07.07.2020

Още от Под Моста

Момчил РусевМузиката като отдушник: Twenty One Pilots и пътят им към успехаМузика