„Такова е истинското изкуство – у него има първичност, размах, топлота…“, пише поетът Росен Карамфилов в дебютния си роман „Колене”, посветен на баща му Кольо Карамфилов. И болка, много болка, бих добавила след прочитането на тази книга. Поклон за силата и смелостта, които са нужни, за да бъдат оставени тези страници, тези редове, тези думи.
Надявам се, четейки тази книга, всеки от вас да е посетил поне една изложба на Кольо Карамфилов, да е запомнил поне една негова картина- поне, поне това. Когато затварям очи и мисля за него, в съзнанието ми винаги изскача „Човекът, който пътува с влак нощем”. Още щом я видях, се открих в нея и я обикнах. Дали защото обичам пътуването с влак, или просто пътуването – не можех да откъсна очи от нея. Или защото Кольо Карамфилов смени земното си ателие с небесното и това донесе още тъга в картините му. Или защото животът ни не е нищо повече от едно дълго пътуване.

Виж още: „ДУМИТЕ РЪМЯТ И РОМОЛЯТ” В „ЧИСТИ СТИХОТВОРЕНИЯ” ОТ МАРИЯ ДОНЕВА

„Бихте попитали кога настъпва мъката? Ще ви отговоря така – мъката касае живите. Тя настъпва тогава, когато очакването е съвсем нищожно. Защото Бог е единствената константа. Именно затова ни е дадено правото да създадем поколение, да посадим дърво, да стоим до дървото, докато не започне да ражда плодове, да върнем семките обратно в природата, да пожелаем моногамната обич, да предпочетем светлината пред неяснотата, да бъдем предани на своите вярвания, да се научим на взаимна почит, да бъдем митохондрии от обща клетъчна система. Да дишаме…!!!”

Кольо Карамфилов е български артист – художник и график, с ясно изразен характер, разпознаваем и незабравим. Кольо си тръгна от този свят в началото на годината и остави синa си Росен да пише. Именно на него е посветен романът „Колене”, издаден от издателство „Жанет 45” с редактор Елин Рахнев. Росен казва: „Писах от любов към баща си. Това е.”
183-те страници на романа ме задъхаха поне 183 пъти. Поне 183 пъти сърцето ми спираше и се питаше как е възможно? Тази книга е „Епицентър. Производител на емоционални земетресения…”. Не очаквайте строг сюжет, нито измислени герои – всичко тук е реално, болезнено реално. Разделена на Интерфаза, Профаза и Метафаза, „Колене” ни хваща за ръка и ни повежда из галерия, в която са изложени картините на Кольо, а думите на Росен кънтят, шептят, викат, галят… Оглеждаш се, вдишваш, издишваш, спираш за миг и затваряш очи, потъваш, вдишваш, издишваш, потъваш пак. Текстовете за картините Росен нарича „пулсът на книгата, а останалите – кръвта ѝ.”
Но освен болката и голямата любов, с които е пълен този роман, той носи и много въпроси. Въпроси, които се усукват като въже около врата ни и с всеки изминал ден затягат хватката си все повече и повече. „Защо никой не се е върнал на Земята? Защо Бог изтрива паметта, с която отиваме при него, след като сме преминали? Каква е повторяемостта на животите? Кой е измислил понятието мъртвец? Кой си е позволил да постави биологията над теологията? До колко мълчанието е вредно, или точно обратното? Има ли горна граница на тъгуването?”
„Откъде идва куражът, когато смисълът си отиде? Процесът на умиране обратим ли е? С каква скорост се издига духът над обвивката? С каква скорост обвивката бива унищожена, щом изтече нейният срок на годност? Съществува ли тунел след тунела?”

И докато си поемате дъх, въпросите на Росен, емоциите му, състоянията му ще ви тласкат към личните ви емоции, към личните ви състояния. Бих казала, че това е една книга на съпреживяването, на емпатията. Не просто на мъката. Не. Знам, че Росен не пише просто за себе си и за Кольо, а за всеки един изгубил онзи, който е бил неговото сърце, неговият смисъл. За всички онези, които бдят над нас. Книга за неразбирането и самотата. За обществото, в което живеем. За промените. За вдъхновението и страха. За смелостта да продължиш. „Научени сме да вървим по лесния път. Всеки се страхува да стъпва бос сред стъклени градини. Защото колкото и красива да е градината, тя е опасна. Крачка напред-червено. Крачка назад-също. Ще има ли продължение? Ще се случи ли?”
Прочетете тази книга. Прегърнете Росен. Прегърнете Кольо. И помислете за всичко онова, което оставяме след себе си.
„За какво ни е Времето, след като то е безгранично? Какво значение има средата, след като началото и краищата са еднакви при всяко човешко същество? Проплакването не е ли издъхване? Издъхването не е ли проплакване?”
„Аз например възприемам остатъка от дните си тук като компютърна игра с определен брой нива, които трябва да мина, без да зная колко са, задължен всеки полуден и всяка полунощ да натискам бутона ENTER и да чакам следващото ниво да зареди. Със задоволство да приемам надписа LEVEL COMPLETE и с мир да очаквам на екрана да се появи GAME OVER с големи букви…”

Росен Карамфилов е автор на две стихосбирки – „Орелът и детето” (2011) и „Стерео тишина” (2013). Той е най-младият автор, включен в американската антология на българската поезия ‘The sеason of delicate hunger’ (Accents Publishing, САЩ ). През 2014 печели наградите „Рашко Сугарев” и „Добромир Тонев”. В момента е студент в ПУ „Паисий Хилендарски”, специалност Приложна лингвистика с два чужди езика – английски и немски. „Колене” е неговият първи роман.

Книгата ще бъде представена на 04.12.2014г., четвъртък, в Народен театър „Иван Вазов” от 18:30 часа, Сцена IV етаж,ул. „Дякон Игнатий“ 5, от Елин Рахнев и издателство „Жанет 45” и на 13.12.2014г., събота, на Коледния панаир на книгата в НДК на щанда на Жанет 45.