„On the way to school” от Паскал Плисон

On The Way To School poster 1Кога за последно благодари на родителите си, че те изпращат на училище? Кога за последно не се оплака за нещо, свързано с учебните занимания? Кога за последно всъщност се замисли какво съкровище притежаваш? Не помниш? И аз така си помислих.

Достъпът до образование е непосилен лукс за толкова много деца по света. Деца в най-западния смисъл на думата. Тичат. Играят. Смеят се. Любопитстват. Мечтаят. С тази малка разлика, че на тях мечтите са им отказани. Искаш да бъдеш пилот? Не може. Искаш да си неврохирург? Не може. Искаш да се занимаваш с теоритична физика? Каквото и да е, не може.

Те не просто се борят за правото си да имат достъп до образование, те жертват толкова много всекидневно. Някои дори живота си.

Филмът на френския режисьор Паскал Плисон –Sur le chemin de lécole”(On the way to school) – проследява пътуването към училище на 10 деца. Кения. Мароко. Аржентина. Индия. Джаксън и по-малката му сестра от Кения ходят 15 километра всеки ден, прекосявайки опасната савана, където ги дебнат не малко опасни диви животни. Захира и нейните приятелки извървяват 22 километра през мароканските Атласки планини, за да стигнат до пансиона си. Самюъл от Индия е инвалид и се нуждае от количка. Семейството му е толкова бедно, че сами са си направили от пластмасов стол и гуми за колело. Неговите по-малки братя всеки ден го бутат 4 километра до училището. Карлито и по-малката му сестра от Аржентина яздят всеки ден почти 20 километра, за да отидат на училище.

Толкова различни светове, а всъщност невъобразимо близо един до друг. Борбата и болката са едни и същи независимо от цвета на кожата ти, религията ти или мястото, на което си се родил. Всички ние страдаме по един и същи начин. Всички ние мечтаем по един и същи начин. Всички ние се усмихваме на един и същи език.

Едно от най-хубавите неща в този документален филм е, че децата почти не говорят в него. Режисьорът умело ни е оставил сами да изпитаме в дълбочина през какво всъщност преминават те в опитите си да преследват мечтите си. Без никакво разсейване от излишни думи. Не искам да театралнича, но не мога и да излъжа. Филмът ме разплака. Не защото живея в свят на разглезени бели деца, нося розови очила и си повтарям, че щом не го виждам, значи не същестува. Разплака ме, защото видях седемгодишната си сестра във всяко едно от тези деца.

Светът има нужда от деца като тях. Упорити. Вдъхновени. Мечтаещи. Вперили поглед отвъд оградите на собствения им свят. Всеки ден си повтаряме, че и ние сме такива, а така ли е? Ще попитам пак.

Кога за последно благодари за достъпа си до образование?

 

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to