Бургоан-Жалио, 4 декември 2008
Изскачайки от мрака на нощта, фаровете ме заслепяват при изхода от паркинга. Приближавам се към тях – това е третият ми опит.
– Извинете ме, в Лион ли отивате?
– Ами… да.
– Бихте ли могли да ме вземете, моля? По това време вече няма влакове!
Шофьорката се колебае за част от секундата, хвърля поглед към пътниците си и ме кани да се кача на задната седалка. Настанявам се.
– Безкрайно благодаря!
– На концерта ли бяхте?
– Да, да, много яко беше, нали?
– Да, страхотно.
– Двадесет години „Тет ред“ все пак, нямаше как да изпусна това! Само че мразя да карам, така че дойдох с влак, казвайки си, че все ще се намери някой лионец да ме прибере на стоп.
– С удоволствие, не берете грижа. Аз пък карах сина си, а и приятелчето му, което седи до вас.
Добър вечер на всички…
– Погото не беше много здраво, залата беше голяма, не се разхождахме по краката на съседа, беше спокойно.
– Да, момичетата няма за какво да се оплакват.
– О, някои обичат, като стане мазало!
Младежки спомен за една определена чаровна пънкарка с обеци, преливаща от енергия, която лотарията на едно пого бе пратила в моите обятия по време на концерт на Пигал.
– Вашият паяк е много хубав.
– Да, винаги нося паяк, такъв е стилът ми, карам да ми ги правят по мярка в Лион, Ателие Либелюл.
– Вие музикант ли сте?
– Не!
– Художник?
– Математик!
– Какво? Математик ли?
– Ами да… Има такова нещо, наистина!
– И върху какво работите?
– Хмм, наистина ли искате да знаете?
– Да, защо не.
– Хайде, не се шегувайте!
Поемам си дъх.
– Развих едно синтетично понятие за кривина на Ричи, минорирана в пълни и локално компактни мерени метрични пространства.
– Какво?
– Това шега ли е?
– Въобще не. Това е една статия, която вдигна немалко шум в общността.
– Можете ли да повторите? Много яко звучи!
– Ами ето, развих едно синтетично понятие за кривината на Ричи в мерени метрични пространства, които са разделяеми, пълни и локално компактни.
– Леле!
– И за какво служи?
Ледът е разчупен, почна се.




