„В градините с лалета сянката ми броди“ излиза на български

В историята на Османската империя имаше твърде много творци, които бяха споменавани с подобни прозвища, а и множество владетели, пишещи стихове, използваха псевдоними. Но нито едно име не се беше сраснало дотолкова с притежателя си…

Утре в книжарниците излиза новият роман на турската писателка Гюл Ирепоглу – „В градините с лалета сянката ми броди“ (издателство „Парадокс“). Изданието е в превод на Айтян Делихюсеинова и Азиз Шакир-Таш с цветни илюстрации.

Действието се развива през ХVIII век в Истанбул по време на период, известен като Епохата на лалетата. Пищният дворец Топкапъ сарай е място, където човешка слабост, любов, похот и най-вече алчност ръководят живота на султан, художник, велик везир, а и също и на най-красивите жени в света. Романът проследява отблизо зараждащото се приятелство между талантливия художник Левни и султан Ахмед III, както и интимните взаимоотношения на владетеля в харема. Слуховете за византийско съкровище на един от островите само обогатяват основната сюжетна линия и подсилват мистерията, породена от множеството неизвестни. Като какъв ще остане султан Ахмед III в историята? Като хедонист, естет или реформатор? Какво ще се случи с потомците му? Прочутият Левни почти не помни семейството, което го е отгледало, преди да го вземат като кръвен данък. Кой обаче е той в действителност? „В градините с лалета сянката ми броди“ се уповава на историческата истина, в която майсторски е втъкана нишката на въображението.

Гюл Ирепоглу е доктор по история на изкуството, чиято академична кариера започва в Катедрата по литература на Истанбулския университет. Освен лектор тя е архитект, говорител и писател. Гюл Ирепоглу е подготвяла и представяла няколко програми за култура и изкуство. Била е президент на Фондацията за опазване на туристическите ценности на Турция и член на Националната комисия за ЮНЕСКО на Турция. Романите й са превеждани на множество езици.

 

Откъс

Стефанаки

Момчето с кехлибарени очи

За деветнадесетия поред падишах на Османската империя, Султан Мехмед IV, познат сред народа като Мехмед Ловджията, първият ден на април 1687 г. бе просто още един ден от неговото владичество, траещо тридесет и девет години. Ден, който щеше да прекара в сарая си в Одрин, отдаден на обичайните си занимания.

Но за хората от османската провинция Румелия този прохладен априлски ден беше много различен, защото под ръководството на румелийския мютесариф имперските служители щяха да съберат поредния кръвен данък. Те бяха пристигнали, за да вземат момчетата от християнските семейства.

В санджака Селяник, в едно от селата близо до града, живееше земеделец с тримата си синове, един от които, Стефанаки, бе избран да служи на Османската държава. Беше само на осем, тоест на долната възрастова граница, определена за събиране на кръвен данък. Беше здраво и хубаво дете. С будните си очи с топъл меден цвят, надничащи под черните вежди, и едрото за възрастта си телосложение той значително се различаваше от двамата си бледи и слаби по-големи братя. За последно държеше баща си за ръката.

– Име?

– Стефанаки.

– Бащино име?

Всичко се описваше подробно и много внимателно, тук нямаше място за бързане. Изражението на бащата издаваше неговото объркване. По лицето му бе изписано примирението с неизбежната съдба, а също така и облекчението, което обзема човек, щом настъпи краят на едно страдание. А майката стоеше встрани, скована и безмълвна като създание, което осъзнава, че нищо не може да се направи и промени. Единствено подутите ѝ и зачервени очи издаваха, че сълзите ѝ не стихват. И докато Стефанаки се опитваше да завърже колана на червената одежда от дебел плат, която му бяха дали и която му бе малко голяма, майка му, баща му и братята му безмълвно наблюдаваха случващото се – гледката беше обичайна за този край.

Семейството на Стефанаки не беше от бедните. Те щяха да продължат живота си, нищо нямаше да се промени, само един човек щеше да си отиде. А и неговото място със сигурност скоро щеше да бъде запълнено. Всъщност голяма част от семействата, събрали се там на този ден, заедно с болката изпитваха и някаква прикрита радост. Да, всички се разделяха с децата си завинаги, никога повече нямаше да ги видят, но в живота, който ги очакваше, те щяха да достигнат такова положение, каквото никога не биха могли да получат, ако останеха при родителите си. Може би щяха да бъдат еничарски аги или везири на огромната Османска империя, а кой знае, може би щяха да стигнат и до поста велик везир…

 

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to