Пътят, белезите и самотата на Джеймс Бей

06.04.2015

Хитчин е малко, красиво градче в Източна Англия. От тези, в които лъха на британско. В миналото е бил важен пазарен град и именно търговията е дала предпоставки за очарователната му и автентична визия, която се е запазила и в днешни времена.  Там, в първите дни на септември  1990г., когато есенната меланхолия танцува с емоциите от последните летни дни, се ражда момче.

11 години по-късно, в същия този китен Хитчин, същото това момче е оставено да си пише домашните. Разбира се, това доскучава и младият Джеймс отива да си търси какво да прави в старото мазе. Там, под пелената от паяжини имало овехтял скрин. Джеймс решил да го провери и пред очите му се изправило пет-струнно, покрито с ръжда и драскотини чудо, което преди е принадлежало на баща му. Въпреки окаяния вид на китарата, момчето решава, че в нея има нещо магическо и намира идеалния заместител на домашните в дъждовния британски следобед.

Вместо да се обърне към родителите си за уроци, той започва да се учи сам, купувайки си дискове. Вероятно сте чували за това как някои хора се научават да свирят от „слухтене“. Джеймс Бей, настоящият носител на „Брит – Избор на критиците“, е именно такъв. Една разбита, магическа китара, един cd-rom  и много желание, създават характерното звучене на може би най-прогресиращия британски изпълнител през тази година. Характерно звучене, което в остатъчния си вкус съчетатава съвременото фолки на Рей ЛаМонтейн и блусарски нюанси.

Да си носител на наградата „Брит – Избор на критиците“ е нещо специално и конкуренцията е огромна. За справка, носители от последните години са Сам Смит, Джеси Джей, Адел, а тази година Джеймс Бей пребори Years & Years и George The Poet.

Няма да ви разказвам за годините прекарани в Brighton Institute of Modern Music, нито за влиянието на Стоунс и Клептън. Няма дори да го сравнявам с пронизващата дълбочина на шептящото фалсето на Том Одъл. Не, ще ви разкажа за това какво се крие под уникалната му черна шапка и дълга коса.

Прочетете още: Мечтателната музика на Бен Хауърд 

Джеймс Бей е не само изпълнител и музикант, но и сам си пише текстовете. Повечето от тях са дълбоко преплетени с чувствата и емоциите, които намират убежище в главата му.

В много от песните му се говори за „рефлексия“, която е ключовата дума. Рефлексия на личния му живот и тъмниците на съзнанието му в творчеството му. Става дума за любов. За тази любов, която приключва. Любовта, която избледнява и се стопява във времето, докато не стане малко парченце, без което пъзелът няма как да бъде нареден. Парченце, което остава жигосан белег.

Творчеството на Джеймс Бей започва в края на, както той я описва „голяма любов“, и продължава във времето след нея. Първата песен, която ми привлече вниманието е “Let it go”. Сменящата се тоналност на интрото ни изпраща в студената и сива стая на дома, когато всичко останало от него е в пламъци и се разрушава. Разказва за премръзналите стени на съзнанието на момче, което осъзнава, че за да спасиш нещо, понякога трябва да го изгориш из основи и избягаш от всичко, на което се е градяло.

„Everything’s that’s broke
Leave it to the breeze
Let the ashes fall
Forget about me.“

“Let it go” е началото на края на страстна връзка, която се базира на невъзможност и около която Джеймс Бей ще окове дебютния си албум.

“Clocks go forward” е неумолимо тиктакащият часовник на една връзка. Разказва за двама души, които са се втренчили в стрелките, знаейки че скоро ще спрат да се въртят, а единственото убежище дотогава е под чаршафите. Това директно ни препраща към “Move together”, където отново леглото е последният сал на потъващата любов.

„Home now, end of the night
It’s colder to turn on your side
And I know you’re up in two hours
We didn’t get tonight, we don’t have tomorrow
So don’t ruin now.“

Самият Джеймс Бей често говори за “Move Together” в интервюта, наричайки я своята „най-дълбока песен“, която винаги ще свързва с определен човек. Това са последните секунди на перфектността. Когато няма утре, а студенината обгръща леглото.

Има песни, които се написват за няколко дена, седмици или месеци. „Scars” отнема две години на Джеймс Бей. Времена, в които трудно намира правилните думи, за да състави редовете на своите белези. Тази песен е процес на чувства, обобщавайки минало и бъдеще, и може би целия албум, въпреки че не е нито първата, нито последната написана. „Scars” маркира раните на жигосаната любов в младия изпълнител и го поставя сред най-талантливите и перспективни артисти.

“We live through scars this time
But I’ve made up my mind
We can’t leave us behind anymore
We’ll have to hurt for now
But next time, there’s no doubt
‘Cause I can’t go without you.”

Следва чувството на непълност в “Incomplete”, когато не можеш да разпознаеш и подредиш себе си без това, което липсва. Джеймс Бей минава през няколко повратни точки в своя живот, за да възпее отново същото момиче и празнотата оставено от нея. Самият той признава в интервю, че единствено музиката, в която изразява това, което чувства, успява да запълни ерозиралите фрагменти на съзнанието му.

„Gone is the emptiness
We just take what’s best and move on
All that the heart gets left
I should guess.“

Времето минава, а Джеймс Бей написва песента “Stealing cars”, в която болката е заменена с носталгия за отминали времена. За нуждата от искра и светлина, които светът не може да открие. Когато миналото е просто усмивка, а бъдещето – фикция. Джеймс Бей изтръгва следните редове от изгубените пергаменти на сърцето си:

„No I don’t know why seasons change
Or how we fell so far
Before our hearts go up in flames
Let’s go throwing stones
And stealing cars.“

“Hold back the River” е своеобразно сбогуване. Джеймс Бей пробива в музикалната индустрия и това го отделя от всичко познато. Животът му го изпраща в нови земи, където старите чувства ще бъдат затворени в саркофазите на времето.

Албумът се затваря с “Wait in line” и “Craving”. Две песни, които разказват за самотата на Джеймс Бей в динамичния свят на музикалната индустрия. Успехът като самота. Мисълта за вкъщи. Страхът. Уроците и битките в живота. Бутилката. Изгубването, търсенето и намирането на себе си.

„Yes I’m craving, craving, craving something I can feel
Where do I go, what do I need, is it ecstasy or is it fear?
Am I on my own, am I even close
‘Coz I’m craving, craving, craving something I can feel.“

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария ПоповаАра Маликян на живо – магията на ексцентричния цигулар28.01.2020

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Любовникът от Zanziбар“ или когато щастието е по-близо, отколкото си мислимТеатър