„Възможно ли бе нещата, които не можем да докоснем, да ни изпълват с повече възторг от достъпното край нас? Нима човек може да се разхожда по небето по същия начин, както стъпва по земята?”
Третият роман на Силвия Томова „Печатарят” (ИК „Жанет 45”) е увлекателна плетеница от исторически факти и фикционалност, от образа на реална личност и измисления му живот върху белия лист. Авторката се заема с предизвикателството да проследи живота на първия български печатар, който издава книги за българи и сърби в далечната Венеция. Оскъдната фактология за личността на Яков Крайков не спира Томова да вдъхне живот на мистериозната му история и да отведе читателя на едно вълнуващо пътешествие из българските земи и манастири, та чак до карнавалите на Венецианската република. „Печатарят” е красива книга – и отвън, и отвътре – впечатлява още с великолепната си корица, дело на художника Димитър Келбечев, а снежните страници и тежестта на книжното тяло подхождат перфектно на ренесансовата изящност на сюжета.
Силвия Томова с лекота играе с езика, подрежда думите като бисери, улавя и най-фините нюанси на историята на един класически роман. Стилът е богат, но непретенциозен, цветен и описателен по такъв начин, че всеки образ заиграва пред погледа, а героите изпъкват в детайли. Венеция оживява върху страниците на романа, гондолите пренасят от богатите апартаменти към пищните карнавали, които се разпиляват из тесните улици и широките площади. Сякаш от мастилените букви на „Печатарят” лъхва на тиня, канал и застояло, на тежки парфюми и алено вино, което се лее безспирно из всичките 460 страници на книгата.
„Мастилото придава плът на буквите, но вдъхновението за печатарите често е на дъното на чашите…”
„Печатарят” се впуска в една размирна епоха, която в българската история е белязана от Османската империя. През XVI век, в несигурната атмосфера на избледняваща българска идентичност, книгите са храмът, съхраняващ народните вяра, култура и ценности. В този смисъл печатарите са пазителите на българското, един друг вид борци – за освобождаване на духа и мисълта: „Ти си призван да укрепваш вярата, Якове! Единственото нещо, което ни държи да не станем неверници, са книгите, които ти печаташ! Ако ги няма книгите, ще се обезличим! Ще бъдем претопени… и никой няма да си спомня за нас, за нашето минало, за нашата вяра!” Невидимото предопределение и нестихваща воля водят Крайков по пътя му от родното село Камена река, през Коласия до Осоговския манастир, София, Грачаница, за да стигне чак до мечтаната Венеция, плаващият рай на писаното слово. Яков преминава през ролите на послушник, зограф, преписвач, но призванието печатар остава движещият мотив.
„Да си печатар също е битка… Битка дори по-тежка от тази, която се води с оръжие… Защото това е битка за светлината. За спасението, което ни е обещано… За времето, когато всички земни войни утихнат и се изправим сами и невъоръжени пред съвестта си и пред Бог… Ако мечът проправя пътя за смъртта, откъдето няма път назад, то словото осветява пътя на живота… Животът, който ни остава след като грохотът от всички земни битки утихне…”

Снимка: Arian Zwegers, Flickr
Образът на Яков е криволичещ. Започва да се изгражда от смирен, работлив и набожен послушник, очакващ знак свише, за да се ръкоположи. После у него се разпалва огънят на книгите, силата, която носи словото. Неумолимото му желание да стане печатар го отвежда до Републиката на дожите, превръща го в целеустремен и непоклатим мъж, когото никой и нищо не може да отдели от целта му: „А за мен, който съм печатар, Бог е създал първо буквите и едва тогава е посегнал към бездната. И чрез тях е създал небето, после земята, а между тях е плиснал облаците, от които към нас са потекли реките, те пък са се събрали в морета, те в океан… Бих искал сам Бог да е изковал, съединил и претеглил тези букви, но съм го направил аз… За да прозра чрез тях творението…”
Във Венеция съдбата му го сблъсква с Лучия – богата и мистериозна проститутка, чийто образ, от своя страна, поставя под въпрос темите за вярност, любов и благоприличие. Лучия силно напомня героините на Ерих Мария Ремарк – силни, уверени, горди и твърди в думите си. С необичайните си за епохата остроумие и самоувереност, достигащи до ерес, Лучия е в основата на много от задълбочените диалози на романа. Заедно с Яков поставят рамка на цялата книга чрез разказа за пророк Исая и ангела, който го отвел до седемте небеса. Библейската притча, която печатарят постепенно разкрива в хода на романа, превръща Лучия в средновековна Шехерезада, която обаче не разказва, а слуша в захлас.
„Печатарят” бясно препуска ту в детството и младостта на Яков, ту в зрелите му години във Венеция, обилно изпълнени с красиви дами, вино, богатство, чест. Монашеският аскетизъм бързо е изместен от охолния живот, молитвите са заменени с карнавални маски, чирашките задължения – с тежкия набор от метални букви. В хода на повествованието Крайков се променя многократно и озадачава читателя – с думи, решения, постъпки. Финалът на романа идва с неочакван удар. Всяка логика се размива, образите се сливат, погълнати от прекрасната мистериозност на ренесансова Венеция. Само за да очарова окончателно читателя с прокрадващите се из романа като тънка нишка образи, с непредвидимостта на съдбата и думите, които ни отвеждат чак до последното небе.
„И не забравяй, че нас ни очакват още поне шест небеса…”





