Литература

Пет поуки от старата година в пет приказки

03.01.2019

Кой се наеме да опише декември?! И вълнуващ, и меланхоличен, той всяка година прелива от равносметки като пълните чаши с шампанско на Нова година. Какво да го правиш, пак го обичаш, както обичаш човек, който никога не ти спестява истината.

Нито съм първата, нито съм последната, която в тези дни на годината се обръща назад и се чуди как песъчинките на времето така бързо се изнизаха между уж здраво стиснатата ми шепа. Няма повече да овъртам, преди да настъпи последната нощ на 2018, се чувствам като в приказката на Андерсен „Дванадесетте пътника“, в която от една кола слизат всички месеци на годината, за да се качат в нова. Ето го подпийналия Февруари, работливата госпожа Августа или това беше художникът Септември? Унасям се в мисли за това какво научих тази година. Понеже каквото и да говорим за Декември, не можем да отречем едно, че е вълшебен, сядам и пиша поуките, които 2018-та ми донесе, под формата на един нов прочит на пет обичани класически приказки. Дано да ви хареса, а ако не – ще се опитам да се поправя… през другата година.

„Красавицата и Звяра“

Преди да обелите очи от досада, ще кажа, че първата поука въобще не е свързана с любов. Нека да се върнем в самото начало на въпросната приказка, в която преди да се зароди романсът между Красавицата и Звяра, сме имали само един арогантен, суетен принц, който бил наказан заради тези си качества. А ето какво аз имам предвид. За щастие през изминалата година не съм достигала подобна душевна грозота, но определено е имало моменти, в които нескромно съм надценявала познанията си за хората, както и за света.

Понеже обаче Кармата е онзи добър учител, който като Рафики от филма „Цар Лъв“ ще те цапардоса по главата, когато започнеш да оглупяваш, и аз трябваше да изстрадам всяка една удобна заблуда, която си бях втълпила. В такива моменти човек разбира, че като Звяра е затворен само в себе си и трябва да се утеши сам – за илюзиите, за неспособността да е съвършен, както и за двойнствеността на човеците, за която никой не е пряко виновен, но за която винаги е наказан, ако я подценява прекалено дълго.

Тези уроци са тежки пък дори и да живееш в един огромен, красив замък или в огромен, вдъхновяващ град. Поуката обаче е, че винаги носим последствията и на най-дребните си провинения – към другите, или към самите себе си… Но нека завърша с оптимизъм като Паулу Коелю – не знам дали изтърпях терзанията си като красавица, но поне не бях и звяр.

„Спящата красавица“

Казват, че сънят е здраве, и с годините им вярвам все повече. Странно е как, когато сме малки, ненавиждаме съня в детската градина, а когато пораснем, се проклинаме за изгубените часове сън от детството. Е, дори и когато вече сме официално възрастни, животът ни предоставя възможност да бъдем лениви: я да не правим резки движения, за да не се нараним, я да се застояваме на места или с хора, които са токсични, или още по-страшно – да отстъпваме назад от страх, вместо да скачаме в неизвестното.

Тази година сигурно съм била във всяка от изброените ситуации и не искам да броя дори колко пъти, понеже подобни примери могат да се отнесат до всяка една сфера от живота. Те ни правят лениви и пасивни, а най-лошото е, че ни учат да намираме оправдания за собственото си бездействие, само за да се почувстваме по-добре. Подобни извинения сигурно минават пред останалите, но себе си едва ли можем да излъжем. (Нали си спомняте метафората за Звяра?!) За жалост след всяко по-дълго спане, пропиляно време и изпуснати шансове се събуждаме със себе си и дори сто години не могат да притъпят чувството, че пасивността не е живот и че криенето във възглавницата не е геройство, така че навийте го този будилник най-сетне. Повярвайте ми, мога да се обзаложа, че след сто години въпросната „красавица“ не е била в най-прекрасната си форма. По-скоро се е събудила с проблеми в теглото, силно главоболие от прекаленото спане, лош дъх и доста гузна съвест, като е видяла че за сто години едно човечество може да извърви уникален път през две световни войни до създаването на роботи.

„Червената шапчица“

За да не ви разочаровам, ще кажа отначало, че в живота няма само един „лош вълк“, но че със сигурност имам червена шапка и си я нося редевно всяка зима. Един от най-важните уроци през тази сладко-горчива година беше, че вълци има много, но най-страшна са, когато си мислил, че всъщност са верни кучета приятели. Когато човек е дете, като че ли преживява срещата си с тях с по-леки драскотини. Когато се водиш възрастен обаче, подобни вълци направо могат да те изядат заедно с червената ти шапка.

Колкото и да е хубаво в страната на Питър Пан, в която никой никога не пораства, в гората на живота се изисква много ловкост, а наивността се заплаща скъпо. Ако сте тръгнали само с мляко и банички и достатъчно лекомислие, да носите шапка, която бие на очи, не ви обещавам, че ще преживеете инициацията, която ви готви гората. Пак си носете червената шапка, но върху глава, която се е научила да мисли трезво и критично. Втората поука е, че родителите винаги се оказват прави и в приказките, и в живота. Направо да се чудиш кое е по-добре – да станеш жертва на вълците, или на упреците на вашите, които ще продължат поне едно столетие. Току-виж се събудиш по-рано.

„Малката русалка“

Е, колкото и клиширана и разводнена да е станала в днешно време любовта, без нея годините ще бъдат сиви дори когато любовта си тръгне като номад с катуна на циганското лято. Но да се върнем на малката русалка на Андерсен, решила да замени чудния си глас и рибя опашка в името на един принц. Колкото и Дисни да ни пробутва своя захаросан край, Андерсен поне е честен и се е погрижил да ни разбие сърцето подобаващо, като на тази приказка слага един нещастлив, но съвсем реален край. Някои сигурно ще кажат, че истинската любов се крие в жертвоготовността и ще са прави. Като става дума за любов, всеки има право.

Излиза, че всичко е въпрос на лична преценка и решения. Моята лична поука е, че трябва да се внимава, когато решиш да загубиш част от себе си, за да бъдеш щастлив с някой друг. Компромиси са нужни във всяка една връзка и не само в любовта, но те трябва да бъдат добре преценени особено когато решиш да вървиш, а си създаден да плуваш. Може би някои ще кажат, че премерената любов не е любов. Прави сте. В любовта няма грешни. Но има още много плавания пред мен и искам да бъда капитан, а не морската пяна под кораба.

„Малката кибритопродавачка“

Не знам защо това е последната приказка в този списък. Може би защото в края на всяка година и особено покрай Коледа ни избива на сантименталност, която понякога граничи с кич. Все пак, когато затворим очи за капиталистическите лозунги и големите очаквания покрай празниците и се замислим за най-съкровения човешки смисъл на тези празнични дни, няма как да не ни трогнат приказки като „Малката кибритопродавачка“. 2018 беше първата година, в която празнувах Коледа без семейството си, и за първи път си представих без излишен драматизъм какво значи да нямаш семейство. Ужасна мисъл е и като че ли я възприемаш по-достоверно, когато те споходи на подобен празник. Питам се защо някои хора се измъчват взаимно с караници, мълчания, непростени грешки и безсмислен реванш, като животът изгаря като един пакет кибрит. Колкото – толкова.

За мое щастие останах в Берлин просто защото пиша дипломна работа, но ми стана истински мъчно за всички, които трябва да празнуват Коледа сами, което ме води бавно и към втората поука от тази история – човечността. Тази Коледа беше тежка и все пак приятна, защото успях да я споделя с приятели. Хубаво е хората да си помагат. Има вълци, има грешки и всъщност трябва да се научим първо да обичаме и да живеев със себе си, но и господин Крузо ще ви каже, че човек не е създаден да живее абсолютно сам на този свят. В края на изминалата година запазвам вярата, че и да не съм научила нито един урок, докато не върша зло, Кармата ще ме остави да си нося червената шапка на мира… поне до следващата година.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия Илиева5 избора за книжен септември09.09.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър