Време за обичане с „Американският любовник“

Един синтез от обич

Една дъждовна неделя. Точно толкова и такова време бе необходимо да си открадна от домашния график, за да се отдам на „Американският любовник“ (изд. „ICU“). Единственият ми досег с творчеството на Роуз Тримейн до този момент беше с „Пътят към дома“. Книга, която дори не успях да прочета, а превърнах в подарък за близък. Така съвсем боса пристъпвах отдалеч към историите, живеещи в „Американският любовник“. Може би именно поради тези незащитени стъпала, усещах всяка неравност в чувствата. Всяка дума беше камъче, врязващо се с лека болка в стъпалата, но и оставаше насладата от близостта до реалното.

Реалността, събрана в 235 страници или 13 разказа, говореше за обичта и нейните проявления, измерения, нотки и неизказаности. С недовършени финали бяха оставени и някои от историите, навярно в стремеж да бъдат достоверни като живота – отворени, без край, изпълнени с въпроси и предположения. И точно като живота приемаха различни форми и наситени усещания. Семейна или романтична, забранена, първа и незряла, измислена, бащина, рутинна – всяка любов откриваше своя момент да се роди. Изплъзва се измежду ежедневието с трогателна откровеност, сякаш е напълно естествено да присъства дори в случаен разговор.

 – Виж ги само! – прихна той. – А после виж и ивицата крак, която се подава между ръба на чорапа и крачола на панталона. Как да гледаме сериозно на нещата – на света като цяло – когато съществуват подобни гледки? Животът е една шега, не мислите ли, Таня? Всичко, всичко в живота е шега – всичко, без любовта.

Герои и сюжети постепенно и неусетно изменят картината и представата. На моменти си казвах, че няма как по-добре да се опакова емоцията в думи, друг път оставах с горчив привкус на разочарование от твърде блудкавото и типично представяне на любовта, размито между мечтателна романтика и еротиката в плътта и мисълта. Четях с наслада, четях с очакване, четях с лека досада и безразличие, с малко объркване или с въпрос: „Какво изобщо трябва да науча?“. Разкази, които не се отброяват със страници, а с настроения в минута. И после нещо се случва – рязък завой в сюжетната развръзка, неочаквана промяна в нагласата, въпрос – мой или пък не.

 – Особеното на брака е – каза тя, – че някои майки обичат децата си повече, отколкото съпрузите си, и сигурно в това няма нищо лошо. Всеки се оправя някак.

Казвали са ми, че история, разказана от отговори, не служи на никого и за нищо. Написаното трябва да поставя въпроси, да бъде прилив от мисли, храна за съзнанието. „Американският любовник“ определено е такъв тип литература. Нахвърляш се с възбуден апетит, преглъщаш бързо – не толкова с наслада, колкото с ожесточение, без да предъвкваш достатъчно. А после ти става някак тежко и започва храносмилането.

 – О, но аз никого не обичам – отговорих тихо. – Рано научих, точно както вие казахте, че любовта „залага опасни капани в душата“.

И все пак не ти е само тежко, чувстваш се щастлив и сит от послания с вкус на надежда. Те са като десерта, за който винаги успяваш да откриеш още малко място.

Историите на Роуз Тримейн са дългоочакван пир, който изцежда всяка възможност за действие, а цялата ти кръв е заета с преработка на изконсумираното. Все още се чудя дали „Американският любовник“ е хапка за всяка уста. Хапка ли беше за мен? И все пак 13-те разказа могат да изберат да стигнат до някого. За 235 страници всеки ще открие частичка от себе си в тях. Понякога трябва да се вгледаме. Друг път просто трябва да се огледаме.

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to