Време за обичане с „Американският любовник“

17.05.2018

Един синтез от обич

Една дъждовна неделя. Точно толкова и такова време бе необходимо да си открадна от домашния график, за да се отдам на „Американският любовник“ (изд. „ICU“). Единственият ми досег с творчеството на Роуз Тримейн до този момент беше с „Пътят към дома“. Книга, която дори не успях да прочета, а превърнах в подарък за близък. Така съвсем боса пристъпвах отдалеч към историите, живеещи в „Американският любовник“. Може би именно поради тези незащитени стъпала, усещах всяка неравност в чувствата. Всяка дума беше камъче, врязващо се с лека болка в стъпалата, но и оставаше насладата от близостта до реалното.

Реалността, събрана в 235 страници или 13 разказа, говореше за обичта и нейните проявления, измерения, нотки и неизказаности. С недовършени финали бяха оставени и някои от историите, навярно в стремеж да бъдат достоверни като живота – отворени, без край, изпълнени с въпроси и предположения. И точно като живота приемаха различни форми и наситени усещания. Семейна или романтична, забранена, първа и незряла, измислена, бащина, рутинна – всяка любов откриваше своя момент да се роди. Изплъзва се измежду ежедневието с трогателна откровеност, сякаш е напълно естествено да присъства дори в случаен разговор.

 – Виж ги само! – прихна той. – А после виж и ивицата крак, която се подава между ръба на чорапа и крачола на панталона. Как да гледаме сериозно на нещата – на света като цяло – когато съществуват подобни гледки? Животът е една шега, не мислите ли, Таня? Всичко, всичко в живота е шега – всичко, без любовта.

Герои и сюжети постепенно и неусетно изменят картината и представата. На моменти си казвах, че няма как по-добре да се опакова емоцията в думи, друг път оставах с горчив привкус на разочарование от твърде блудкавото и типично представяне на любовта, размито между мечтателна романтика и еротиката в плътта и мисълта. Четях с наслада, четях с очакване, четях с лека досада и безразличие, с малко объркване или с въпрос: „Какво изобщо трябва да науча?“. Разкази, които не се отброяват със страници, а с настроения в минута. И после нещо се случва – рязък завой в сюжетната развръзка, неочаквана промяна в нагласата, въпрос – мой или пък не.

 – Особеното на брака е – каза тя, – че някои майки обичат децата си повече, отколкото съпрузите си, и сигурно в това няма нищо лошо. Всеки се оправя някак.

Казвали са ми, че история, разказана от отговори, не служи на никого и за нищо. Написаното трябва да поставя въпроси, да бъде прилив от мисли, храна за съзнанието. „Американският любовник“ определено е такъв тип литература. Нахвърляш се с възбуден апетит, преглъщаш бързо – не толкова с наслада, колкото с ожесточение, без да предъвкваш достатъчно. А после ти става някак тежко и започва храносмилането.

 – О, но аз никого не обичам – отговорих тихо. – Рано научих, точно както вие казахте, че любовта „залага опасни капани в душата“.

И все пак не ти е само тежко, чувстваш се щастлив и сит от послания с вкус на надежда. Те са като десерта, за който винаги успяваш да откриеш още малко място.

Историите на Роуз Тримейн са дългоочакван пир, който изцежда всяка възможност за действие, а цялата ти кръв е заета с преработка на изконсумираното. Все още се чудя дали „Американският любовник“ е хапка за всяка уста. Хапка ли беше за мен? И все пак 13-те разказа могат да изберат да стигнат до някого. За 235 страници всеки ще открие частичка от себе си в тях. Понякога трябва да се вгледаме. Друг път просто трябва да се огледаме.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Елис Eмин„Убийството на Маргарет Тачър“ на Хилъри Мантел03.04.2017

Още от Под Моста

Карина НиколоваНина Николина или когато българският фолклор срещне джазаМузика