„Истински WrestleMania момент настъпва, когато всичките ти пет сетива са като подпалени: чуваш рева на тълпата, виждаш ги изправени на крака, вкусиш го, усещаш го, със сигурност можеш да го подушиш, защото НАЙ-НАКРАЯ СКАЛАТА СЕ ЗАВЪРНА В НЮ ОРЛИЪНС!!! Което означава, че НАЙ-НАКРАЯ СКАЛАТА СЕ ЗАВЪРНА НА WRESTLEMANIA!!!”

Дуейн Джонсън, най-печелившият филмов актьор на планетата Земя за 2013 година според списание „Forbes”

Какво ли има предвид? Какво ли иска да каже една холивудска суперзвезда, един идол за милиарди хора по света с думите “WrestleMania момент”? Чакай, чакай. Нека първо си зададем въпроса: какво изобщо търси той на ринга? Ха, рекламира следващия си филм, естествено! Правили са го хора като Хю Джакман и Арнолд Шварценегер – естествено, че ще го направи и той. Ама… Дуейн Джонсън няма нов филм по кината… чак до август, когато излиза „Херкулес: Тракийските войни”. Тогава… са му платили голяма сума пари. Няма какво друго да е. Какво иначе ще доведе висококалибрена холивудска звезда на ринг, където се подхвърлят някакви циркови псевдоартисти? Те не са истински атлети! Какво, като се подмятат по омекотен тепих по няколко минути на вечер? Не са и актьори! Те са жалки! Сигурно повечето са някакви простаци, напомпани със стероиди, които не могат да си намерят друго препитание!

Млъкни малко, бе, кретен. Извади главата от седалището си и пъхни там стереотипите и генерализациите, които са ти втълпили. Помисли малко с мозъка си. Дуейн Джонсън. Най-печелившият актьор на планетата. Само за да му изпратят запитване за роля, продуценти му поставят оферта от 10 милиона долара на масата. Най-печелившите кечисти в днешно време взимат по 4-5 милиона долара годишно. Биха ли могли от WWE да платят резонна сума пари на човек като Джонсън, за да се появи на ринга и да изпрати публиката в див възторг? Не, естествено. Той е там, защото не всичко, което се казва между въжетата на ринга, е сценарий и артистизъм. От време на време се казват истини като, например, факта, че Дуейн Джонсън никога вече няма да поиска извънземна парична сума от WWE. Той прави в пъти повече пари от филмови проекти, които заснема за по 3-4 месеца. Дуейн Джонсън се връща на ринга, електризира публиката, отделя от времето си и дори се бие в мачове по 1-2 пъти в годината по съвсем друга причина. Именно това беше причината да се бие в главния мач на миналогодишната “WrestleMania 29” с Джон Сина и да разкъса съвсем легитимно коремни мускули, заради което му се наложи да се подложи на операция.

Вижте още: Нашият коментар за истерията около мача на Кубрат Пулев и Владимир Кличко

Защото Дуейн Джонсън е Скалата. Беше и винаги ще бъде. Защото от WWE стартира кариерата на един от най-големите съвременни актьори в киното, който прави комерсиален хит след комерсиален хит и е само въпрос на време да получи биографична роля на някой джаз певец, за да получи и първа номинация за „Оскар”. Защото хора с минимално чувство за отдаденост и благодарност към професията си не забравят откъде са тръгнали. Защото през 1995 година Дуейн Джонсън е бил дипломиран студент по криминология и физиология от Университета на Маями без никаква професионална перспектива и 7 долара в джоба си. И от магическия ден, в който е помолил баща си, първият чернокож шампион по двойки в историята на кеча Роки Джонсън, да го тренира, е започнала една от най-невероятните приказки за успех в света на спорта и шоубизнеса, която все още не знаем как ще свърши.

Казвате, че кечистите са псевдоактьори? Помислете отново. Всеки трениран професионален кечист изиграва по няколко образа още в най-ранния стадий в кариерата си. Те пренасят този образ на ринга всяка вечер, а ако са състезатели в WWE – и на телевизионния екран, по няколко пъти в седмицата. В повечето случаи те сами формират водещите черти на своите персонажи, дават им имена, самоличности и облекла. Веднъж на няколко години се случва някаква неопределена магия и независимо дори от намеренията на сценаристите на шоуто, един образ завладява въображението на феновете, те го обикват и го намразват в степен на мания и въпросният персонаж пресича невидимата граница между професионалния кеч и попкултурата. Както го правят филмови, телевизионни и театрални образи, когато са написани и изиграни компетентно от съответните лица. Появяват се образи като Хълк Хоган, Скалата, Гробаря, Ледения Стив Остин или Джон Сина, всеки от които носи своите отличителни характеристики и става повече нарицателно име, отколкото собствено, в рамките на популярната култура. С техните образи, лозунги и лога се продават тениски, играчки и всевъзможни други продукти на стойност десетки милиони долари, и то в продължение на години, понякога и на десетилетия. За подобни явления са отговорни мъжете, които пишат сюжетите и сценариите, и най-вече мъжете, които пренасят тези образи на екрани и ги реализират. Защото креативният контрол в кеча е много по-субективно понятие, отколкото в която и да е телевизионна серийна продукция или филмова такава. Това е живото доказателство, че мъже като Тери Болеа (Хълк Хоган), Марк Калауей (Гробаря) и Пол Левеск (Трите Хикса) са креативни гении, създали фикционални персонажи от нищото и напътствали ги в тяхната ежеседмична екранна еволюция в продължение на години. Добри или лоши, мистични или реалистични, всички те оставят своя отпечатък. Хората зад тези персонажи се превръщат в икони, използват влиянието си за благотворителност и радват поколения зрители наред от всякакви възрасти. Ефикасното креативно мислене и елементарната артистична способност са задължителни умения за мъжете в кеча. Което прави един трениран кечист доста по-добър на сцената и пред камерата от мнозина „тренирани” актьори като Скот Адкинс или други безнадеждни случаи, започнали кариера в киното заради впечатляващата си физика или красивата си външност.

Казвате, че кечистите са псевдоатлети? Помислете отново. Или по-скоро си направете ши**ната домашна работа, преди да дърдорите глупости. Падат на омекотен тепих, столовете са алуминиеви, а не стоманени, масите са подготвени да се счупят и т.н. Интересно как ваша милост би могъл/могла да падне от 4-метрова стълба през две наредени маси (подготвени и нагласени за счупване, естествено) до пода, покрит, разбира се, с гумен предпазител, и да не се нарани ни най-малко. Да не се натърти ужасно и да не се насини. А ако наистина не сте трениран професионалист, и да не счупи поне няколко кости в тялото си. Да, тепихът е омекотен и под него има микрофони. Но дори елементарните падания (bump-ове) върху него си имат своя ефект и своята тежест върху тялото. Особено когато се налага човек да понася такива падания по 30-40 пъти на вечер. Те нараняват и изтощават тялото, а дори не са най-изморителната част от един мач по кеч. Темпото, което трябва да се поддържа, за да е един мач гледаем и развлекателен, е немислимо за атлет без тренировка. Това важи особено за по-малогабаритните състезатели, от които по презумция се очаква да скачат от и през въжетата по 3-4 пъти през самия мач и по още толкова в заключението на срещата. 20 минути на ринга на пълни обороти и един човек без професионална тренировка ще е физическа развалина. Капнал от умора, изпотрошен навсякъде по тялото и по всяка вероятност контузил своя съперник. Та той дори няма да знае как да поема паданията на тепиха или да нанася ударите, без да наранява колегата, с когото работи на ринга.

Атлетическата тренировка на един кечист продължава с месеци, понякога – и с години. Брет „Hitman” Харт, член на “Залата на Славата” на WWE, не е горд от никое свое постижение толкова, колкото от факта, че през 20-годишната си кариера на ринга никога не е контузил свой съперник. А Брет Харт далеч не е от най-безопасните кечисти за работа на ринга. Редовно присъстващ в арсенала му от ходове е бил Piledriver-ът – хватка, забранена в наши дни заради твърде много причинени мозъчни сътресения и травми на врата.

Това са кадри от мача между Брет и брат му Оуен от „WrestleMania X”, оценен с максималните и изключително рядко срещани 5 звезди от “Wrestling Observer Newsletter”. Срещата е типичен пример за демонстрация на феноменално темпо на работа между въжетата, психология на ринга, която да въвлече публиката в действието, и съвършено изпълнени ходове, независимо от сложността или опасността им. Тъй или иначе, основната мисъл тук е, че дори един непремерен удар в кеча може да доведе до счупен нос или аркада, които имат трайни козметични последствия и водят до сериозна загуба на кръв.

А говорейки за кръв, един от най-често задаваните ми въпроси във връзка с кеча е дали кръвта в мачовете е истинска. В 99% от случаите отговорът е „да”. Използва се елементарна техника, която се казва „blading”. След като е ударил противника си със стол (или е извършил подобен ход), единият кечист привлича вниманието върху себе си с определен жест и камерите фокусират върху него в близък план. През това време съперникът му използва малко ножче или бръснач, скрито някъде в екипа, за да се пореже по челото и оттам да потече кръв. Често това се случва извън ринга, където за „жертвата” е по-лесно да извърши подобно действие скрито дори от публиката на първите редове. Разбира се, има и безброй примери, в които са се случвали инциденти и един кечист е разкървавял друг по „трудния” начин – с непремерен удар с юмрук или някакъв предмет. Тогава кървенето обикновено е доста по-обилно и с доста по-непредвидими (лоши) последствия. Така или иначе, в днешно време практиката е забранена в WWE от няколко години и кръв в мачовете няма в името на медицинската безопасност.

Но ОК, след като вече уточнихме, че кечистите имат равна атлетическа подготвка със средностатистическите спортисти и по-добра артистична тренировка от някои актьори, идва въпросът за финалния продукт. Какво му е хубавото? Защо привлича толкова зрители? Защо от години „USA Network” държи “Monday Night RAW” в своя прайм тайм в понеделник вечер и развлекателното седмично шоу има повече епизоди от всеки ситком в историята на телевизията? Защо всяка година „WrestleMania” изпълва определен стадион със 70 000 или повече фенове? Защо всяка година пак “WrestleMania” генерира за една седмица в града, в който се провежда, стотици хиляди долари в икономиката и стадионите се надпреварват да домакинстват грандиозното събитие?

Защото Винс МакМеън е гений. Защото в професионалния кеч театралното изкуство и спорта се срещат на равнище, което е задоволително за аудиторията в много по-висша степен от което и да е реалити в стила на „Big Brother” и тем подобни. Персонажите, които атлетите изиграват на ринга, размиват граница между фикция и реалност, особено когато става дума за образи като Джон Сина, Стив Остин и Хълк Хоган, които са просто реалните хора, които ги играят, но с преувеличени по 10 пъти характерни черти. Взаимоотношенията (най-често вражди), които възникват между тези персонажи еволюират и се развиват в продължение на години – по-дълго и в по-дълбока степен от който и да е телевизионен сериал. Сюжетите са капсулирали и превземали духа на времето си и въображението на феновете, защото са били актуални и/или добре реализирани на екран. Когато са сервирани със солидна порция качествена атлетическа продукция (т.е. свестни мачове!), те създават моменти, които се помнят с години и оставят трайни спомени у феновете. Почитатели на кеча ще си спомнят първата загуба на Гробаря на „WrestleMania”, която стана факт преди броени дни, със същата тъга, с която следящите „Game of Thrones” ще си спомнят обезглавяването на многообичания Нед Старк в края на първи сезон от сериала. (С малката разлика, че загубата на Гробаря беше наистина шокираща, а смъртта на Нед Старк беше най-очевидният и нужен катализатор на действието в популярния сериал.)

За да е наистина качествена тази крайна продукция, се изисква изпълнителите й да притежават уникален набор от умения, който не се вижда в никоя друга професия. Магнетизъм, харизма, ораторство, атлетизъм, скорост, техника – в кеча трудно се намират „total packages”, които да притежават всички тези умения. Но когато пък наистина се появи човек като Шон Майкълс (по мое мнение, най-великият професионален кечист в историята), индустрията изцежда от уникалния му набор умения години и години първокласен спортно-развлекателен продукт.

Тук някъде идва краят на текста ми, но не и преди да засегна най-любимият ми и безумен аргумент, че кечът провокирал малките деца да се бият помежду си и да се нараняват. Как може здравомислещ човек да казва това нещо, когато във всеки епизод на седмичното телевизионно шоу и на всеки pay-per-view турнир се въртят клипчета, в които кечистите изрично заявяват на аудиторията си, че са тренирани професионалисти и те НЕ трябва да копират движенията и ходовете, които виждат, където и да е извън тренировъчна регулирана среда?! Да виждате Аарън Пол/Мариян Вълев да предупреждава аудиторията преди всеки епизод на „Breaking Bad”/”Под прикритие”, че наркотиците, които консумира и продава в сериала, не са истински, или пък че куршумите, които се изстрелват, не предизвикват реална смърт?! Отговорен ли е Даниел Радклиф или режисьорът Дейвид Йейтс за смъртта на дете, хвърлило се от 5-тия етаж с метла между краката с надеждата, че ще полети?! Може би трябва да се появяват в клипчета преди всеки от филмите от поредицата „Хари Потър” и да декларират, че действието в тези филми е нереално и не трябва да бъде копирано? Родители, моля ви ОТ СЪРЦЕ, изпълнявайте функциите си повече, отколкото да плямпате глупости!